Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (2)

Битката на Нериел

Капитан Миша Чепаткин, най-добрият пилот на атомни звездолети, родил се някога в кислородните аеродруми на Сибир, единственият водач, успял да излети (при това съвършено пиян) и да спаси екипажа си при паранормалното магнезийно изригване на Сцетон, ядно разхождаше новите си визуални ботуши по разръфания фото-мокет и пушеше махорка от най-долно качество. Бездействието го побъркваше. Толкова дълго не беше клечал на едно място за всичките петстотин и три години съзнателен живот. От два месеца не беше помирисвал командния пулт на космическия си кораб. Младостта му отиваше на халос. Беше роден да лети, да решава трудни аеродинамични ситуации, да прекосява пространства… А какво се получаваше — бяха го забили в летателния дом и всеки ден го подлагаха на унижението да звъни в „Ръководство полети“ и да пита дали случайно не фигурира в сводката поне за някоя санитарна задача.

Миша реши, че така не може да продължава. Адреналинната водка беше свършила, но някъде в дисковидния килер би трябвало да има старо шише ураново уиски. Отлежало! Включи металотърсача и зачака познатия сигнал, но слухът му не долови познатото писукане. Пиенето липсваше! Чепаткин изпсува. Навлече мечокожия си скафандър и изскочи на улицата. Погледна небето и отново изпсува. Слънцето и Луната залязваха едновременно.

В бар „Земно притегляне“ две трътлести кокондрели се събличаха под звуците на тривиални писъци, но разлюляната им антропология не привлече вниманието му. Плюс това бяха чернокоси, а Чепаткин си падаше единствено по русите — по възможност с розова сибирска кожа. Поръча си двоен метилен с бучка фреон и седна в най-отдалеченото сепаре до тоалетната. Изпитваше нужда да се напие. Тъй и тъй беше безполезен, на кого му пукаше, че най-сръчният пилот в Пространството само след броени минути щеше да поеме към зоната на здрача!

Капитанът гаврътна питието на екс и веднага посегна към следващата чаша. Допря я до устните си, но някой го хвана за ръката. Дебеловрат гигантобрахий едва не потроши костите на китката му. С тия типове шега не биваше.

— Трябваш ни трезвен! — измуча буцата и поотпусна захвата си.

— Остави ме, имам си проблеми — опъна се Чепаткин.

— Дон Пици също!

— Знаете, че не работя за Мафията. Обърнете се към пилотите от митницата.

— Моят господар разчита единствено на теб.

— Твоят господар не може да ми заповядва…

— Може, може! — Гигантобрахият леко го стисна под лакътя.

— Добре де, ставам! — загърчи се Миша и покорно тръгна след дебеловратия.

На улицата ги чакаше звездолимузина за каквато капитанът можеше само да мечтае — с кожен салон, барче, сателитна връзка и тоалетна. Чепаткин потъна в меката седалка и поиска чаша петзвезден „Метилджони“ със стръкче кока.

Наляха му малко и това го успокои. Дон Пици живееше откъм тъмната страна на Луната и пътуването отне повече от час, за което време Миша изгледа сто трийсет и шест хилядния епизод на сериала „Вдовицата в белия скафандър“. Даже успя да изкопчи още едно малко метилоуиски въпреки инатчийското поведение на буцата.

Кацнаха директно в гостната. Мафиотът ги посрещна с усмивка, от която кръвта на капитана замръзна. Дон Пици беше най-големия крадец и убиец в Слънчевата система, но по една случайност бе братовчед на Герелана, Владетеля на Вселената, и Съдебната система с едната ръка размахваше пръст към него, а с другата го потупваше по рамото.

— Две капки стогодишен етилен? — запита домакинът.

— Зависи от капките — живна пилотът.

— По петдесет грама всяка — осведоми го с щедър тон донът.

— Нека бъдат три — потри доволно ръце Миша.

— Тъй да бъде, но да знаеш, че след половин час излиташ.

— Така ли? — Чепаткин остана, меко казано, изненадан. — И закъде, ако смея да попитам?

— Не бързай толкова, ще научиш. — Дон Пици направи знак на гигантобрахия да излезе и примъкна водното си кресло по-близо до ухото на Миша. Вдигна чашата и двамата мъже се чукнаха.

