Нан Райън
Игра на любов (24)

Двадесет и четвърта глава

Капитан Клей Найт се настани в Лонгууд.

Мери се почувства страшно угнетена, когато високият капитан и десетина от неговите хора окупираха красивото имение, кацнало върху скалите над реката.

Нямаше друг избор, освен да стои безпомощно във вестибюла с мраморен под и да наблюдава как мъжете със сини униформи влизат в дома й. Набързо се разпръснаха из стаите на партера, като оглеждаха любопитно новото си жилище и весело си подвикваха един на друг. Младата жена заскърца със зъби, когато влязоха в гостната и започнаха да повдигат и разглеждат безценните произведения на изкуството и да опипват с грубите си ръце по прекрасните мебели. В издържаната в бели и златни тонове музикална стая, подрънкаха на раздрънканото пиано от палисандрово дърво и опънаха струните на златната арфа.

Това бе истинско мъчение, но тя си наложи да запази спокойствие. Стоеше във вестибюла, без да каже дума, като поклащаше отчаяно глава, докато неканените й гости се разхождаха свободно, където си щат.

Но когато един едър моряк излезе от салона и погледна многозначително нагоре по стълбището към втория етаж, тя притисна длан към гърлото си, неспособна да се сдържа повече.

— Не! — рече предупредително тя, но веднага смекчи тона си. — Не, моля ви — добави умолително тя, — не се качвайте там… Недейте…

Сърцето я заболя, когато, без да й обръща внимание, той мина покрай нея и се запъти право към стълбите. Нямаше как да го спре. Наблюдаваше го безсилно как постави единия си крак, обут в огромен, тежък ботуш, върху първото стъпало на постланото с дебел килим стълбище. Тя подскочи от изненада, когато точно зад нея се чу дълбок, гръден глас:

— Не прави това, боцман Милс.

Широкоплещестият моряк се закова на място. Мери се обърна.

Зад нея стоеше капитан Найт, насочил цялото си внимание към едрия мъж на стълбите.

— Не разполагаме с втория етаж на имението. — Гласът му, макар и тих, звучеше авторитарно. — Нито ти, нито другите имате право да се качвате горе. Независимо дали съм тук или не, никога не трябва да се появявате на втория етаж. Ясно ли е?

— Да, сър — отвърна морякът и послушно слезе долу.

Мери изпита известно облекчение. Но то не продължи дълго.

Макар да бе забранил на хората си да се качват горе, капитан Найт се настани в господарския апартамент. Въпреки възраженията на домакинята.

— Не! Не там — извика Мери, докато вбесена го следваше от луксозната дневна стая на въпросния апартамент, в елегантния будоар.

— Тази стая ще ми свърши чудесна работа — заяви младият мъж, като се въртеше из огромната спалня, чиито големи огледала в златни рамки, заели и четирите й стени, отразяваха всяко негово движение. Постави мургавата си ръка върху внушителното легло с четири колони, за да опита мекотата на дюшека и поклати одобрително глава. — Сигурен съм, че тук ще ми бъде наистина удобно.

— Нямаш ли капчица срам? — попита възмутено Мери, вперила поглед право в очите му. — Това е апартаментът на родителите ми.

Без да си направи труда да я погледне, младият мъж отвърна хладно:

— Те вече нямат нужда от него. Затова пък аз имам. И сега всичко това е мое. Докато съм в Мемфис. — Повдигна очи от леглото към събеседницата си. — А ти, Мери, все още ли спиш в същата стая? — Повдигна ръка и потърка замислено брадичка. — А, да, това означава, че вратата ти е точно срещу моята, от другата страна на коридора.

— Безсърдечно, нахално копеле! — сряза го тя, завъртя се вбесена и излезе разплакана от стаята.

За Мери Пръбъл започна едно дълго, напрегнато лято.

Тя слезе тичешком по стълбите и излетя от къщата. Отиде право в болницата, доволна, че има къде да се отърве поне за малко от присъствието на ужасния капитан Найт.

Отдаде се с цялата си душа на грижите за болните и ранените, твърдо решена да не удостои повече с внимание дори в мислите си командира на янките, който я измъчваше така безсъвестно. Само след минути бе така погълната от работата си, че не усети как се нижеха часовете. Всяка минута бе прекалено ценна, за да може да си позволи да се отвлича от неприятните си задължения.

Но когато гърбът я заболя да вдига и поставя обратно на леглото пациентите си и се почувства толкова изтощена, че едва можеше да се движи, Мери погледна навън и установи с изумление, че лятното слънце се готвеше да залязва.

Това я притесни.

Трябваше да си тръгва незабавно. Колкото и уморена да бе, младата жена измина забързано целия път до Лонгууд, пришпорвана от тревожното си чувство.

