Нан Райън
Игра на любов (34)

Тридесет и четвърта глава

Връзката на Мери и капитана бе бурна и толкова жарка, че си съперничеше с горещото лято на Тенеси. Сами в обширния втори етаж на имението, двамата неведнъж се любиха в господарската спалня, пред френските огледала. И в просторната дневна на господарския апартамент. И в голямата тоалетна стая. И в мраморната баня. И в мраморната вана. И в жълто-бялата спалня на Мери. И във всяка една от многобройните стаи за гости. И дори — един-два пъти — в широкия коридор на горния етаж. Бяха ненаситни.

Всеки път, когато единият от тях завареше другия горе, започваше разгорещено любене. Младата жена повече не се преструваше, че не го желае така силно, както той я желаеше. Любенето с него никога не й идваше в повече. Отдаваше се охотно, отново и отново, на изгарящата страст, която капитанът успяваше да събуди в нея. Правеше това с ентусиазъм, въпреки странните му уверения, които не пропускаше да й повтори при всяка тяхна среща, че всичко това не означаваше нищо за него.

Че тя не означаваше нищо за него.

Грубите му слова й причиняваха болка. Мразеше го за жестокостта му, но не можеше да се лиши от компанията му. Уверяваше го, че мненията им по въпроса съвпадат. Това бе чисто и просто една временна връзка, която се крепеше единствено на физическа, не и на емоционална почва. Затова не трябваше да се притеснява, че някой ден тя ще започне да питае някакви чувства към него. Такова нещо нямаше да се случи никога. Единственото, което искаше от него, бе точно това, което й даваше.

Нищо повече.

Когато не бяха горе и не се любеха, те се държаха почти като непознати. Независимо дали бяха сами или в компанията на други хора, те не си обръщаха никакво внимание. Никога не разговаряха. Никога не вечеряха заедно. Никога не излизаха заедно.

Нощем бяха любовници, а денем — врагове.

Докато капитан Найт внезапно спря да я търси. Първият път, когато се случи това, Мери не знаеше какво да мисли. Около девет часа през една дъждовна августовска нощ, тя зърна униформения Клей в кабинета на баща си, с пура в ръка.

Когато мина край вратата, той вдигна поглед. Затова младата жена се запъти право към леглото си. Легна в очакване и остави вратата широко отворена.

Беше се изкъпала, сресала дългата си коса и облякла за първи път новата си атлазена нощница, останала още от чеиза й.

Изгаряща от нетърпение да се озове в обятията на капитана, тя кръстосваше между спалнята си и огледалния господарски апартамент. Най-после го зърна. Той се появи във вестибюла на долния етаж и се запъти към стълбището. Спря за момент, хванал полираните перила, стъпил с единия си крак върху първото стъпало.

След това започна да се изкачва.

Усмихната, младата жена потръпна от нетърпение и побърза да влезе в стаята си. Хвърли се върху леглото и зае предизвикателна поза, обградена от дантелените възглавници, струпани край главата й. Навлажни устните и приглади лъскавите си коси назад. Повдигна дългата атлазена нощница така, че да открие белите й бедра и смъкна ниско изрязания корсаж върху едното си рамо.

И зачака нетърпеливо.

И продължи да чака.

Изминаха дълги, безкрайни минути, а капитан Найт все така не се показваше на вратата. Най-после Мери стана от леглото. Излезе в коридора. Вратата на господарския апартамент беше затворена.

Приближи се до нея и понечи да почука, но в последния момент се отказа. Объркана и вбесена, се върна в своята спалня и затръшна вратата след себе си.

Връзката им беше приключила.

Това бе краят.

Младата жена почувства облекчение. Беше й опротивяло да се чувства виновна, мръсна, непочтена, като някоя от проститутките в публичния дом на Анатол. Мургавият, чувствен капитан бе изкарал на повърхността най-отрицателното в нея. Бе я превърнал в своя държанка, която с готовност участваше във всеки един, дори в най-срамните актове, които предложеше той.

Радваше се, че това положение най-после бе свършило.

Но беше и озадачена.

Мери виждаше все по-рядко и по-рядко капитана. Внезапно той почти престана да се появява в Лонгууд. Излизаше всяка сутрин преди зазоряване и се връщаше късно през нощта. Случваше се да не го види в продължение на няколко дни. И кой знае защо, колкото и да й се струваше извратена реакцията й, това положение й беше неприятно.

Нощ подир нощ лежеше будна в самотното си легло и си представяше красивия капитан в обятията на друга жена. Измъчваше се с предположения коя бе тази, завладяла на свой ред непостоянното му внимание. В съзнанието й се въртяха влудяващи картини, как прави с друга всички онези прекрасни и същевременно забранени неща, които бе вършил с нея.