— Предполагам си чувал за Нериел, третата планета от съзвездието „Вюоду“?

— Планетата на наркотиците? Че нали тя е под контрола на военните! Там и малоатомна капсула не може да прехвръкне без да бъде свалена от противовъздушните лазери.

— Преувеличаваш бдителността на охраната. Тя е от хора, а една работа върши ли се от хора, задължително се допускат грешки. А и за пилот от твоята класа това малко приключение ще е нещо като развлечение.

— Нарушението на Закона ли наричаш „малко приключение“?

— Добре, нека го наречем „предизвикателство“.

— Свалят ли ме, името ми автоматически се покрива с позор! Направо ще изгния в затворите на Танатос. Не, не мога да приема предложението ти.

— Отказваш, така ли?

— Аз съм правителствен пилот, а не наркотрафикант! — натърти на последната дума Чепаткин.

Дон Пици стана и тръгна към Миша, за да вземе дистанционното от масата. Пилотът помисли, че ще му отнемат чашата с пиенето и бързо я скри зад гърба си. С едно натискане на бутона мафиотът включи видеостената пред себе си и превъртя изображението. Чепаткин изгледа пълния запис на мафиотска акция по отвличането на дете. Красиво русо момиченце се мяташе в ръцете на груби гигантобрахии, а майката лежеше на пода простреляна в гърдите с голямоцолна лазерна пушка. В прекрасното русо създание капитанът разпозна собствената си дъщеря. Преди десетина години има неблагоразумието да се влюби в розовокожа проститутка, обслужваща близкия хотел. Роди им се дъщеря, заживяха заедно, но впоследствие честите му отсъствия предизвикаха у съпругата му носталгия по старата професия и избяга с Наташа, така се казваше детето, някъде из вертепите на Уран.

— Позна ли я? — с насмешлив глас попита мафиотът.

— Какво си направил с нея? — стисна пестници пилотът.

— Заведох я на Нериел. В момента животът й виси на косъм и само ти можеш да й помогнеш.

— Изнудваш ме, така ли?

— Нищо подобно! Свободен си, върви където искаш!

Чепаткин сграбчи мръсника за реверите на скафандъра, но бързо го пусна. Все едно докосна оголен кабел с три хиляди волта напрежение. Успоредно с токовия удар, който получи, в помещението влетя и познатият му вече гигантобрахий.

— Е, размисли ли? — запита отново дон Пици. По гласа му личеше, че желае да получи отговор на момента.

Миша не седна, той се стовари в луксозния уют на водното кресло.

— Какво трябва да направя? — примирено изхърка капитанът.

— Нищо сложно — отпусна се и мафиотът. Запали пура и бавно продължи: — След неочакваната атака на военните — признавам си, бях напълно изненадан — успяхме да пренесем ацетизалхероина в един от най-благоприятните за отстъпление кратери на планетата. До този момент армията все още не е пробила отбраната ни, но хората са на ръба на изтощението. Всеки момент силите на Закона могат да сложат ръка на „стоката“ и загубите ми ще са огромни, да не кажа фатални. От теб се иска да кацнеш в кратера, да натовариш опиата и да ми го докараш. В противен случай момичето ще умре!

— Но това са две блокади! Една на влизане и една на излизане от Нериел. За първата има някакъв шанс, но втората е предварително обречена на провал. С толкова товар и хора на борда едва ли ще мога да се изплъзна на бързите торпедни чинии и лазерните установки. Маневреността ми значително ще намалее.

— Никой не иска от теб да спасяваш хората… Искам само стоката!

— Искаш да зарежа отбранителите?

— Мисля, че бях достатъчно ясен.

— Кой е кратерът?

— Средният отдясно на централното полукълбо.

— А дъщеря ми? Как ще я открия?

— Виж, това не знам. На място ще се ориентираш.

Чепаткин пак протегна ръце към врата на мафиота, но разумно ги отдръпна.

— Трябва да те информирам, че съм й инжектирал бавнодействащ цианит. Противоотровата притежавам само аз и не се ли върнеш до четири дни, тя ще умре в отвратителни за окото гърчове.