Къщата й беше пълна с нежелани, необуздани съюзнически моряци и можеше да има доверие само в един от тях. Помощникът на капитана, мичман втори ранг Джони Бригс, червенокос младеж с луничаво лице. Той имаше приятна усмивка и добри обноски. Останалите бяха истински животни. Беше съвсем сама с банда едри, груби мъже и беше лишена от каквато и да била защита.

Колкото и несигурна да се чувстваше в компанията им, Мери откри, че се страхува най-вече от техния капитан. Той беше студен и безчувствен. Вземаше това, което си пожелаеше, когато го пожелаеше.

А подобен човек бе изключително опасен.

Докато се качваше по външното стълбище на Лонгууд, младата жена не обърна внимание на неколцината моряци, разположили се на верандата. Един поглед й бе достатъчен, за да се увери, че капитанът им не беше сред тях.

Влезе вътре и се отправи директно към кухнята. Отвори вратата и замръзна на мястото си.

Разкопчал безгрижно ризата си, изпод която се виждаха мургавите му гърди и разтворил колене, капитан Найт се бе отпуснал върху един от столовете с висока облегалка, пушеше пурата си и очевидно бе завладял изцяло вниманието на двамата си слушатели. Мати — старата чернокожа готвачка, стоеше край готварската печка и му наливаше чаша кафе. А Тайтъс, разтегнал устни в широка усмивка, седеше до масата със святкащи очи и не изпускаше и дума от разказа на Клей за приключенията му в открито море. Той млъкна, когато видя Мери.

Без да каже дума, тя се обърна и излезе, като ги остави да гледат смаяно след нея. Беше ядосана на прислугата. Едно беше да приемеш неизбежното и да се примириш с настаняването на врага тук, а съвсем друго да се разтапяш в любезности към натрапилия се командир на янките!

Хукна нагоре по стълбите, а тъмните й очи мятаха светкавици. Предпочиташе да си легне гладна, отколкото да не бъде заключена и в безопасност в стаята си, когато омразният капитан Найт се качеше на втория етаж. Нахлу в спалнята си, дръпна резето, облегна се на заключената врата и въздъхна уморено.

Беше изтощена, гладна и й беше горещо.

Пресече стаята, запали газената лампа край леглото си, измъкна гребените от черупка на стрида от гъстите си коси и ги остави да се разпилеят по раменете й. След това започна да съблича мръсните си дрехи, които й държаха толкова топло. Изрита обувките си, седна и нави памучните си чорапи надолу по подутите си крака. Изправи се, разкопча зелената си поплинена рокля, измъкна я през главата и я остави встрани. Накрая захвърли нетърпеливо изпомачканата си фуста на пода.

Въздъхна уморено, справи се със закопчалките, които стигаха до средата на бялата й камизолка, разтърси крехките си рамене и остави дрехата да се свлече надолу по ръцете й. Точно се захвана с пликчетата, когато на вратата се почука.

Мери трепна и прикри с ръце голите си гърди. Замръзна на място. Страхуваше се както да отговори, така и да не отговори. Ако не отвърнеше, той сигурно щеше да си отиде. Затова реши да запази мълчание.

Повторното почукване я принуди да предприеме нещо.

— Махай се! Чуваш ли ме? Незабавно се разкарай от вратата!

— Мис Мери — достигна до ушите й слабият, уплашен глас на Тайтъс. — Не ме карайте да си ходя. Мати ми каза да ви донеса вечерята и да не се връщам, преди да сте я взели.

Младата жена си отдъхна шумно, едновременно от облекчение и раздразнение.

— Почакай една минутка, Тайтъс.

Грабна синия копринен халат от леглото си и бързо го наметна върху раменете си. Завърза колана здраво около кръста си, оправи реверите, прибра непокорните коси зад ушите си и отвори леко вратата.

Старият чернокож иконом стоеше пред нея с мрачен вид, стиснал в изкривените си от артрита ръце, покрит с бяла кърпа, поднос.

— Нещо не е ли наред, мис Мери? — попита невинно той, отворил широко очи, а сбръчканата му брадичка затрепери.

Въпросът му й се стори смешен. Абсурдно смешен. Беше останала съвсем сама, бе почти напълно разорена. Южните щати бяха във война. Мемфис бе паднал в ръцете на Съюза. Янките бяха окупирали Лонгууд. Командирът им беше безсърдечният любим от младежките й години. Собствените й слуги се отнасяха към него, като към кралско величие. А Тайтъс — милият, добрият стар Тайтъс — я питаше дали нещо не е наред.

Мери се разсмя.

Не можа да се сдържи. Нервите й бяха опънати до крайност и това, съчетано с физическото й изтощение, я доведе до истерия. Смееше се, без да може да се спре. Поведението й стресна стария слуга и го изплаши почти до смърт.