Повтаряше си постоянно, че пет пари не дава какво и с кого прави или не прави този мъж. Какво значение имаше това? Никакво. Абсолютно никакво. Бе благодарна, че най-после бе отишъл да търси забавление другаде. Дали му беше омръзнала? Е, той също й бе омръзнал!

Мери бе изпаднала в подобно настроение през една гореща августовска привечер, когато реши да посети Лия Томпсън. Слънцето се готвеше да залязва. Огромните черни облаци, които се бяха събирали през целия следобед, сега заплашваха да се превърнат в дъждовни капки.

Младата жена обаче реши да не обръща внимание както на тази възможност, така и на строгото предупреждение на капитан Найт.

„Да не съм те видял друг път да излизаш сама нощем!“ Точно това й бе казал вечерта, когато го откри заспал в леглото си.

— Е, не се притеснявай, капитане. Няма да ме хванеш — рече на глас тя и излезе от стаята си. — Как би могъл, когато вече изобщо не се появяваш тук!

Мери слезе по стълбите и измъкна един розов чадър от поставката за чадъри във вестибюла. Без да обръща внимание на обичайните любопитни погледи от страна на моряците, разположили се в салона и на предната веранда, тя излезе.

Още щом се озова в имението на семейство Темпълтън, заобиколена от Лия Томпсън и четирите й палави деца, младата жена се почувства по-добре. Лия бе получила дълго писмо от съпруга си, Уилям, пристигнало от Виксбърг, така че беше в изключително добро настроение. То се отрази и върху гостенката й. Не след дълго тя също се смееше и се забавляваше от сърце. Лия наряза току-що опечения шоколадов сладкиш, като проклинаше янките, заради които не можеше да предложи кафе с него.

Двете жени и децата тъкмо бяха насядали около масата, когато проблесна първата светкавица и къщата се разтърси от оглушителен гръм. Лия трепна и извика. И четирите й деца се изхилиха и започнаха да се шегуват с нея, че била паникьорка.

Започна да вали. Дъждът идваше от юг и Лия нареди на всички, в това число и на Мери, да започнат да затварят прозорците. Втурнаха се със смях да изпълняват нареждането й, а навън вече се лееше истински потоп. След като се справиха с прозорците, всички се върнаха в кухнята. Събрани около масата, изядоха с удоволствие шоколадовия сладкиш. В това време дебелата дъждовна пелена биеше яростно по стръмния покрив и водата шуртеше надолу по водосточните тръби.

Бурята и удоволствието да бъде в компанията на жизнерадостното семейство, станаха причина Мери да остане по-дълго, отколкото беше възнамерявала. Минаваше десет, когато обяви, че си тръгва.

— Не можеш да се връщаш в дъжда — настояваше Лия. — Остани. Ще сложа моите индианчета да си легнат и ще можем да си поговорим спокойно.

— Дъждът почти спря — отговори младата жена. — Наистина трябва да се прибирам. Когато пишеш на Уилям, кажи му, че се моля за него. И хиляди благодарности за сладкиша и компанията.

— Винаги си добре дошла. А сега трябва да внимаваш.

— Ще внимавам.

Мери отвори розовия си чадър и излезе навън. Дъждът беше доста намалял. Вървеше бързо, нетърпелива да стигне по-скоро на сигурно място. Примигваше и се взираше в мрака, но не забелязваше никакво движение по пътя. Очевидно дори янките имаха достатъчно здрав разум, за да не излязат навън в дъжда.

Не беше изминала и стотина метра по „Ривър роуд“, когато от храстите изскочи някакъв пиян съюзнически войник и я сграбчи. Розовият чадър излетя от ръцете й и тя изпищя. Голямата му длан затисна устата й. Младата жена почувства, че мъжът я помъкна към дърветата, встрани от пътя.

Блъсна я с такава сила по гръб върху земята, че изкара въздуха от гърдите й. Едва успя с усилия да си поеме дъх, когато едрият непознат изпълзя отгоре й. Мери риташе, хапеше и се мяташе, но не можеше да се измъкне. Затисната от огромното му тежко тяло, тя правеше безуспешни опити да се изправи. Викаше и го умоляваше да я пусне, макар да знаеше, че усилията й са напразни. Извиваше глава като полудяла, така че косите й се развързаха и се разпиляха на мокри кичури върху ужасеното й лице.

Прииска й се да умре, когато изпотеният, издаващ нечленоразделни звуци пияница обви с мускулестата си ръка раменете й и повдигна нагоре полите й. Дъждовните капки започнаха да бият по-бързо върху лицето й, рогато грубата длан се плъзна нагоре по бедрото й. Потръпна, когато разкъса пликчетата й и дъждът започна да пада направо върху голата й плът. Едрият мъж заразкопчава копчетата на панталона си и Мери усети как в гърлото й заседна огромна буца. Ръката, метната през гърдите й, сграбчи разпилените й коси. Отвратителното лице се наведе към нея.