— Милост нямаш ли?

— Корабът те чака!

— Мръсник!

— Благодаря за комплимента!

Дон Пици даде знак на гигантобрахия, който метна Миша през рамо и го напъха обратно в лимузината. Стигнаха космодрума и за изненада на Чепаткин междупланетният му кораб бе на стартова позиция на пистата за излитане. Буцата го изпрати до стълбичката и не мръдна от мястото си, докато хидравличния капак не се затвори след капитана.

Миша включи кнопките и уредите засветиха с призрачна фосфорна светлина. Двигателите потръпнаха, активираха се и постепенно увеличиха оборотите. Чепаткин им подаде половин метър атомно гориво и прехвърли вниманието си към налягането на въздушните жигльори. Корабът бавно се отлепи от пистата и послушно завъртя нос към отсека за излитане.

— Посока? — с програмирания си глас залита компютърът.

— Нериел, централното полукълбо!

— Някакви междинни спирания?

— Никакви!

— Старт след десет секунди!… След седем!… След четири… три… две… една… нула!

Претоварването го залепи за антиповръщащото кресло. Пейзажът наоколо се размаза, сякаш някой го беше трил с изхабена гума, и корабът излетя от Луната със скоростта на светлинната мисъл. Чепаткин изчака да напуснат Слънчевата система, свали скафандъра и легна във фризерното легло. Спусна капака и включи кислородните сензори.

— Сволоч! — промълви за последно той по адрес на дон Пици и побърза да замръзне.

 

 

Събуди се с нещо като махмурлук. Пиеше му се вода, а на всичкото отгоре в „ковчега“ беше адски студено. Изскочи по бельо навън и припряно се зарови в аптечката. В нея винаги държеше аспирин и голяма доза амидофенна водка. Започна от водката.

— Поддържам орбита около Нериел — обади се компютърът. — Потвърди спускане към третото полукълбо.

Миша дотътри крака до командния пулт и изписа на монитора голямо „Y“. Отпи от шишето и навлече първия попаднал пред очите му скафандър. Седна в креслото и провери дали оръжията са заредени. Заследи и реакциите на мерника. Глътна аспирина, облегна се назад и включи антивибрационната система. Приготви се за битка.

— Отдясно военен патрул! — би тревога софтуерът.

— Ти дръж курс към кратера, средният отдясно, останалото остави на мен — даде инструкции Чепаткин и сложи четириизмерните очила.

Патрулът се състоеше от две турбомолекулни совалки, които подадоха лъчев сигнал да изключи двигателите. Капитанът се подчини и корабът постепенно изгуби скоростта си. Военните изстреляха комендантска капсула, осъществиха радиовръзка и заповядаха на Миша да отвори шлюзите за скачване. Капсулата направи кратка маневра и тръгна да се сближава с кораба. Военните бяха толкова самоуверени, че не забелязаха дулата на импулсните оръдия.

Първият залп превърна совалките във вторични суровини. Капсулата замря от изненада и понечи да побегне, но следващият изстрел проби дупка в корпуса й с големината на сателитна чиния. Обзети от панически ужас, проверяващите отпрашиха към открития Космос.

— Изтребители! — обади се компютърът.

— Пикирай отвесно! — заповяда Чепаткин и си сложи реанимационните колани.

— Имаш ускорен пулс и повишено кръвно налягане.

— По дяволите, не ме жали толкова, а побързай, че ще ни направят на салата!

— Двигатели на пълна мощност! Сложи предпазния шлем, за да не си търсиш очите по тавана!

Корабът се стрелна отвесно надолу и Миша почувства, че червата му искат да излязат през устата. Сърцето му вдигна пулс над двеста, а горната граница на кръвното налягане удари четиристотин. При такова пикиране от място или се умираше, или човек после ходеше като ударен от метеорит. Единственото спасение беше алкохола.

— Навлизаме в кратера! Включвам буферните двигатели! Скоростта е твърде голяма…

Капитанът само измуча. Планетата Нериел неприлично бързо се приближаваше към носа на кораба. И повърхността й беше отчайващо твърда.

— Левият буфер не работи!

— Задействай го, тъпанар такъв, иначе ще се ударим!

