Нан Райън
Игра на любов (5)

Пета глава

Големият ден настъпи. Събота. Двайсет и седми юни.

Шестнайсетият рожден ден на Мери-Елън Пръбъл.

Гравираните със златно покани бяха разпратени цял месец преди голямото събитие. Менюто беше планирано седмици по-рано, а от Ню Орлиънс бяха поканени двама известни готвачи, за да се изявяват начело на внушителния отбор помощник-готвачи. В събота следобед от пекарната „Гамбил“ пристигна гигантска бяла празнична торта. Огромният сладкиш щеше да бъде само част от десетината други десерти, предвидени за празненството.

Бутилки с шампанско от два литра и половина се изстудяваха в пълните с лед сребърни ведра, а от мазето се изнасяха бутилка след бутилка мадейра, портвайн, бордо и шери. За джентълмените се предвиждаха концентрати, за дамите — прасковено и къпиново бренди. За по-младите, естествено, щеше да има прекрасен плодов пунш.

Гирлянди бели рози и благовонно секирче бяха доставени късно следобед и изкусно наредени из всички стаи на първия етаж в имението. Увесени на блестящи сребърни ленти висяха японски фенери и пресичаха надлъж и нашир двора, където около специално построения за вечерта дансинг бяха наредени квадратни маси, покрити с ослепително бели покривки.

Всичко това въплъщаваше мечтата на всяко момиче за великолепие.

Когато слънцето се приготви да залязва, по извитата главна алея на Лонгууд се понесе истински керван от екипажи. В издържаната си в бели и жълти тонове спалня, развълнуваната Мери-Елън издиша всичкия въздух от дробовете си, докато личната й камериерка, невъзмутимата Лети, закопчаваше снежнобялата й копринена рокля.

Музикантите вече бяха започнали да свирят. Звукът на цигулките навлизаше в стаята на момичето през отворените, високи до тавана прозорци. От нетърпение да слезе долу не я свърташе на едно място. След като Лети излезе, Мери-Елън отдели още една минута, за да се огледа.

Това, което видя, я разочарова.

Не изглеждаше по-различно от миналата седмица. Или пък миналата година.

Толкова се беше надявала, че на шестнайсетия си рожден ден ще се превърне в истинска жена, че ще заприлича поне малко на голямата Бранди Темпълтън. Семейство Темпълтън бяха най-близките съседи на семейство Пръбъл. Живееха в една внушителна тухлена постройка на четвърт миля от Лонгууд.

Бранди Темпълтън бе висока, тъмнокоса, очарователна девойка. Беше на осемнайсет години, но изглеждаше на двайсет и една. И се държеше като такава. Макар имението на семейството й да бе близко, Бранди никога не идваше. Родителите й гостуваха често на съседите си, но не и дъщеря им. През последните две години беше посещавала снобското частно училище за млади дами „Света Агнеса“ и всички разправяха, че станала толкова културна, толкова елегантна, че несъмнено щяла да грабне най-добрата партия на Мемфис в момента — русия аристократ, колежанина Даниъл Лотън.

Връстничките на Мери-Елън шушукаха помежду си, че Бранди била, освен това и шокиращо дръзка, обичала да флиртува. Миналата зима се понесе мълвата, че някакъв уважаван конгресмен на Тенеси, женен и баща на четири деца, се срещал тайно следобедите с великолепната Бранди и в крайна сметка се влюбил лудо в нея.

Мери-Елън не беше сигурна, какво точно имаха предвид под „тайна среща“, но и не искаше да пита, за да не издаде неосведомеността си. Затова реши, че „тайната среща“ не е била нещо повече от изпиване на бутилка шампанско в компанията на прочутия конгресмен в някое закътано романтично ресторантче. Светските хора с широки разбирания правеха подобни неща. Поне така предполагаше Мери-Елън.

Рожденичката се изплези на отражението си в огледалото.