Подпря се на здравата рамка на вратата и продължи да се смее, неспособна да говори и да обясни на Тайтъс какво й се бе сторило толкова смешно. Очите й се напълниха със сълзи, затова ги затвори. Главата й се мяташе напред-назад. Все така стиснала клепачи и с разпиляна по лицето светлоруса коса, младата жена продължаваше да се смее, докато мускулите на корема я заболяха. Хвана се за стомаха с две ръце.

Бе изгубила самоконтрол и го съзнаваше. Смя се дотогава, докато не й останаха никакви сили и се почувства почти като болна.

Най-после започна да се поуспокоява. Като кашляше и се опитваше да си поеме въздух, тя отметна глава и бавно отвори очи. Вдигна длани и прибра разпилените по лицето си кичури. Премигна веднъж-дваж пъти, за да проясни замъгленото си зрение.

И едва не получи удар.

Тайтъс го нямаше.

На негово място стоеше високият, мургав капитан.

Найт и държеше подноса в едната си ръка.

Смехът застина в гърлото й. Младата жена неволно потрепери под студения му нагъл поглед. Светлосивите му очи не гледаха към почервенялото й лице. Бяха насочени към пазвата й. Едва сега Мери осъзна, че в резултат на буйния й смях реверите на синята копринена роба се бяха разтворили и разголили гърдите й.

Нервно придърпа краищата на дрехата върху голата си плът, като се надяваше, че той не бе успял да види кой знае колко много.

Като че ли прочел мислите й, Клей каза:

— Само това, което може да се види, когато носиш някоя от най-смелите си бални рокли.

Погледите им се срещнаха. Неговият бе хладен, спокоен, преценяващ. Нейният — ядосан, разярен, унизен.

— Вечерята ви, госпожо — обяви той.

И протегна подноса. Тя отказа да го поеме.

— В такъв случай да вляза да го оставя?

Ръката й политна и го удари по мургавата гръд, точно там, където бе разтворена ризата му. Дланта й усети твърдите, изваяни мускули. Тя го блъсна навън с цялата си сила и извика:

— Предпочитам да умра от глад!

— Тогава вземи подноса.

— Няма — отвърна тя, като не отслабваше натиска си.

— Държиш се като дете.

— Ще се държа както си искам. Това е моят дом, капитане!

Младият мъж не каза нищо повече, само повдигна едната си вежда и многозначително сведе очи към бялата длан върху тъмните си гърди. Мери проследи погледа му и се намръщи отвратена, когато видя, че пръстите й бяха оплетени сред къдравите косъмчета на тялото му. Отдръпна рязко длан, сякаш се бе изгорила.

— Стой далеч от мен! — изсъска тя, отстъпи крачка назад, затръшна вратата в лицето му и се облегна на вътрешната й страна, като че ли се опитваше да го възпре с тялото си.

Той се обади от другата страна.

— Оставям тук подноса. Може да огладнееш, преди да е дошло време за закуска.

Притиснала към вратата студените си ръце, треперещото си тяло и пламналата си буза, Мери не отговори. Само се молеше Клей да си отиде и да я остави на спокойствие. Остана в това положение в продължение на няколко безкрайни минути. Сърцето й препускаше, дишането й беше забързано, неравно, мъчително. Страхуваше се. Страхуваше се от него. Страхуваше се от мрачната му привлекателност, от властта, която той все още имаше над нея.

Най-после се раздвижи. С приведени от умората и вълнението рамене, тя се отпусна безсилно върху люлеещия се стол.

Беше все така уморена, гладна и сгорещена, както преди, но сега беше и притеснена. Плачеше й се.

Това беше едва първата нощ на студения и властен капитан Найт под покрива й и вече бе успял да я обърка, да я притесни, да я изненада и… да я привлече?

Този тъмен, нарушаващ покоя й непознат, настанил се в къщата й, нямаше нищо общо с милия и сърдечен Клей от младостта й. Капитан Найт беше красив, учтив, самоуверен и заплашителен.

Той все още говореше с мекия, носов акцент на щата Тенеси, но вече по-бавно, с премерено спокойствие. Красивите сиви очи, в които някога беше светила топлина и момчешки ентусиазъм, бяха съвсем различни. Сега това бяха ледени сребристи очи — очи, които не пропускаха никога нищо — дебнещи, хищнически, безстрашни. От всичко най-много обаче се бе променила устата. Устните, които някога бяха нежни и чувствени, сега бяха непреклонни, донякъде цинични и заплашително предизвикателни.

Бе невъзможно да се игнорира неустоимото му мъжко присъствие. Видът му я притесняваше. Това не се дължеше само на красивата му външност. Несъмнено принос имаше и студеното му авторитетно държание, съчетано с грижливо прикритата чувственост.