— И десният нещо прекъсва.

— Ако не приземиш машината ще ти изтръгна процесорите!

— Подавам пълна мощност на централния амортисьор, но…

— Какво „но“?

— Без разгряващите си буфери много бавно набира мощност.

— Превключи на ръчно командване! Аз поемам управлението, вирусоносител такъв! Една работа не можеш да свършиш като компютрите. На твое място дънната ми платка щеше да се гърчи от срам.

— Щом се мислиш за по-умен, на, троши си главата! — фръцна се компютърът.

Чепаткин се отърси от пораженията на претоварването и пръстите му зашариха по командното табло. След две мигвания на човешко око, корабът плавно се приземи в средата на космопистата и към него отвсякъде с радостни възгласи заприиждаха уморени от изтощителната отбрана човеци.

— И аз мога така! — глупаво каза бордният компютър. — Да включа двигателите за излитане малко преди удара!

Миша презрително изсумтя и откопча коланите. Задвижи хидравликата на люка за излизане и смени скафандъра си с по-официален. Посрещна го висок, сух мъж с два лъчеви револвера на кръста. Единият беше с отрязана цев.

— Казвам се Базилио — подаде ръката си той. — Сеньор Пици ви изпраща тъкмо навреме. Ако не бяхте пристигнали, щяхме да бъдем принудени да се предадем. Хората са изтощени.

— Къде е дъщеря ми? — вместо поздрав изкрещя Чепаткин.

— Не разбирам за какво говорите.

Капитанът се ядоса.

— Само не си мислете, че може да ме разигравате!

— Кълна се, че не съм виждал нито сина ви, нито дъщеря ви.

Миша търсеше в думите и поведението му неискреност, но такава нямаше. Учудването на Базилио изглеждаше напълно неподправено.

— Имате ли удобно място, където можем да поговорим насаме? — разтревоженият баща хвана мафиота подръка и двамата закрачиха към края на пистата.

— Летящата ни чиния е разрушена, но салонът с напитките е непокътнат.

— Да вървим тогава. Нямаме никакво време за губене.

 

 

Военните, узурпаторите на планетата Нериел, събраха цялата си налична мощ в небето над кратера и подпукаха наркотрафикантите с лазерните си оръдия. Корабът на Миша беше обгърнат от защитно поле, но зарядното устройство „береше душа“ и всеки момент можеше да изключи. Капитан Чепаткин не седна, той скочи в командното кресло и започна да проверява изправността на отделните системи.

— Здравей, приятелю! — ласкаво заговори Миша на компютъра. — Още ли ми се сърдиш?

— Ще го преживея някак си — минорно присветна електронната мисъл. — Докато те нямаше оправих буферната система.

— Супер си! — изчетка го Чепаткин и приятелски потупа екрана. — Искам да те запозная с Базилио. Роден е в Сицилия, той ще ни помага на оръдията.

— Бонджорно! — махна с ръка мафиотът и се настани зад оръжейното командване.

— Искам да ми направиш една малка, но много сложна услуга.

— Надявам се да оправдая доверието ти — съвсем омекна „PC“-то.

— Помниш ли как се измъкнахме от обсадата на Фалоз?

— Разбира се! Нали ми изгоряха вентилаторите. Това беше най-голямото прегряване в живота ми.

— Налага се пак да се позатоплиш.

— О, не! Този път процесорите ми неминуемо ще изпушат.

— Не ми ли подадеш точните изчисления, ще изпушиш завинаги. Обещавам ти, че щом стъпим на Земята, ще те накипря с нови хардуери.

— Пак ще забравиш!

— Кълна се в дъщеря си!

— Не познавам дъщеря ти, но не е случила с баща.

— Готови за излитане! — облегна се назад капитанът.

— Как смяташ да се измъкнем? — притеснено попита Базилио. — Небето е осеяно с изтребители.

— Много просто и същевременно много сложно. Ще им подам фалшивия си образ!

— Петнайсет земни години летя в Космоса, но за подобно нещо не съм и чувал — продължи със страховете си наркотрафикантът. — Спомням си, че правихме опит с фалшиво молекулярно изображение срещу ченгетата на Марихуанената Галактика, но набързо ни окошариха.

