Нан Райън
Игра на любов (32)

Тридесет и втора глава

След една незабравима нощ, изпълнена с любов, Мери се събуди сама в голямото махагоново легло.

Слънцето се бе издигнало високо, навлизаше през отворените френски прозорци, достигаше до леглото и лъчите му падаха върху лицето й. Утринната светлина бе толкова силна, че проникваше през затворените й клепачи.

Отвори сънено очи и бавно изви врат. Възглавницата до нея бе празна, но все още пазеше следи от главата на капитан Найт. Младата жена се изправи до седнало положение, прибра разчорлените коси от лицето си и видя голотата си, отразена в огледалата със златни рамки.

Веднага придърпа нагоре чаршафа. Бузите й пламнаха при спомена, колко безсрамно бе наблюдавала как се любеха двамата с капитана. Мускулите на голия й корем се свиха.

Но вече не правеше опити да се заблуждава, че съжалява за случилото се. Ако той влезеше в този момент, тя с радост отново щеше да се озове на пода с него. Щеше да се люби с Клей цял ден, ако той пожелаеше това.

Мисълта за развратната и ненаситна жена, в каквато се превръщаше в негово присъствие, я караше да се срамува, но нямаше смисъл да продължава да отрича този факт. Снощи бе взела решение и не възнамеряваше да го променя сега, дори на ярката слънчева светлина. Може да не беше редно, може да постъпваше глупаво, но не можеше да му устои физически. И не желаеше да го прави.

А и какво променяше това? Тя не беше вече доверчивото младо момиче, което можеше да бъде лесно наранено. Беше зряла и достатъчно разумна жена, която си даваше сметка, че колкото и страстно да я любеше Клей, той не я обичаше. И, както хладно бе отбелязал, беше свободна и подхождаше за случая.

Е, това се отнасяше и за него. Така че какво пречеше да спи с него единствено заради плътското удоволствие, което й доставяше?

Мери се усмихна тъжно на ироничната ситуация. Някога съпругът й бе влюбен в нея, но правеше любов толкова неумело, че никога не бе успял да й достави удоволствие. Капитан Найт от друга страна не даваше пет пари за нея, но бе достатъчно изкусен, за да й позволи да изпита върховете на еротичното блаженство.

Боже, Боже, животът бе нещо невъзможно.

Младата жена отхвърли чаршафите и стана от леглото. Прозявайки се, отиде в мраморната баня, където Клей я бе съблякъл предишната нощ. Събра разхвърляните си дрехи и се върна в спалнята. Видя черната му копринена роба, останала до покривката.

Наметна я на раменете си и, с дрехите в ръце, прекоси боса притихналата дневна, отвори вратата и надникна предпазливо навън. След това пресече тичешком празния коридор и влезе в стаята си.

— Днес закъсня, Мери-Елън — вдигна поглед главната сестра, мис Стивънс, когато Мери влетя през главния вход на болницата.

— Знам, съжалявам — отвърна младата жена.

— Всичко наред ли е? — поинтересува се сестрата. — Добре ли си?

— Да, аз… Добре съм. Просто се успах.

Яката четиридесетгодишна жена я огледа внимателно от глава до пети и каза:

— Работиш прекалено много, дете. Тази сутрин изглеждаш бледа и уморена. — Постави пухкавата си ръка върху челото на Мери. — Мисля, че дори имаш малко температура.

„Наистина имам — помисли си виновно тя, — но не от това, за което си мислиш.“

— Не, сигурна съм, че нямам температура. — Усмихна се Мери на намръщилата се медицинска сестра, която работеше по двайсет и четири часа дневно. — Навън е горещо като в пещ, мис Стивънс, а пък аз си забравих бонето. Малко слънчасах, това е всичко.

— А, тогава трябва да се грижиш малко повече за себе си. Чуваш ли?

— Добре — усмихна се младата жена, — и обещавам да не закъснявам повече.

Мери откри, че докато изпълняваше всекидневните си задължения в болницата, броеше всяка минута. Ужасната истина бе, че чакаше с нетърпение да се озове отново в обятията на капитан Найт и времето до лягане й се струваше безкрайно далеч.

Когато най-после дойде краят на дългия горещ ден и тя заизкачва уморено главното стълбище на Лонгууд, осъзна, че се оглежда тревожно, с надеждата да зърне високия капитан. Откри го във „Военната стая“ заедно с двама от неговите хора. Един от тях беше червенокосият мичман втори ранг Бригс. Тримата стояха прави и по всичко личеше, че разговорът им бе към своя край. Капитанът вдигна поглед. Беше сигурна, че я е видял.

Пулсът й се ускори. Младата жена реши да бъде наблизо, когато той излезе от „Военната стая“. Беше доста любопитна да види какво щеше да направи.

