Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (22)

Старецът

Първи помръдна звездонавигатор Мюлер. Обърна се на една страна и учудено загледа локвата в която лежеше.

— Къде съм? — попита той и замаяно седна.

— В пещерата до Третия океан на Адемон, посока — Системата Брутос — обстойно обясни Гелето.

— Странно, последният ми спомен беше из областта на космическите катастрофи и тъкмо си мислех, че категорично съм мъртъв.

— Съжалявам, че те разочаровах, няма да се повтори — засмя се българинът.

— Къде съм? — свести се госпожица Мурано и отметна назад мократа си коса.

— В пещерата до Третия океан, посока — Системата Брутос — повтори урока си Ангел.

— Невероятно! Нима съм имала шанса да оцелея?

— За най-голямо съжаление, днес късметът е на твоя страна — сви рамене Анчев.

— Къде съм? — на свой ред попита Чепаткин и без да отваря очи опипа габаритите на тялото си.

— В някаква пещера, в посока на не знам каква си Система — уведоми го Елизабет.

— Не може да бъде! Звездолетът се подпали, а аз съм цял-целеничък.

— Това, дето го пипаш не си ти — продължи да се забавлява Гелето.

— Къде съм? — досади със стандартния въпрос и Командир Ричард Хард.

— Точно в пещерата, към която пътувахме! — увери го пилотът.

Ричард се изправи и припряно зарови из джобовете на скафандъра си.

— Пликът липсва! — изненада се той.

— Кой плик? — недосетливо запита българинът.

— Червеният! Трябваше да го отворя при пристигането ни на Адемон.

— Държеше го в чекмеджето на командния пулт — сети се Мурано.

— В такъв случай посланието на Герелана е завинаги изгубено! — отчая се Ричи.

— Не съвсем — прекъсна го Ангел. — Изтеглихме го на брега.

— Кое, плика ли? — не стопли веднага оперираният.

— Не, космическият кораб, с който пристигнахме — поправи го Геле.

— Изтеглихте го? — учуди се Миша. — Че кой ти е помагал?!

— Компютърът! — изненада го Анчев.

— Ах, този мизерник! — присви очи руснакът. — Заряза ни в най-критичния момент на полета.

— Ако не го беше сторил, сега едва ли щяхме да сме живи — защити го Ангел и с умерена скромност им разказа за събитията от деня.

— Благодаря ти, приятелю! — протегна ръка Командир Хард. — Ти спаси живота на всички ни.

— Ама вие не ме разбрахте, аз не бях сам — смути се Гелето.

— Джо Кинг мърда — обади се Адолф.

— Той притежава мозъка на детето ми — злобно изрече пилотът.

— Точно преди да се врежем в атмосферата на Адемон, мислех да те питам — откъде разбра, че той е робот?

— От разказа му на Планетата на спомените. Дъщеря ми най мразеше розовия цвят!

— Джо Кинг е робот? — невярващо запита българинът. — Имах го за много симпатичен човек.

— Отиваме с Елизабет до лабораторията да вземем червения плик и консерванти за мозъка на Държавния секретар — съобщи на компанията Хард.

— Идвам с вас за инструменти — присъедини се и руснакът. — С голи ръце едва ли ще можем да го разглобим.

— И аз имам някои неща на кораба — последва ги Адолф. Четиримата излязоха, а Геле заоглежда тялото на робота на оскъдната външна светлина. Политикът, макар и силно повреден от упорните изстрели, все още даваше признаци на живот. Очите му безмълвно примигваха. Стана тъмно и след половин час Ангел едва различи силуетите на съекипниците си, които унило се връщаха от разбития звездолет.

— За съжаление, от ниската температура всички шишенца и колби направо са се пръснали — разочаровано съобщи Мурано.

— Инструментариумът е в окаяно състояние и се налага да мъкнем Джо Кинг с нас — ядосано допълни пилотът.

— И пликът го няма — недоволно рече Хард. — Изчезнал е, сякаш се е изпарил.

Единствен Адолф си замълча. В ръцете си държеше неголяма емайлирана метална кутия.

— Тогава да не губим повече време и да потегляме към Стареца — подкани ги българинът.