— За разлика от вашите простотии, моят начин е проверен. Единственото неудобство е, че винаги съм зависим от точните изчисления на компютъра. Излитам, обръщам двигателите обратно на посоката, включвам буферната система на форсаж и стопирам кораба на място. Освобождавам центробежните визуални сили и изображението ми продължава с пълна скорост да се движи напред… Но за да знам момента на действие, бордният компютър трябва да обработи няколко трилиона математически знака за по-малко от пет секунди… Всъщност какво ти обяснявам, след малко ще видиш как става на практика.

— Защитното поле поддава! — прекъсна приказката им мониторът.

— Готови за излитане! — веднага реагира Миша и подаде атомно гориво. — Десет… девет… осем…

— Давай по-накратко! — припряно настоя електрониката.

— Не стига, че броя вместо теб, ами и забележки ми правиш! Три… две… едно… нула!

Стартираха с повече от милион пъти над скоростта на светлината. Сицилианецът залепна като дамаска за седалката и едва успя да върне езика си обратно. После атомният, звездолет изненадващо закова на място и ако не беше жартиерният колан, италианецът неминуемо щеше да пробие кораба с главата си. В мига, в който успя да прогледне, забеляза, че военните ескадрили подгониха някаква въображаема цел и освободиха пътя пред тях.

— Завърти двигателите на сто и осемдесет градуса! — прокънтя доволният глас на капитана. — Подай пълна мощност и спри да симулираш слънчев удар.

— Разбрано, шефе! — примирено изхърка машинарията и си свърши работата перфектно. След няколко минути вече бяха недостижими за военната агресия.

— А аз какво да правя с тези оръдия? — разочарован, че не е взел участие в измъкването, запита Базилио.

— Виждаш ли ей тази капсула пред нас? — изхили се Миша.

— Май е ударена — ориентира се мафиотът. — Има дупка в корпуса, голяма колкото тоалетна чиния.

— Довърши я! — намигна му пилотът.

— Си, сеньоре! — ентусиазира се сицилианецът и от престараване я гръмна чак с третия изстрел.

Миша посочи с пръст към товарното помещение.

— Виж дали стоката е наред и лягаме във фризерните легла. Налага се да прекосим три галактики за по-малко от двайсет и четири земни часа.

Наркопласьорът провери контейнерите и доволно отбеляза:

— Всичко е наред. Стоката е непокътната.

— Тогава нека се отдадем на заслужена почивка.

 

 

В първия момент дон Пици адски се ядоса, че прекъсват заниманията му по еротика, но като разбра, че Чепаткин се е завърнал, изрита трибедрената проститутка от леглото си и набързо наметна протрития диамантен халат. Влезе в приемната придружен от два гигантобрахия.

— Знаех си, че ще успееш — с престорен ентусиазъм изрече той на руснака. — Надявам се стоката да е в отлично състояние.

— Къде е дъщеря ми? — процеди през зъби Миша, скръстил ръце пред гърдите си.

— Как къде, не я ли намери на Нериел?

— Не ме будалкай, дъщеря ми никога не е била на Нериел.

— Тогава значи трябва да е тук някъде — иронично отбеляза шефът на Мафията и шкембето му се разтресе.

— Няма да получиш нищо, преди да съм видял момичето да протяга ръце към мен.

— Това е най-лесната работа. Предаваш наркотика, а аз ти връчвам щерката.

— Този път ще сменим реда на размяната. Ти ми предаваш щерката, а аз ти връчвам ацетизал хероина.

Дон Пици весело се обърна към гигантобрахиите.

— Какво ще кажете, дали да приема условието му? Мутрите поклатиха отрицателно глави.

— Видя ли? При това положение нищо не мога да направя за теб.

— Тогава, сбогом! А когато тъпото ти чувство за хумор се изпари, знаеш къде можеш да ме намериш.

Чепаткин показа гърба си и с равна походка тръгна към изхода.

— Ти пък от шега не разбираш — обади се мафиотът.

— Не затова рискувах живота си — през рамо подхвърли Миша и прекрачи прага на асансьора.

— Хайде стига глупости! — ядно изсъска италианецът. — Приемам условието ти!