Никога нямаше да има огнената хубост и самоувереността на Бранди Темпълтън и не можеше да стори нищо, за да промени това.

Тя смръщи чело и дръпна надолу корсажа на бялата си рокля, в резултат на което кръглото, обшито с волани деколте разкри още по-голяма част от бялата й гръд. Затаи дъх, за да почувства пълния ефект от натиска на корсажа върху гърдите си.

Усмихна се на себе си. Може би все пак имаше вид на шестнайсетгодишна. Може би изглеждаше почти толкова голяма, колкото Бранди Темпълтън.

Обърна гръб на огледалото, прекоси забързано стаята и отвори вратата. Щом излезе в широкия коридор, отново приглади назад грижливо сресаните си светлоруси коси, ощипа бузите си и ухапа няколко пъти устни, за да почервенеят, повдигна богатите си бели поли и се насочи към главното стълбище.

В големия вестибюл с мраморен под на долния етаж я очакваше Клей Найт, който изглеждаше доста нервен. Страхуваше се да не се почувства неудобно и не на място сред цялото това блестящо общество от най-богатите граждани на Мемфис, събрани на едно място.

Мери му бе казала за намерението на баща си да превърне шестнайсетия й рожден ден в истинско социално събитие. Списъкът с гостите беше главозамайващ. Бе поканен самият губернатор на Тенеси.

Клей се страхуваше от дългия следобед, който го очакваше. Познаваше много малка част от елегантно облечените хора, които пристигаха. И ако Мери не бъдеше постоянно до него, а това бе неминуемо, тъй като партито бе в нейна чест, какво щеше да прави?

— Клей.

Нежният ясен глас прекъсна размислите му. Юношата повдигна глава и я видя на площадката между етажите. Носеше рокля, която не бе виждал преди, очевидно ушита специално по този повод. Беше бяла и прекрасна. Воланите се редуваха ред след ред от тънкия й кръст до пода. Корсажът бе плътно прилепнал към тялото й, а деколтето бе доста смело. Върху белите й, блестящи рамене се спускаше широк воал, който се потопяваше предизвикателно в пълната й пазва. Лъскавите й светлоруси коси се спускаха около безупречното й лице и изваяните, като от слонова кост рамене. Тъмните й очи сияеха от възбуда.

Тя беше най-красивото създание, което бе виждал в целия си живот. Девствено бялата рокля, бялата като магнолия кожа, светлорусите, почти бели коси — това действително бе великолепна гледка, която нямаше да забрави до последния си дъх. Представляваше неописуемо съчетание между ангелска невинност и безсрамна, естествена чувственост.

Клей бе обзет от истинско благоговение.

Същото можеше да се каже и за Мери.

Щом зърна Клей, тя стъпи накриво, залитна и трябваше да се хване за полирания парапет, за да не падне.

Той стоеше в подножието на стълбите, огрян от късното следобедно слънце, загледан нагоре. Лъскавите му, черни като нощта коси, бяха грижливо сресани назад и откриваха високото му чело и слепоочията. Красивото му момчешко лице светеше със здрава розовина, а прекрасните му сребристосиви очи изглеждаха поразително светли на фона на тъмната му маслинена кожа. Раменете му изглеждаха още по-широки в разкопчания му безупречен бял смокинг. Бе избутал едната му страна назад и пъхнал ръка в джоба на черните си панталони. На широкия ревер бе забодена красива червена роза. Беше подпрял единия от обутите си в черни лачени обувки крака на първото стъпало.

Това беше най-красивата гледка, на която някога се бяха спирали очите й. Гарвановочерните коси, сребристите очи, високата, стройна фигура — всичко това приличаше на материализирана мечта. Мери разбра, че никога няма да забрави, как е изглеждал в този момент. Представляваше невероятно съчетание от стеснително, момчешко очарование и силна, зряла мъжественост. Мери беше като хипнотизирана.

