Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (9)

Авария

Хидравликата бавно повдигаше капака на фризерното легло. Гелето Анчев отвори заскрежените си клепачи и дълбоко вдиша топлия въздух, нахлуващ в помещението за консервиране. Недоверчиво раздвижи голите си кълки и установи, че всички крайници и органи реагираха на мозъчните му команди. Седна, спусна ходила през борда на кревата и внимавайки да не се счупи, милиметрово се изправи.

Капаците на другите легла продължаваха да са спуснати и през студените стъкла се виждаха мъртвешки заспалите лица на екипажа. Телата им бяха неестествено вдървени и изпънати. Всички бяха по бельо, единствено жена му отказа да се съблече и се консервира с комбинезона на цветчета.

Ангел направи няколко крачки из помещението и съвсем се успокои. Движеше се нормално, без каквито и да е последици от дългото лежане — французинът го беше настанил в леглото на Командира, което бе с една идея по-комфортно от другите. Геле навлече лъскавия си борден скафандър и излезе в коридора. Вероятно от студа бъбреците му, въпреки консервацията, бяха продължили да функционират и Анчев бе обхванат от трудно удържима потребност да пусне една вода. Панически се огледа, но никъде не видя табела с две нули и леко сгънат от силата на напъна, заподскача по лъскавия под на коридора. Отваряше вратите една след друга, но винаги попадаше в неподходящо помещение. Откри, че корабът има пет спални, кухня, столова, командна зала, малка болница, изолатор, оръжейна зала с лазерни оръдия, билярд клуб и други маловажни стаи, а така необходимата тоалетна липсваше. Едвам удържаше положението и реши да се облекчи в някой ъгъл на коридора, но и тази възможност отпадна, защото всичко беше овално — нямаше нито едно кьоше като хората.

Тъкмо да подмокри гащите, и пред погледа му попадна малка врата с жълта светкавица. „Тука ще да е“ — проплака Анчев и едва не изкърти дръжката. Помещението беше тясно, с множество визуални кабели свързани в кристални розетки. Обезумял разкопча живачния цип на скафандъра и с изцъклен поглед започна да полива наред. Имаше чувството, че източва водоем с размера на кратерно езеро.

Точно привършваше и навсякъде около него запищяха алармени системи. Оглушен от силния вой на сирените, Геле изскочи обратно в коридора и видя вратата на тоалетната. Плю от яд по нея и запуши ушите си с ръце. Върна се обратно в стаята с консервантите, но там всички продължаваха да спят. Спомни си за командната зала и след известно лутане попадна на нея. Компютърът пулсираше с червена и оранжева светлина и надаваше вой, по-силен и от пожарникарска летяща чиния. Ангел се приближи към пилотския пулт и натисна най-дългия клавиш на таблото. Алармите мигом секнаха.

— Авария в разпределителния сектор! — изкънтяха мощните високоговорители на компютъра. — Висока влажност на изходните токове! Късо съединение в системата за разконсервиране! Оръжията не работят! Навигационните прибори отчитат погрешно! Налягането в кислородната система спада!

— Сега я втасахме! — пребледня Анчев и отново натисна произволен клавиш от таблото.

— Командир Хард, не ме гъделичкайте по клавиатурата, ами веднага възстановете контакта ми с фризерните легла. В противен случай рискуваме екипажът да си остане за постоянно в хоризонтално положение.

— Аз не съм Командира! — шепнешком призна Гелето.

— Че кой си тогава? — изсъска PC-то. — Лично подадох сигнал за разконсервиране на командното легло.

— По някаква случайност ме настаниха в него и си събудил мен, а не когото трябва.

— Щом си член на екипажа, би трябвало да притежаваш задължителните познания в областта на аминокиселинната токова контактност и да реставрираш поразените връзки.

— За съжаление и понятие си нямам от подобни науки. Виж, нещо тоалетна да се почисти…

— Много е елементарно. Слушай ме внимателно: кортикостероидните кабели трябва да бъдат съединени с цитоплазмените, фотополимерните с амалгамените, а пропан бутановите с озонните.

— Не е ли по-лесно да ми обясниш, че червеният кабел се свързва със синия, жълтият с кафявия?…

— Не е! По време на ремонта ще изключа захранването и се налага да работиш при пълна тъмнина, за да не те убие тока — натъртено заяви компютърът. — А и нямаме много време за губене. След по-малко от час ще влезем в орбитата на Танатос.

— Няма ли някакъв начин да ми подсказваш, докато съм в разпределителния сектор?

— Вземи вътрешно аварийния предавател от шкафчето над картата на междугалактическите магистрали, сложи го в ухото си и стриктно се придържай към инструкциите.

Гелето моментално откри предавателя, който имаше удивителната способност да променя размера си. Анчев го пъхна в левия си ушен канал и завлачи крака към мястото на аварията. За всеки случай мина през помещението за консервиране, но там завари все същото мъртвило. Отвори вратата на импровизирания писоар и загрижено огледа обстановката. Късото съединение бе прекъснало над двеста кабела, а останалите десет хиляди бяха опушени, но явно функционираха.

— Не знам откъде да захвана — обади се Ангел.

— Започни от кортикостероидните и цитоплазмените връзки. При допир на кабелите, те сами се запояват.

— Не ги познавам.

— Кортикостероидните са най-светли, а цитоплазмените са мазни на пипане. Тръгни от горе на долу. Първоначално си подготви четири-пет двойки, не повече, и веднага щом изключа напрежението, ги съедини. После ще ти светна, за да си подготвиш други чифтове.

Гелето клекна и с поглед прецени правилните съединения. Реши, че положението не е чак толкова трагично, само дето в носа му се навираше отвратителната миризма на застояла урина.