— Е, това е друга работа — доволно отбеляза пилотът. — Къде е момичето?

— Не казвам, преди да пипна стоката.

— Пак ли започваш?

— Не ми допада друг да диктува условията.

— Налага се да преглътнеш унижението.

— Мисли му, ако ме излъжеш! Ще те дам за храна на тигровите пинчери!

Донът направи знак на десния гигантобрахий. Мутантът отвори малка секретна врата в стената и внесе уплашено девойче.

— Ето, виждаш ли, че играя честно?

— Тате! — изхлипа детето и се спусна към капитана с протегнати към него ръчички. Чепаткин измъкна лъчевия пистолет и стреля в главата му. Момиченцето грозно изрева и опръска стените със зеленикава течност.

— Само не ми пробутвай хамелеони от планетата Фокс!

Дон Пици прехапа устни. Този отвратителен водач на звездолети не се ловеше на номерата му. Кимна на левия гигантобрахий, който този път достави оригинала, и примирено загледа искрената радост на пилота при срещата с дъщеря си.

— Време е да изпълниш твоята част от сделката — обади се по някое време наркотрафикантът.

— А противоотровата? — протегна ръка към него Чепаткин.

— Да пукнеш дано! — прокле го шефът на мафията, но послушно подаде спринцовката.

Миша поднесе към устните си миниатюрен предавател и изрече къси, категорични заповеди. Асансьорът безшумно заработи и издигна четири херметично затворени контейнери.

— Един последен въпрос — запита Чепаткин, държейки за ръка детето. — Какво да правя с водача на отбраната ти — Базилио? Лежи във фризерното легло на звездолета ми.

— Каквото искаш. Изхвърли го някъде след Млечния път — махна презрително с ръка наркотрафикантът. — А сега си тръгвай, докато не съм размислил!

Сеньор Пици нежно погали контейнерите.

— Ама вие още ли сте тук? — изкрещя той към гигантобрахиите и ги замери с убийствения си поглед. Охранителите подвиха мускулатурата си и побързаха да напуснат.

Шефът на звездната мафия извади декодера си и набра шифъра, известен само на него. Херметичната обвивка помътня, разми се в пространството и послушно изчезна.

— Богат! Аз съм богат! — затанцува братовчедът на Герелана. — Земята е моя! Галактиката е моя! Космосът е мой! Време е да изляза от сянката, да стана Герелан! Време е да поема тежестта на Владетел на Вселената!

Контейнерите тържествено въздигнаха капаци. Характерната миризма на най-обожаваното от земляните наркотично вещество, добивано единствено в плантациите на Нериел, изпълни залата.

— Велик! Аз съм велик! — в транс повтаряше дон Пици и безумният му мозък халюцинираше прекрасни видения.

— Ти си боклук! — прошепна някой в ухото му.

Мафиотът се стресна и безумно зашари с очи наоколо. Гледката го порази. Базилио стоеше до него, опрял в слепоочието му дулото на девет милиметров лазер. От контейнерите, със смъртнобледи лица, излизаха отбранителите на Нериел — верните му последователи, които беше обрекъл на гибел в името на благополучието. Поведението им не беше онова познатото, жертвоготовното. Обръчът около него се сгъстяваше и дон Пици най-после осъзна, че проблемът е отвратително действителен.

— Какво искате? — запелтечи той и се ощипа с надеждата, че сънува.

Никой не отговори. Хората го приближаваха — гневни, озверени, бесни. Базилио прибра оръжието си и сключи ръце за молитва. Тълпата повали предателя на пода и замачка телесата му със стоманените си подметки.

В същото време Миша Чепаткин притискаше дъщеря си към развълнуваните си гърди. Точно прекосяваше пистата в посока на атомния звездолет, когато пътя му пресече висок, побелял и силно накуцващ мъж. В негово лице Миша позна Супер Командира.

— Сър! — успя да промълви той.

— Готов ли си да ме последваш? — с режещ глас запита Ричард Хард.

— За мен е чест…

— В такъв случай изпълни парола 5031!

— Разбрано! — пое дъх Чепаткин и още по-силно притисна русата главица към сърцето си.