Двамата се съзерцаваха в продължение на дълъг, безкраен миг.

След това Мери разруши магията. Усмихна се нервно и продължи да слиза по стълбите.

Застана пред него. Постави ръка върху надиплената му бяла риза и когато почувства силните удари на сърцето му, усети да я залива прекрасна, омайваща вълна. Засмя се и каза:

— Това значи ли, че според теб изглеждам хубава?

— Изглеждаш красива — отвърна честно той. — Толкова красива, че не съм сигурен дали те заслужавам.

Девойката се огледа и не видя никого във вестибюла. Наведе се към него, целуна го припряно по пълните устни и каза:

— Аз те обичам, Клей. Никога не го забравяй.

Тогава юношата се усмихна, донякъде успокоен.

— Няма да забравя.

— Всички ли са тук? Навън ли са?

Той кимна. Мери слезе последните две стъпала и добави:

— Време е да се появим.

Хвана ръката му. Заедно пресякоха дългия широк коридор на имението и излязоха в градината, за да се присъединят към останалите, в мига, в който юнското слънце се скри окончателно.

Беше точно осем и половина.

 

 

Полунощ.

Мери се въртеше върху импровизирания дансинг в дългите ръце на високия, рус Даниъл Лотън. Отново. Танцуваше вече трети или четвърти път с него. Естествено предпочиташе да изтанцува всички танци с Клей, но Джон Томас Пръбъл я бе смъмрил леко в началото на тържеството и й бе припомнил, че е домакиня. Партито беше в нейна чест и не можеше да позволи само един от гостите да обсеби напълно времето й.

— Трябва да сменяш партньорите си, скъпа ми Мери-Елън — беше я предупредил Джон Томас, докато танцуваха заедно валса, на който я беше поканил. — Не е възпитано да не обръщаш внимание на гостите си. Танцувай поне с няколко от младежите. Поклюкарствай малко с младите дами. Та това е парти, не забравяй.

— Съжалявам, татко. Вече ще бъда по-общителна.

— Доброто ми момиче.

Така сега тя отново беше в обятията на Даниъл Лотън. Разсеяно се опитваше да завърже някакъв безобиден разговор с красивия русокос мъж, който през следващата година трябваше да се дипломира в колежа „Лойола“. Беше и много трудно да съсредоточи вниманието си върху него. Не можеше да открие Клей. Не го виждаше нито на дансинга, нито седнал на тяхната маса.

— … и може би някоя приятна разходка с карета — казваше точно в този момент партньорът й по танц.

— Какво?… Аз… Съжалявам, не ви чух. — Мери с усилие насочи вниманието си към Даниъл Лотън.

Той стисна лекичко дланта й и й се усмихна.

— Казах, че бих искал да получа разрешение да дойда у вас някоя от следващите вечери. Да ви заведа на опера или може би на разходка с карета.

— Много мило от ваша страна, мистър Лотън, но аз…

— Моля ви, наричайте ме Даниъл.

— Много сте любезен, Даниъл, но наистина не мога да кажа „да“.

— Нима? И защо? — Усмивката издаваше изненадата му.

Не беше свикнал жените да отказват поканите му.

— Не обичам опера, а баща ми не позволява да излизам на разходки със странни джентълмени.

— Странни джентълмени — повтори той и се засмя развеселен. — Но, Мери-Елън, аз не съм непознат. — Ръката, която я обгръщаше, се притисна по-силно в тялото й, а зелените му очи се сведоха многозначително към бялата плът, разголена щедро от ниско изрязаното деколте на роклята й. — Дайте ми възможност да докажа колко съм обикновен.

На една от масите покрай дансинга Джон Томас Пръбъл, с чаша бренди и пура в ръцете, се усмихваше доволно, докато наблюдаваше как дъщеря му се върти в обятията на младия Даниъл Лотън. Беше му приятно да види смеха на Даниъл. Очевидно Мери-Елън бе казала нещо умно, за да го очарова.