Мери потръпна и несъзнателно придърпа реверите на пеньоара си, като усети как връхчетата на гърдите й настръхват. Чувстваше инстинктивно, че под привидно ледената външност на лишения от емоции капитан Найт, се крие страстен мъж с гореща кръв. И заплашителното му присъствие я изнервяше.

С болезнена яснота си даваше сметка, че вълнуващият мислите й капитан в същия този момент се намираше в апартамента от другата страна на коридора. Спеше ли или беше буден? Дали бе облечен или гол? В леглото си ли беше или не?

Кожата по ръцете на Мери настръхна от близостта на Клей. Засрамена и ужасена от нежеланите чувства, които той пробуждаше в нея, тя стана от люлеещия се стол, прекоси стаята и отиде да се увери, че вратата й е заключена.

Затвори очи и се опита да прогони от съзнанието си красивия образ и да си припомни що за човек беше.

Безчувствен. Безскрупулен. Жесток.

Мразеше го. Мразеше го и винаги щеше да го мрази. Никога нямаше да му прости онова, което й бе причинил.

 

 

От другата страна на коридора, през същата тази нощ, обектът на неугасващата омраза на Мери лежеше гол върху голямото пухено легло и пушеше безмълвно в мрака. Беше гореща, задушна нощ и на капитана му беше неприятно топло.

Лепкавата жега го караше да се чувства зле. Струваше му се, че не може да си поеме въздух. Дългото му стройно тяло бе покрито с дребни капчици пот.

Това, което го измъчваше най-много обаче беше горещина от друг вид. Не можеше да забрави, че Мери беше от другата страна на коридора и тази мисъл не му даваше мира.

Още щом я бе видял да стои пред стаята си с онзи син копринен пеньоар и да се смее, бе почувствал пристъп от някогашното удоволствие и страст. Тя не беше вече момиче. Сега бе жена. Младежката палавост и непохватност бяха изчезнали. Тя се движеше с естествена котешка грация и успяваше дори в тази жега да изглежда хладна, спокойна и сдържана.

В синята роба обаче нямаше този сдържан вид. Изглеждаше топла, нежна и привлекателна. Каква гледка бе само с падналите върху прекрасното си лице великолепни светлоруси коси. Докато се смееше, изпод тънкия плат на дрехата й се бяха изписали бедрата — закръглени, женствени, сочни. Но най-хубавото от всичко бе розовото връхче на едната й гърда, което бе успял да зърне, когато краищата на робата й се разтвориха. Ръцете го заболяха от желание да ги протегне и да ги плъзне в пазвата й.

Капитан Найт всмукна дълбоко дима от пурата си.

Никоя жена не го бе вълнувала толкова силно. Беше обиколил света и в живота си бе имал много жени, красиви и екзотични. Но нито една от тях не бе карала кръвта му да се сгорещява така, както бе способна на това Мери.

Проклета да е.

Да върви по дяволите.

Тя беше една красива пепелянка, която някога го бе ухапала почти смъртоносно. Нямаше да позволи това да се случи отново.

Но то не значеше, че трябва да се откаже от прелестите й. Той не й беше безразличен, независимо дали си даваше сметка за това или не. Беше я видял как поглежда крадешком към него. От вниманието му не бе убягнала смесицата от страх и огън в тъмните й очи.

Ако тя нямаше представа какво означава това, той имаше. Той я вълнуваше. Не че го обичаше — беше й безразличен. Не милееше за него повече, отколкото той — за нея. Но тя бе буйна, страстна натура и сега, след като се бе развела, сигурно изпитваше носталгия по удобствата и удоволствията на брака.

Това не бе същото разглезено, стремително момиче, а той със сигурност не беше онова наивно, изпълнено с обожание момче. Той се бе превърнал в мъж, а тя — в жена. Той я желаеше физически така, както тя — него. Беше съвсем просто.

По всичко личеше, че щеше да остане тук, в Мемфис, още няколко седмици, може би и месеци. Престоят му щеше да бъде безкрайно по-приятен, ако Мери поделеше леглото му. За него, преситеният мъж, тя бе поредната военна плячка, поредната утеха, която трябваше да направи по-леко чакането, подобно на просторната къща, домашно приготвеното ядене и огромното пухено легло, в което лежеше.

Клей смачка пурата си в кристалния пепелник. Хвана единия край на копринения чаршаф и избърса потта от косматата си гръд. Изскърца със зъби и обви чаршафа около кръста и пулсиращите си слабини. За това бе виновна спящата русокоса красавица и той се закле, че следващият път, когато по нейна вина се озовеше в подобно положение, тя щеше да си плати.