— Готов съм — обяви той и зачака спирането на тока.

Лампите веднага изгаснаха. Анчев хвана два проводника и както каза PC-то, те сами запоиха върховете си. Така свърза още един, но после изгуби ориентация за третия и даде сигнал, че иска светлина. След пет минути успя да възстанови още четири и тъкмо работата тръгваше на конвейр, компютърът закрещя в ухото му.

— Какво правиш бе, кретен? Искаш всички да измрем ли? Току-що прикачи атомните експлозиви за часовника ми.

Софтуерът включи осветлението и електромагнитният поток отхвърли българина назад. Тялото му разби бравата на разпределителния сектор и тежко се стовари пред входа на тоалетната.

— В полунощ, когато времето достигне шестте си нули, всички ще хвръкнем във въздуха, идиот такъв! — не спираше да бучи предавателят, който от силния удар бе паднал в краката на Ангел.

Геле с мъка се изправи и стъпи отгоре му. Довлачи се до командния пулт и не седна, а се пльосна в пилотското кресло.

— Не ми полягвай, а се стегни и отиди да размразиш Миша Чепаткин от фризера — все така злобно говореше PC-то.

— Никъде не мърдам — на инат каза Анчев и погледът му се спря на часовника. Първоначално до мозъка му достигна визуалния образ на циферблата, а малко по-късно и самото съдържание. До шестте нули оставаха двайсет минути!

Анчев забрави не само апатията, но и натъртения си гръб.

— Къде е фризера? — стреснато подскочи той. — Да не е онзи в кухнята?

— Същият! Пилотът на кораба легна в него, защото консервиращите легла не достигаха.

Геле се втурна в указаната посока и нахълтвайки в кухнята, едва не се преби на някакви хлъзгави треви и червени резенчета. Смърдеше на тарос, джоджен, копър, магданоз, целина и моркови. Вдигна капака на огромния фризер и най-отгоре, положил глава между бедрата си и оформил твърде обемист леден блок, вегетираше руснакът.

Анчев десет пъти се препоти докато успее да го помести. Обледененото тяло беше залепнало за продуктите и българинът изгуби поне пет минути, докато откърти мръвките и замразените зеленчуци от главата и торса му. Ангел напъна снага, повдигна Чепаткин и тъкмо го пренасяше през ръба на фризера, тялото се изплъзна и с цялата си тежест падна върху пръстите на краката му. Геле изрева от болка, прегърна смазаните си маникюри и влюбено ги зацелува. Леденият блок се хлъзна по пода, удари се в противоположната стена и помете по пътя си пирамидата от микровълнови тенджери. Дрънченето, което издаде посудата при съприкосновението си с корпуса, можеше да бъде сравнено само с вулкан, изригващ гореща алпака.

Все пак разумът успя да се пребори с болката и веднага щом Анчев усети краката си, извади вкочанясалото тяло на пилота изпод планината домакински съдове и започна да го влачи по коридора в посока на миниболницата. Преди да предизвика аварията, докато търсеше къде да се източи, вниманието му беше привлечено от вана с кранове за вода. Ако се надяваше Чепаткин да се размрази на стайна температура, едва ли някога щеше да го дочака. Трябваше да ускори процеса. С няколко изпускания на ледения блок, Геле успя да го напъха във ваната. След кратки водопроводни упражнения пусна топлата вода отгоре му и избърса потта от челото си.

Алармените системи отново се задействаха. Шляпайки с пребитите си ходила, Ангел отърча обратно при компютъра.

— Остават седем минути! — осведоми го машинарията.

— Времето е малко и няма да успея да го съживя — грохнало заяви българинът.

— Тогава се върни обратно в разпределителния сектор и прекъсни кабелите. Ако атомните заряди експлодират, от нас ще остане само непотребен спомен.

Геле отново изви волана на спринта си на сто и осемдесет градуса и изгуби още една минута в безплодни опити да се ориентира за смъртоносния кабел. Тъкмо отчаянието обхвана лявото полукълбо на мозъка му и идеята го връхлетя с бързината на инсулт.

— Пак ще пусна една вода отгоре им! — ликуващо извика той и разкопча ципа на скафандъра си. Зае задължителната за случая поза и взе да напряга коремната мускулатура. Въпреки интензивните контракции не успя да изцеди нито капка от телесния си резервоар. Сякаш някой го беше подсушило турбоинжекционен сешоар.

Отчая се напълно. Просна се в креслото пред компютъра и тъпо загледа електронния часовник, който отброяваше последната минута до шестте нули.

— Прочете ли си молитвата? — с нарастваща злоба запита софтуерът. — Да умра заради някакъв си неграмотник! А още съм в гаранция!

Геле му показа среден пръст и се замисли за жена си. Нещо червено се мярна пред очите му, но нямаше време за халюцинации.

— Кой идиот остави крана на горещата вода да тече отгоре ми? — с кипнал глас се поинтересува Миша Чепаткин. Кожата му беше добре сварена и готова за грил.

Анчев го прескочи от радост.

— Корабът всеки момент ще експлодира! — Ангел побърза да въведе в подробности пилота за ситуацията на палубата. — При извършване на ремонтни работи от моя страна, атомните заряди, неизвестно как, се включиха към часовника на бордния компютър.

— Че изключи акумулатора на часовника и той ще спре! — Чепаткин се зачуди на недосетливостта на колегата си.

— Не го знам къде е!

— Седеше върху него! — Миша изблъска креслото и отвори малък отсек в пода на стаята. Хвана едната клема на акумулатора и без каквото и да е усилие я откачи. Часовникът наистина спря.

Една секунда преди полунощ!