Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (7)

Първо изпитание

Корабът напускаше Слънчевата система. Капитан Хард нареди всички да се съберат в командната зала — трябваше да даде инструкции на екипажа преди консервирането. Замразяването във фризерните легла спасяваше хората от преждевременно стареене при преминаване през различните поясни времена на Вселената. След пет минути целият наличен състав беше на линия, насядал във високите амортисьорни кресла. Само Чепаткин отвреме-навреме ругаеше бордния компютър и педагогично почукваше с кокалчето на показалеца си пъстроцветния монитор.

— Събрах ви по волята на Герелана — започна речта си Ричи с глас, който много наподобяваше скъсана верига на всъдеход. — По указание на Великия Щаб, с напускането на Слънчевата система трябва да отворя този син плик и да ви запозная с целта на мисията ни.

Ричард Хард показа въпросния предмет и за миг се подвоуми по какъв начин да го отвори. Накрая преодоля предубеждението, че пликът, пипан от Владетеля на Вселената е светиня за всеки простосмъртен, и грубо разкъса хартията. Белият лист съдържаше не повече от десетина реда. Хард мълчаливо се запозна със съдържанието, после зачете на глас:

До екипажа на атомен звездолет 5031!

Аз, Владетеля на Вселената, по волята на народа Герелан и Главнокомандващ Великия Щаб, в правото си на ваш Господар, заповядвам:

Първо: да се насочите към планетата Адемон и да се приземите в пещерата до третия океан в посока на Системата Брутос.

Второ: да откриете Адския лапис — камъкът, който ще спаси Човечеството от смъртоносната Чума, на която е обречен от народа на Вегра.

Трето: Командир Хард да прочете съдържанието на червения плик, веднага щом мисията бъде изпълнена.

В качеството си на Господар на Света, призовавам всеки член на екипажа да не щади живота си за спасението на Земята!

Герелан Вселенски

Командир Хард обходи с поглед подчинените си и установи, че повелята на Великия не е предизвикала необходимото въодушевление. Серж Виан седеше като ударен с изстинала лава, Чепаткин разглеждаше с голям интерес краката на стола си, Адолф Мюлер почистваше с инфузории лазерната си пушка, Елизабет Мурано дращеше върху набръчкан лист от изсушен кротал, а двамата българи се настъпваха под масата.

— Ще трябва да спасим Човечеството от проклятието на Вегра! — заинатено повтори Ричард.

В отговор на патриотизма му Чепаткин невъзпитано се прозина. Изписа на клавиатурата дълга команда и бордният компютър му отвърна с числото 30’.

— Половин час до навлизане в алгебричното пространство на Галеонския звезден архипелаг — обяви Миша. — Който не побърза да си легне, рискува да остарее поне с още толкова години.

— Приканвам личния състав към фризиране — влезе в ролята си на командир Хард.

— Трябва ли да се среша преди замръзването? — реагира на подканата му Мими.

— Става въпрос за фризерен ефект — сопна й се командващият кораба. После се сети, че жената нямаше откъде да знае за подобна подробност. Летеше за първи път в Космоса.

— Инженер Виан — обърна се той към унилия Серж, покажете на двамата новаци помещението за консервиране. Пригответе ги за замразяване, после организирайте и себе си.

— Разбрано, сър — изправи се бордният инженер и кавалерски отвори вратата на залата пред Мими. Това, изглежда, подразни Геле, който ревниво изгледа французина и излезе преди жена си.

— Звездонавигатор Мюлер — обърна се Ричард към немеца. — Изчислете траекторията на полета и въведете данните в компютъра. Целта е Адемон, пещерата до третия океан в посока Брутос.

— Да, сър — задейства се и Адолф. Остави оръжието върху специална магнитна пирамида, окачена на стената, и седна отдясно на Чепаткин. Пръстите му бързо се задвижиха по клавиатурата. — Курс 65 градуса в посока Сириус, отражение 14 микрогами след Гаус и компенсация 38 бъга спрямо Брутос — обяви резултатите той.

— Информацията приета — реагира светкавично компютърът и след броени секунди на главния екран се появи изображението на мрачна, мъртвешки сива планета.

— Адемон! — прошепна Елизабет Мурано и боязливо потръпна.

Командир Харт изкуцука няколко крачки и се сближи с екрана.

— По ми прилича на Танатос — планетата на затворите.

— И аз бих казал същото, ако преди седмица не се бях върнал оттам. На Танатос има атмосфера, докато на…

— Двайсет минути до навлизане в Галеонския архипелаг — прекъсна диалога им руснакът.

— Време е — обяви Ричард Хард и заметна крак към изхода. — Пилот Чепаткин, подгответе кораба за прекосяване на хиперпространството. Въведете Съдбата ни в процесорите на компютъра, проверете напрежението в свръхестествените акумулатори и оставете да светят само габаритите.

— Разбрано, сър — кимна с глава Миша и премина към изпълнение на заповедта.

Командирът тъкмо прекрачваше прага и Серж Виан се блъсна в него. От удара Хард отстъпи крачка назад и настъпи госпожица Мурано. Докторката изпищя и ръгна с лакет звездонавигатора в ребрата.

— Сър, имаме проблем! — вместо извинение обяви бордният инженер.

— Проблем ли? — повече ядно, отколкото загрижено изсумтя Ричи.

— Изключително сериозен, сър! — натърти на „сериозен“ Виан. — Леглата са шест!

— Какво? — подскочи от ужас Супер Командира. — Как така шест?

— Шест фризерни легла за седем човека! — потвърди информацията си французинът. — По-точно три легла за четири тела! Открих грешката едва когато замразих българите.