Излезе в мраморния вестибюл и взе пощата, поставена в сребърната кошница на най-ниската полица под голямото огледало. Писмата стояха тук от няколко дни и тя вече ги беше чела, но капитанът не можеше да знае това.

След миг луничавият мичман Бригс и другият моряк се появиха в коридора. И двамата й се усмихнаха, кимнаха и излязоха навън. Измина цяла минута. Тогава тя отново почувства онова електрическо напрежение във въздуха, което беше непогрешим знак, че красивият капитан се намираше някъде край нея.

Мери се направи, че не е усетила присъствието му. Върна писмата в кошничката и се обърна точно когато той влизаше във вестибюла. Ледените му сиви очи се спряха върху й, а след това погледнаха в друга посока, като че ли тя му беше напълно непозната. Не й каза нищо, не показа, че я е забелязал.

Младият мъж се насочи право към махагоновата закачалка, откачи бялата си униформена куртка, наметна я върху раменете си и излезе през тежката двойна врата.

Поразена, Мери стоеше неподвижно и го наблюдаваше как слиза по обляното от слънчевата светлина външно стълбище. Спря за миг, оправи униформата си, тръгна по главната алея и се приближи до черния си жребец, изведен точно в този момент от един от конярите.

Пое дългите кожени юзди, но не се качи веднага върху гърба на животното. Известно време се подпираше на хълбока му. Преметнал ръка върху гърба на коня, разговаряше с младия рус моряк.

Младата жена виждаше само капитана. Широките му рамена опъваха бялата куртка, а синьо-черните му коси блестяха на светлината на следобедното слънце. Каза нещо, после отметна назад красивата си глава и се засмя. Кимна на събеседника си и се преметна пъргаво върху седлото.

Мери го проследи с поглед, докато той изчезна нагоре по „Ривър роуд“. После се обърна с гръб към вратата. Чувстваше се празна, объркана и нещастна. Бяха съвсем сами и въпреки това той не й бе проговорил. Дори не се бе усмихнал или поне кимнал в знак, че я познава. Тя просто не съществуваше за него.

И беше излязъл от Лонгууд по времето, по което тя обикновено се връщаше от болницата. Беше прясно избръснат и носеше бялата си лятна униформа. Може би отиваше на някакво важно стратегическо събрание с генерал Уошбърн?

Но в такъв случай къде беше работното му куфарче?

Мили Боже, вече му беше омръзнала. Това беше причината. Беше я подчинил на волята си, което всъщност трябва да е било единственото му желание. Беше й отнел достойнството. Беше я накарал да говори и върши срамни, шокиращи неща. Бе я убедил да забрави всякакви задръжки и да се държи скандално в негово присъствие. А сега безчувственото копеле беше сложило точка на връзката си с нея!

Мери изхвърча побесняла нагоре по стълбите и се втурна в стаята си. Започна да обикаля из нея, като затворено в клетка животно и да си въобразява най-лошото. Вероятно капитанът бе отишъл да си търси нова компаньонка. Или може би вече имаше уредена среща. От пристигането си в Мемфис, досега сигурно вече се бе срещнал с доста жени, без да говорим за онези, които познаваше още от юношеските си години.

Лия Томпсън беше казала, че дамите от висшето общество си падали много по мургавата красота на капитан Найт. Младата жена изскърца със зъби. Знаеше, че това е вярно. Знаеше, че за него не е проблем да намери някоя жена, или жени, които с желание щяха да го забавляват в която и да било гостна.

Или в спалнята си.

Ядосана, напрегната, Мери излезе от стаята си и слезе отново на първия етаж. Надникна в кухнята и каза на старите слуги да не й приготвят вечеря, тъй като не била гладна. Щяла да намине в бившето имение на семейство Темпълтън, за да се види с приятелката си Лия Томпсън.

Мати само кимна, но Тайтъс бе разтревожен.

— О, мис Мери-Елън, ни бих сторил това, ако бях на ваш’то място.

— Но не си — отвърна троснато тя.

— Свечерява се — обясни той, — пък и знайте, че капитанът не одобрява да излизате сама след кат’ съ мръкне.

— Не давам пукнат грош, какво одобрява и какво не одобрява капитанът — рече раздразнено младата жена. — Ще ходя там, където ми е приятно и когато ми е приятно, Тайтъс!

— Да, мис — отговори старецът, но закуцука след нея, когато тя излезе от кухнята, като мърмореше, че не би трябвало да излиза по това време и че щяла да си навлече неприятности, ако не внимавала.

Тъй като знаеше, че той прави това с най-добри намерения, Мери се спря край изхода. Приближи се до стария слуга и преметна ръка около врата му.

— Тайтъс… скъпи, мили Тайтъс, аз вече не съм малко момиченце. — Тя се усмихна и потърка предано приведените му рамене. — Моля те, не се притеснявай. Нищо няма да ми се случи.