Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
You Belong to My Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Нан Райън. Игра на любов

ИК „Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

Двадесет и пета глава

Всеки ден Мери очакваше със страх залеза.

Всяка нощ лежеше будна и напрегната в леглото си, без да забравя за миг, че двамата с капитана на янките бяха сами на притихналия втори етаж. Бе в непрекъснато очакване някоя вечер той да заблъска по вратата й, за да го пусне вътре.

Това обаче така и не се случи.

Нощите се редуваха една след друга и нищо не нарушаваше спокойствието им. Скоро младата жена започна да се чувства неловко, задето си бе въобразила, че Клей може да се държи толкова необмислено. Той нито веднъж не бе сторил нещо, което да я накара да мисли, че желае да влезе в спалнята й. Всеки път, когато се натъкнеше на него, той беше ледено учтив, нищо повече. Никога не се опита да я задържи, да остане насаме с нея. Почти не й обръщаше внимание. Често студените му сребристи очи се плъзгаха по лицето й и погледът му веднага се отклоняваше встрани, сякаш тя не беше там.

За нейно разочарование загадъчният капитан беше винаги мил и търпелив с готвачката и иконома. Очевидно те продължаваха да го обичат, сякаш все още беше приятното добро момче, което прекарваше голяма част от времето си в Лонгууд.

Не можеше да ги обвинява за това. Нито Тайтъс, нито Мати знаеха, какво всъщност се бе случило тогава. Не им бяха казали нищо. А сега вече бяха стари и приличаха на деца. Нямаше как да им обясни.

Доста изненадващо, а може би всъщност това не трябваше да я изненадва, но старата чернокожа двойка не беше единствената, която не проявяваше абсолютно никакво отвращение към капитан Найт. Новината, че той командва окупиралите града войски, се беше разпространила бързо. Както и новината, че се бе настанил в Лонгууд.

Просеверняшки настроеният вестник „Прес симитар“ бе пуснал статията „Добре дошъл, герой — покорителю“ в неделния си брой.

Мери се вбесяваше, когато в болницата с кошници храна и превръзки се отбиваха нейни стари познати и я разпитваха за капитана на янките.

При едно кратко следобедно посещение в дома на Лия Томпсън, приятелката й разказа за клюките, които вече бяха започнали да се носят във връзка с красивия морски капитан.

— Какво? Какво говорели, Лия? — попита тревожно младата жена.

— Хайде, хайде, Мери-Елън, не се вълнувай чак толкова — рече Лия. — Никой не говори за теб. Всички знаят, че не си виновна, задето капитанът е избрал Лонгууд за своя щабквартира. — Мисис Томпсън кимна към задната част на дома си. — Нали и моята къща е пълна с тях, както и още поне десетина имения в Мемфис покрай „Ривър роуд“? Да не говорим за тези по „Адамс Авеню“. Обсебиха и големия розов дворец на Айзак Къркланд, и имението на Джеймс Лий, и старата къща на семейство Маси. Трудно може да се намери почтен дом в Мемфис, в който да не са се настанили янките. А Бетси Греъм ми каза, че се разпръснали и в покрайнините и заели някои от отдалечените плантации и селски имения, където… където… Е, вярно, не във всички имения. Доколкото разбрах, семейство Лотън са пощадени и…

— Лия — прекъсна я Мери, — щеше да ми кажеш за…

— Мислех, че си чула — продължи да говори приятелката й, сякаш Мери не бе казала нищо. — Даниъл Лотън не се присъедини към армията на Конфедерацията. Не, моля ти се, този здрав, годен за военна служба милионерски син си остана вкъщи през цялото време. Някои говорят, че имал връзки със Севера. Не знам това, но знам, че семейство Лотън си живеят като крале, докато останалите южняци страдаме. Откога не си виждала половинка кафе? Синди Смолууд каза, че съпругата на Даниъл отново чакала бебе. С него ще станат четири. Или май бяха пет? Не мога да им насмогна с…

— Лия… — Мери направи нов опит да я върне към първоначалната тема на разговор.

— Да, така или иначе, в този град човек вече не може да измине и две крачки, без да види някоя синя униформа. Едно мога да ти кажа обаче. Ако моят Уилям не се биеше с бунтовниците край Виксбърг, сега тези янки нямаше да спят в леглото му. Щеше да ги…

— Лия, Лия, моля ти се — прекъсна я отново младата жена, тъй като от опит знаеше каква бъбрица е приятелката й и, че можеше да продължи така до безкрайност, ако не я озапти. — Какво си чула за капитан Найт?