Неспособна да помръдне, младата жена затвори ужасено очи, докато сърцето й правеше опити да изскочи от гърдите. Напрегнала всяко мускулче, в очакване на болката и неизбежното, внезапно тя усети как тежкото тяло на войника изведнъж се отдели от нея. Грубите му пръсти дръпнаха болезнено косите й, след което ги пуснаха.

Мери отвори ужасените си очи и видя пред себе си капитан Найт, сграбчил ръмжащото животно за яката. След това юмрукът на капитана се стовари върху лицето му и ударът прозвуча като пистолетен изстрел. Пияницата падна като покосен. Младата жена изхленчи от облекчение.

Изправи се до седнало положение, приглади надолу мокрите си, изкаляни поли. В същия миг капитанът я дръпна, за да се изправи и я прегърна.

— Добре ли си? — попита тревожно той, а треперещият му глас издаваше степента на безпокойството му. — Мери, нарани ли те?… Успя ли да…?

— Не — измърмори тя, като трепереше като лист. Притисна се към него и зарови лице в извивката на врата му. — Не, ти пристигна навреме, Клей. О, Клей, Клей! — проплака тя и отново се задави от сълзи.

— Сега вече си с мен — прошепна младият мъж, заврял лице в мокрите й коси, забелязал, че го бе нарекла Клей вместо „капитане“. Не беше се обръщала така към него от заминаването му в академията. — Вече си с мен, Мери. Вече никой не може да ти стори нищо лошо. Шшшт, не плачи! Шшшт!

Високият капитан стоеше под дъжда, притиснал плачещата жена към гърдите си, като я успокояваше и утешаваше, шепнеше името й отново и отново с тон, който тя не беше чувала досега.

Моментът на нежности отмина.

Младият мъж се отдръпна от нея и я изгледа намръщено, а едно мускулче на бузата му потрепна. Никой друг на света не можеше да го изплаши толкова много. Да върви по дяволите, задето му беше изкарала акъла от ужас.

Мери стоеше пред него, като трепереше от вълнение. Изглеждаше млада, беззащитна и невероятно съблазнителна. Лицето й беше мокро от сълзите и дъжда, косите й бяха кални и разчорлени, а мокрите дрехи прилепваха към стройното й, олюляващо се тяло.

Напрегнат, вбесен, капитан Найт свирна на добре обучения си черен жребец и голямото животно се появи незабавно. Клей се обърна към него и пъргаво развърза навитата на руло зад седлото черна мушама. Разви я, наметна я около раменете на Мери и я придърпа към себе си.

Повдигна ръка, прибра мокър, мръсен кичур от бузата й и се приведе към треперещите й устни.

Но се усети навреме. Беше само на сантиметри от устата й, когато се осъзна и вдигна глава. Изскърца със зъби и вдигна Мери на седлото. С присвити очи хвърли поглед към изпадналия в безсъзнание войник и си даде дума да се разправи с пияното копеле по-късно. Обърна се ядосано и остави непознатия да лежи под дъжда.

Метна се на коня зад Мери. Бе мълчалив и резервиран през целия път до Лонгууд. Но младата жена изпитваше такава благодарност, задето я бе спасил и бе толкова щастлива, задето се намираше в обятията му, че въздъхна и се облегна върху силните му гърди, като подпря мократа си глава върху рамото му.

Поглеждаше крадешком към очертания му на фона на нощното небе профил, но който се стичаха вадички. Някои от чертите му се виждаха ясно, други се криеха в мрака. Гарвановочерната му коса бе мокра и сплъстена, а по дългите му ресници се полюляваха подобни на диаманти дъждовни капчици.

Приличаше на някое тъмно божество. Мери нямаше търпение да се приберат по-скоро в Лонгууд. Ако той чувстваше същото като нея, щеше незабавно да я отведе в спалнята си. Щяха да се съблекат един друг и да измият заедно мръсотията и дъжда от себе си, а после щяха да легнат в широкото два и половина метра махагоново легло и да се любят под влизащия през отворените френски прозорци нежен шепот на дъжда.

Когато тръгнаха по застланата с речни камъчета алея на Лонгууд, младата жена се усмихна доволно.

Но след това премигна невярващо, тъй като капитанът, без да слиза от коня си, я повдигна от гърба на животното и я постави на земята пред главния вход.

После, без дори да каже „довиждане“, обърна големия жребец и изчезна в тъмната нощ.