— В тоя мрак? — измърмори Мурано. — Как си я представяш тази работа?

— Ще вървим пипнешком — тросна се българинът. — Точно пред нас има проход. Трябва да побързаме, Старецът ни чака.

— Преди да тръгнем, искам да решим въпроса за командването на екипажа — прокашля се Капитана.

Всички изненадано го погледнаха.

— Както разбрахте, аз не съм Ричард Хард, а Паоло — продължи той. — След като войниците на Великия Щаб ме отвлякоха в онази бурна нощ на път за Каляри в състояние на пълна амнезия, съм бил пренесен в Америка, където Герелана ми е присадил второ сърце. После е подчинил волята й мислите ми в служба на пъклените си замисли. През всичките тези години съм си въобразявал, че служа на хората, но съм бил най-обикновено оръдие в ръцете на едно отвратително изчадие.

Ричард — Паоло стисна юмруци.

— След като научих цялата истина, прецених, че не съм достоен да бъда ваш водач и най-смирено моля за прошка за всички злини, които съм ви причинил с раболепието си. Отсега нататък отхвърлям званието Супер Командир, дадено ми лично от Владетеля на Вселената. Ако прецените, че съпругата ми Елизабет, която сте избрали за мой заместник е подходяща да поеме отговорността за бъдещето ви, то аз най-горещо се присъединявам към желанието ви и безропотно ще го спазвам.

Тишината направо крещеше.

— Глупости! — възрази спонтанно руснакът. — Елизабет е огън жена, но ти си единствения човек, когото признавам за свой командир.

— И аз! — простичко изрече Анчев.

— Не се излагай, затова ли те мъкнахме през цялото това пространство — нахока го и Адолф. — Ако не те признавахме за човек и водач, щяхме да те изхвърлим от кораба и въобще нямаше да си играем да те оперираме!

— Хората са прави — сложи ръка на рамото му и бившата госпожица Мурано. — За нас ти си оставаш Ричард Хард — командирът, на когото имаме доверие и поверяваме живота си.

— Тъй да бъде! — разчувстван каза новият стар Командир и издаде първата си заповед от доста време насам:

— Взимайте робота с нас! Отиваме при Стареца!

Внезапно пещерата се освети от зелена фосфоресцираща светлина. Пред тях се откри тесен, спускащ се плавно надолу коридор, облепен с приятно проблясващи седефени плочи. Геле и Чепаткин вдигнаха останките на Джо Кинг на ръце и превити от тежестта на метала, тромаво закрачиха след екипажа.

Не след дълго стигнаха осветено от факли Т-образно разклонение. В средата му, широко разкрачен и скръстил ръце пред гърдите си, стоеше облечен в ризница млад войн. Физическата му сила беше изумителна, а върху бронята на гърдите му имаше изрисувани слънце и луна, които светеха с реална, макар и не така ярка светлина. Великанът не проговори, само посочи с длан надясно и отново застина в първоначалната си каменна поза. По пътя си срещнаха още двама колоса и малко след като Адолф и Ричи поеха тялото на робота, стигнаха висока метална врата, обкована с релефни изображения на планетите от Слънчевата система.

Старецът ги очакваше, седнал в трон, обсипан с бисери и диаманти. Гъстата му бяла брада почиваше върху везана със сребро дреха, а в ръката си държеше масивен жезъл на върха на който проблясваше златен глобус на планетата Земя. Но най-впечатляващо от всичко бе изражението на очите му. Стоманеният им блясък караше човек да потръпва от респект и божествено страхопочитание.

— Това е той! — прехапа устни Мурано. — Той спаси живота и върна щастието ми.

— Да, това съм аз! — В действителност гласът му звучеше меко, даже спокойно. — Непрестанно бдя над живота ви, откакто Герелана замисли унищожението ви, откакто силите на злото вървят по петите ви.

— Герелана е мъртъв! — поправи го Чепаткин.

— Грешиш! — поклати глава беловласият мъж. — Той е жив и е по-опасен от всякога. Той е предупреден!

— Но ние взривихме кораба му! — настоя германецът.

— Да, но аз спасих живота му! — спокойно отвърна Старецът.