Джон Томас докосна разголената ръка на съпругата си. Тя се обърна към него. Той се наведе към нея и прошепна:

— Младият Лотън танцува отново с нашата Мери-Елън.

Джули Пръбъл поклати глава.

— Виждам. И съм изненадана. Тази вечер Даниъл придружаваше Бранди Темпълтън. Не мога да си обясня защо обръща толкова внимание на Мери-Елън.

— Хм. Сигурен съм, че Прес Темпълтън се надява дъщеря му да оплете в мрежите си младия Лотън и така да сложи край на слуховете, които се носят за нея — заразсъждава на глас Джон Томас. — Дочух, че била пощуряла напоследък.

— Шт, Джон — прошепна предупредително съпругата му и се огледа неспокойно.

Без да отделя поглед от Мери-Елън и Даниъл, той рече замислено:

— Лотън заслужава нещо по-добро от Бранди Темпълтън и подобните на нея. Когато си търси съпруга, един джентълмен желае да намери млада дама с безупречен морал. Някое сладко, невинно момиче, като Мери-Елън. — Усмихна се отново и добави: — Със сигурност от него би станал прекрасен зет.

— И аз така мисля — съгласи се Джули Пръбъл.

 

 

Доволните родители на Мери не бяха единствените, които наблюдаваха внимателно красивата танцуваща двойка.

Клей бе застанал извън осветения от фенерите периметър. Сребристите му очи се бяха превърнали в парчета лед върху сериозното му лице. Сам, изолирал се от останалите, той стоеше в мрака и следеше всяко движение на Мери. И всяко движение на Даниъл Лотън.

Студеният му поглед не изпускаше за момент белокожото момиче в бялата рокля с волани. За първи път в живота си изживяваше мъчителната агония и безсилие на ревността. Сърцето му се блъскаше мъчително в гърдите. Цялото тяло го болеше от напрежение. Стиснал в юмруци отпуснатите си край бедрата ръце, юношата си представяше какви ли не ужасии.

Мери щеше да го забрави. Щеше да забрави дори, че съществува и той не можеше да стори нищо срещу това. Не можеше да се сравнява с един богат, по-голям от него младеж, който освен всичко друго учеше в колеж. Не можеше да се състезава с Даниъл Лотън.

Мери беше очарована и поласкана, беше сигурен в това. Очевидно до края на вечерта щеше да се смее, да танцува и да флиртува с Лотън. А след това, след края на тържеството, не той, а Лотън щеше да я държи в обятията си. Устните на Лотън щяха да се слеят с нейните. Ръцете на Лотън щяха да галят бледата й плът. Тялото на Лотън щеше да се притиска към нея…

— Цупиш ли се или просто скучаеш?

Изваден рязко от мъчителния си транс, Клей се обърна и видя застаналата зад него тъмнокоса Бранди Темпълтън. Юношата се усмихна.

— Нито едното, нито другото — излъга той. — Просто исках да се поразхладя.

— Ммм. — Тя се приближи с още половин стъпчица, измъкна яркочервената роза от ревера му, вдигна я до лицето на Клей и бавно прокара ухаещия цвят по твърдата линия на брадичката му. — Добра идея. Ей там долу има една беседка. Защо да не отидем там и… — тя спря многозначително и се усмихна, — да не си починем.

— А, не… аз… благодаря все пак, но…

— Защо не? — усмихна се изкусително младата жена. — На никого няма да липсваме. Виж сам.

И тя кимна към претъпкания дансинг. Клей погледна отново към танцуващата двойка. Точно в този момент Даниъл Лотън наклони златистата си глава и прошепна нещо в ухото на Мери. Тя кимна и се засмя щастливо.

Клей изскърца със зъби.

Бранди се усмихна, обви пръстите си с дълги яркочервени нокти около бицепсите му и го подръпна:

— Ела с мен.