— О, да, капитанът. Отклоних се от темата — усмихна се Лия. — Докъде бях стигнала? — Смръщи замислено чело и очите й светнаха, когато се сети. — Спомних си какво исках да кажа. Исках да ти кажа, че всички ти завиждат, Мери-Елън. Някои от нашите самотни дами охотно биха пренебрегнали факта, че красивият офицер носи неприятелската униформа. И с радост биха го приели в дома си. — Мисис Томпсън се усмихна дяволито и добави: — И дори предполагам, че някои от въпросните дами биха искали да видят капитан Найт и без синята му униформа, ако разбираш какво имам предвид.

И тя се засмя от сърце.

— Лия Рут Томпсън! — смъмри я приятелката й.

Лицето й пламна и, кой знае защо, изпита раздразнение от думите й. Не виждаше нищо смешно във факта, че група глупави жени бяха обзети от похотливи желания, насочени към Клей.

— О, не се прави на толкова шокирана — възкликна Лия, като продължаваше да се смее. — Не можеш да не се съгласиш, че капитанът е истински красавец и бас държа, че знае как да се държи в спалнята.

— Трябва да си тръгвам — скочи Мери.

— Да си тръгваш ли? — Мисис Томпсън спря да се смее и също се изправи. — Та ти току-що дойде.

— Искам да се прибера, преди да се е стъмнило.

И тя се насочи към вратата. Домакинята й я последва.

— Какво има, Мери-Елън? Какво точно става? Каза ми, че като младежи двамата с капитана сте били добри приятели. Детска любов. Но никога не си ми разправяла какво точно се е случило. Да не би той…

— Омъжих се за друг — насили се да се усмихне Мери. — Ето това се случи. Нищо повече.

Лия докосна ръката на приятелката си.

— Не можеш да ме заблудиш, Мери-Елън Пръбъл. Между двама ви има нещо, нали? Той не те ли привлича? Не те ли е страх поне малко от победителя капитан Найт?

— Не. Не, не се страхувам от капитана.

Но в действителност се страхуваше. По пътя за вкъщи Мери размишляваше по този въпрос. Тя се страхуваше от него. Страхуваше се от въздействието му върху й. В него имаше нещо, което изпълваше топлия юнски въздух с електричество, с напрежение. Когато той беше в къщата, на нея й се струваше, че е затворена в една клетка с грациозна черна пантера, която може да се хвърли всеки момент върху беззащитната си жертва и да я разкъса.

Можеше да каже кога той влиза в стаята, дори без да се обърне. Чувстваше, когато беше близо до нея, тъй като кръвта започваше да тече по-бързо във вените й. Когато чуеше дълбокия му властен глас, сърцето й спираше да бие за момент. Когато я погледнеше с леденостудените си сиви очи, усещаше, че бузите й пламват. Когато докоснеше несъзнателно сините си панталони с дългите си тънки пръсти, тя имаше усещането, че той прокарва длан по горящото й бедро. Всеки път, когато се озовеше близо до нея, дрехите започваха да я стягат така, че едвам си поемаше въздух.

Да, страхуваше се от него. Този нов Клей, свикнал да дава команди, я плашеше така, както не бе я плашил никой и нищо преди това.

Нещо повече, беше ужасена от него.

Седмиците обаче се нижеха една след друга, а капитан Найт все така не й обръщаше никакво или почти никакво внимание. И докато някои от неговите хора от време на време хвърляха крадешком хищни погледи към нея, техният резервиран командир като че ли изобщо не я забелязваше.

Сякаш тя не съществуваше.

Мери започна да се поотпуска. Сънят вече започваше да идва по-лесно от преди.

Най-после можеше да си почине, нещо, от което имаше голяма нужда.

Докато не се събуди през една знойна, безлунна нощ, жадна и потна.

Гърлото й беше пресъхнало. Струваше й се, че лежи насред пустинята Сахара точно по обяд. Стана от леглото и се запъти пипнешком в мрака към покрития с мраморна плоча скрин, върху който стоеше порцелановата кана с вода.