— Ти си спасил живота на този изверг? — не повярва на ушите си Ричард.

— Ако го бях оставил да умре, и българката щеше да е мъртва. Спасих го, за да спася нея!

Миша понечи да каже нещо, но остана с отворена уста.

— Благодаря ти! — българинът коленичи в краката му.

— Ти спаси приятелите си — сложи ръка на рамото му Старецът, — а спасявайки тях, ти спаси и мен, защото делото ни е общо. Без мен, вие не можете да унищожите злодея, както и аз без вас съм безсилен да му се противопоставя.

Побелелият мъж загадъчно се усмихна.

— Герелана ви събра заедно след едно злокобно видение в купата на старата вещица Телурея. Първоначалното му намерение беше да ви погуби, но после прецени, че главната опасност за него ще дойде в мига, в който се обединим. Тогава промени замисъла и хитро ви направляваше към Адемон, за да донесете Адския лапис — най-смъртоносната Чума, която Вселената познава!

— Ние носим нещо, което ще унищожи твоята планета? — на свой ред подскочи Адолф.

— Лично ти, приятелю! При това без да го осъзнаваш! — Старецът стана и с лека стъпка се приближи до германеца. — Дай ми плика! Не кутията, а плика!

— Ти знаеш за кутията? — опита се да отстъпи назад Мюлер, но краката отказаха да го слушат.

— Аз знам всичко! — спокойно отвърна беловласият и протегна облечената си в ръкавица ръка.

Адолф бръкна в пазвата и извади червения плик.

— Ти го прибра при себе си веднага след операцията на Командира. Мислеше, че така си полезен за делото. Но не предполагаше, че всеки, който докосне червената му повърхност става предател и убиец, без въобще да го подозира.

— Какво говориш? — залитна германецът.

— Съприкосновението с плика кара човек да изпитва желание да запази посланието на Герелана само за себе си. Ти го прибра, за да го отвориш тайно от другите…

— Така е! — без да се замисля призна Адолф.

— Искаше пръв да узнаеш съдържанието му…

— Наистина!

— … да поемеш командването на екипажа…

— Признавам, помислих и за това!

— … и накрая да убиеш приятелите си! Звездонавигаторът онемя от ужас.

— Последното не е вярно!

— Знам! — Невъзмутимо каза брадатият. — Но още малко, и щеше да се превърне в кошмарна действителност!

— Грешите! — съсипан промълви Мюлер.

— Да видим — старецът отиде до стъклен аквариум, в който се гонеха десетина големи плъха. — Тези животни ядат всичко. Живеят заедно вече цяла година. Събрах ги на едно място в деня на вашето излитане от Земята. През това време нито за миг не са проявили непоносимост помежду си, не са се скарали даже. Държа ги гладни, за да ускоря демонстрацията на която след малко ще станете свидетели. Целта ми е те да отворят червения плик! Смея да твърдя, че гледката, която ви очаква, ще надхвърли и най-гнусните ви представи за агресия.

Беловласият кимна към мощен негър, който с лекота повдигна тежкия капак. Спасителят на Човечеството пусна плика сред гладните животни и даде знак на екипажа да се приближи към мястото на събитието.

Плъховете веднага хукнаха към червения пакет. Първият, който се докосна до повърхността му, настървено скочи върху другарите си и със зъби и нокти ги прогони в противоположния край на аквариума. Захапа плячката и оглеждайки се на всички страни, я придърпа в свободния ъгъл зад себе си. Веднага щом се почувства в безопасност, хвана плика с предните си лапички и припряно разкъса луксозната опаковка. Вътре нямаше нищо!

— Адският лапис е енергия, която е незабележима за човешкото око! — обясни старецът. — Всеки, който я освободи и бъде поразен от нея, става безпощаден убиец.

В потвърждение на думите му, плъхът, който бе обсебен от чумата, нападна съкафезниците си и зад стъклото се разрази кървава битка.

— Заразата го изпълва със сила и той ще унищожи всичките си противници — допълни беловласият. — Накрая ще остане сам, за да нападне и себе си.