— Петнайсет минути до алгебричния пояс — за капак на нещастието обяви пилотът.

Въпреки болките в крака, Ричард хукна в посока на помещението за консервиране. Мурано и Адолф почти го надбягаха. Серж и Чепаткин нахълтаха веднага след тях.

— Едното легло е демонтирано — веднага забеляза Елизабет. — Вижте, ей тук стърчат фреонните маркучи.

— Звездонавигатор Мюлер — обърна се Хард към немеца. Лицето му беше бледо и напрегнато. — Вие ни посрещнахте на космодрума, вие пребазирахте кораба от военната база на Великия щаб и не може да не сте знаели за тази изненадваща „подробност“!

— Грешите, сър! Бях зает с командните клавиши и не ми остана време за разходки из кораба. За мен тази липса е също толкова необяснима, както и за вас.

— За мен това е непростима небрежност…

— Така е, сър! — наместо Адолф отговори Виан. — Нека оставим за по-късно спора за вината. Сега спешно трябва да вземете решение… кой от нас ще умре!

Тишината в помещението бе по-тежка от 5,5 g.

— Аз! — продума Командира.

— В такъв случай помислете за свой заместник — веднага разработи темата французинът. — Някой трябва да поеме вашите отговорности.

Ричард Хард се огледа. Всички бяха свели глави и не смееха да го погледнат в очите.

— Адолф Мюлер — тежко произнесе Ричи, — назначавам ви за командир на екипажа!

— Сър, не е ли по-правилно да изкупя вината си още сега? Не бих преживял позора да загинете заради невниманието ми! — пожертвователно предложи немецът.

— Бих могла да стана невидима и тогава времето ще е без значение за жизнените ми функции — ентусиазирано се намеси и доктор Мурано.

— И колко време ще ви е необходимо за приготвянето на серума? — тъжно попита Командира.

— Към четирийсет минути, а може би и половин час.

— Изключено! — охлади въодушевлението й Чепаткин. — Разполагаме само с девет минути.

— Аз… — започна Серж, но Хард грубо го пресече.

— За вас и дума не може да става! Ако приемем, че се жертвате, всяка повреда по кораба ще е фатална за целия екипаж.

— Тогава да върнем звездолета обратно! Според мен това е най-разумния изход от положението — предложи Мюлер.

— И как ще застана пред Герелана, какво обяснете ще дам за постъпката си? Изпратени сме да спасим Човечеството от ужасната гибел на Проклятието, а ние побягваме страхливо още при първото по-сериозно изпитание! Предпочитам старостта и неизбежната смърт, но не и позора от спасението.

— В такъв случай, сър… — започна Мурано.

— В такъв случай искам да ви видя по леглата. Бъдещето е пред вас. Спасете майката Земя и тогава жертвата ми наистина ще има смисъл!

Членовете на екипажа му благодариха с очи, даже Елизабет сдържано се разхлипа. Командир Ричард Хард напусна помещението и с кривата си накуцваща походка сви към командната зала. Единственото, което го успокояваше и изпълваше със злорадство, беше мисълта, че след известно време щеше да отмъсти на крака си за свирепите болки, които бе принуден да търпи.

Оставаха му по-малко от пет минути, в които искаше да остане сам. Седна в креслото на пилота и с блуждаещ поглед обходи Космоса пред себе си. Обичаше да лети. Пространството беше неговата стихия. Като по чудо бе оцелял в къде-къде по-критични ситуации от сегашната. Но този път мърдане нямаше. Секундите летяха и синкавата мъглявина на Галеонския архипелаг идваше, за да го смачка. Всъщност смъртта нямаше да е толкова гадна. За половин минута щеше да се превърне в грохнал старец и кротко щеше да се спаружи, така както седеше пред компютъра. На Адемон щяха да погребат мумията му и животът продължаваше…

Но не и за него!

Единственото за което съжаляваше бе, че не се ожени и не създаде деца. Между полетите тайно ходеше в Марсианския парк да зяпа малчуганите, които се катереха по неоновите катерушки. Бяха толкова съсредоточени и сръчни. И никое от тях не се изпускаше…

— Сър!

Гласът идваше откъм гърба му. „Халюцинирам!“ — каза си Хард и погледна монитора пред себе си. Оставаха още две минути.

— Сър!

Гласът проявяваше неподчинение, което Ричард Хард не можеше да подмине с мълчание. Завъртя креслото и видя пред себе си Миша — по бельо и с черно куфарче в ръка.

— Пилот Чепаткин, заповядвам ви да се върнете обратно в залата за консервиране — ядоса се Командира.

— Сър! — продължи да го дразни пилотът. — Намерих изход от положението.

— Сега не е момента за безумни предложения.

— Изслушайте ме, моля ви!

— Пилот Чепаткин, вие чухте ли заповедта ми?

— Чух я, но нямам време за излишно чинопочитание. Знам как да прекосим алгебричния пояс, без никой да пострада.

— И как, ако смея да попитам?

— Във фризера с храната.

— Моля?

— Нали на борда има готвач. Жената на българина. Специално за нея има фризер с продукти. Видях го в кухнята когато проучвах разположението на помещенията в кораба.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че аз ще легна в него, а вие ще ме размразите веднага щом влезем в орбита на Адемон.

— Но това е гениално! — ликуващо подскочи Ричи.

— Глупости, това е пълна простотия, която никога повече няма да направя. А сега побързайте, защото имаме по-малко от петдесет секунди.

Двамата мъже хукнаха по коридора и на първата пресечка поеха в противоположни посоки. Ричард Хард захвърли скафандъра и спусна херметичното стъкло на фризерното ложе. Стана му хладно, но това не беше онзи студ, който неизбежно придружаваше Смъртта.