Младата жена я раздруса невярващо и се намръщи. Беше празна. Наведе я към една чаша с надеждата, че може да са останали няколко капки вода, колкото да разкваси гърлото си. Каната беше абсолютно празна.

— По дяволите! — рече на глас тя.

Ядосано остави празния съд и погледна към часовника, но не можеше да види дори него, да не говорим за стрелките. Все още беше съвсем тъмно. И нямаше никаква луна.

Мери постоя неподвижно в мрака и се ослуша, но не чу нищо. Очевидно вече бе доста късно или може би съвсем рано сутринта. Лонгууд спеше, потънал в тишина и мрак.

Непременно трябваше да утоли жаждата си.

Беше сигурна, че може спокойно да се измъкне от стаята си и да слезе по задното стълбище в кухнята. Къщата й беше прекалено добре позната, така че не беше нужно да пали свещ и да рискува да събуди някого. Щеше да се добере до кухнята. Щеше да се напие до насита с вода и да бъде отново в стаята си, без никой да е разбрал, че е ставала.

Мери намери пипнешком копринения си пеньоар. Метна го върху синята си памучна нощница и измъкна разпилените си коси навън. Завърза широкия пояс и предпазливо тръгна към вратата. Отвори я безшумно и се озова в тъмния като рог коридор. Беше боса и стъпваше на пръсти, но само след няколко крачки спря рязко.

Насреща си забеляза оранжевото огънче на запалена пура. Замръзна на място, като наблюдаваше как връхчето на пурата припламна за момент по-силно, като междувременно се приближаваше към нея.

Разтревожена, младата жена отстъпи назад, но се блъсна в масичката и се издаде. Само след миг потният, гол до кръста капитан Найт беше до нея. Долната част на строгото му красиво лице бе леко осветена от миниатюрното пламъче на пурата му.

Без да каже нищо, той извади пурата от устата си, протегна ръка и я смачка в пепелника върху масичката. Уплашена, Мери извика приглушено, блъсна го по голите гърди и се опита да се измъкне. В същия миг обаче около кръста й се уви желязната му ръка. Притисна я силно към високото си стройно тяло. Тя затрепери. Опита се да го види, но не успя. Усещаше само топлината на тялото му и горещия му дъх в лицето си.

— Не прави това — прошепна безсилно младата жена.

— Нямам друг избор — отвърна Клей и горещите му, настоятелни устни се сляха в дълга целувка с нейните.

Когато най-после устните им се отделиха, Мери откри, че се бе облегнала безсилно на него, притиснала пламналата си буза в гранитните мускули на голата му гръд.

Затвори очи, пое си дълбоко въздух, опивайки се от мъжкото му ухание, а сърцето и тялото й бяха като побеснели. Все пак успя да направи хаплива забележка.

— Осигури си влизането в Анаполис като правеше любов с мен. Това не ти ли беше достатъчно, капитан Найт?

Клей прокара пръсти в косите й и ги дръпна леко назад, за да я накара да повдигне глава.

— Предостатъчно, благодаря — отвърна той с намерението да я нарани, което и стори. — А ти, Мери, какво ще кажеш ти? Ти също получи онова, което искаше, нали?

Гордата кръв на рода Пръбъл, която течеше във вените й, я накара да каже:

— Да, разбира се, че получих каквото желаех. — Отчаяно й се искаше да му причини болка, както той бе постъпил с нея. — Винаги получавам това, което искам — похвали се тя, като се опитваше отчаяно да види лицето му.

Непрогледният мрак, който ги обгръщаше, не й позволи да усети болката, разкривила за момент красивите му черти. След миг от нея нямаше и следа.

— А разводът? — попита студено младият мъж. — Да не би да откри, че забраненият флирт с шивашкия син ти е бил повече по вкуса, отколкото правенето на любов с богатия ти, аристократичен съпруг?

— Мръсно, вулгарно копеле! — възкликна тя, като се опитваше да се отскубне от обятията му. — Мразя те, капитан Найт! Мразя те с цялото си сърце и душа и ще продължавам да те мразя до последния си дъх!

— Значи е дошъл краят на омразата ти, мила моя — отвърна хладно той, като опъна по-силно назад главата й и допря отново устни до устата й, — тъй като възнамерявам да те целувам, докато останеш без въздух.