Кръвта в аквариума се лееше на поразия. Хвърчеше месо и отхапани крайници. Кошмарът се допълваше от църкащите писъци на умиращите плъхове. Смъртно ранени животни драпаха с нокти по стъклото в желанието си да останат живи. В крайна сметка, от кървавото меле се отърва само плъхът, поразен от Адския лапис. Победителят застана в средата на купчината трупове, наведе се към корема си и без каквото и да е колебание, разпра кожата на собственото си тяло. Червата му се изсипаха и всички с отвращение извърнаха глави.

— Ето това щеше да направиш с приятелите си! — заключи брадатият.

— Не мога да повярвам! — едва не повърна Адолф.

— Всичко това беше подготвено за теб, Командир Хард, но верността на екипажа ти запази живота на всички ви. А ти, звездонавигатор Мюлер, не изпитвай угризения от постъпката си. Ако смятах, че си дори мъничко опасен за околните, бъди сигурен, че щях да те отстраня от мисията.

— Кой си ти? — с чувство на преклонение запита Чепаткин.

— Имай търпение, съвсем скоро ще научиш — отклони въпроса старецът.

— Няма ли край тази власт на Герелана? — задъха се Ричард. — Докога кошмарът от присъствието му ще трови мислите ни?

— Веднага след като отстраним предавателя от тялото на българина, вие ще бъдете напълно свободни.

— Какъв предавател? — засуети се Гелето.

— Този, дето природозащитните организации са имплантирали в седалищните ти мускули и чрез който Владетелят на Злото знае точното ни местонахождение!

Негърът сграбчи Ангел за рамото и с едва забележимо движение на бицепса си го положи по корем на трона. Извади диамантена кама, заголи мястото и с вещина изчопли малък чип, в близост до гръбнака на нещастника.

— Готово! — обяви той и смачка с тока на обувката си предателския излъчвател.

— Чудесно! — засмя се старецът. — Сега вече сме напълно самостоятелни и можем да отвърнем на удара с удар!

— За подобна дързост трябва изключителна мощ — произнесе се Чепаткин.

— Какво мислиш съм правил през всичките тези години? — надвеси се над него беловласият. — Обединявал съм силата на Вселената. Извадих я от апатията, в която се намираше. Прелях й кръв! Истинска кръв, която те кара да се чувстваш свободен, да усетиш собственото си достойнство, да почувстваш че си пълноценен, да откриеш че върховното щастие е в това да си полезен за света, който те заобикаля…

Старецът поруменя от вълнение.

— С постоянство и безкраен риск потиснах противоречията между мутанти, роботи, расисти, контрабандисти, сектанти, мастоколоси и каква ли не галактическа измет. Събрах ги заедно и те сами се убедиха, че всичко зависи от самите тях. Откриха великата същност на компромиса. Осъзнаха полезността от съвместното си съществуване. В момента разполагам с огромна мощ. В състояние съм да унищожа цели галактики и системи. За едно денонощие мога да залича множество планетни архипелази, да променя представите за звездната карта!…

Беловласият седна на трона си.

— И кому е нужно това? Защо трябва да го правя? Какво лошо има в това, че хората от планетата Земя се страхуват за живота си и подчинени на този страх са обявили някого за Владетел на Вселената? Защо трябва да ги унищожа? Защото този демон е обсебил ежедневието им и не напуска разума им?

Могъщият старец притвори уморено очи.

— Ще се върнем само ние, без каквато и да е чужда помощ. Не искам нито един жител на Синята планета да се почувства застрашен от справедливия удар на гнева ни. Достатъчно сме препатили, за да причиняваме болка на другите!

После решително се изправи.

— Утре потегляме. Пилот Чепаткин, би ли прегледал командните системи на звездолета? И инсталирай, моля те, този твой приятел на обичайното му място, защото в последно време се колебае дали да не премине на служба към някоя туристическа агенция. — Беловласият подаде на руснака познатия на целия екипаж ръчен часовник.

— Падна ли ми най-после! — заканително поклати глава най-добрият пилот на Пространството и почука с пръст по счупеното стъкло на циферблата.

— Звездонавигатор Мюлер, пазиш ли металната кутия, за която само аз и ти знаем?

— Нищо не може да ме накара да се разделя с нея — отзова се немецът.

— И правилно. Не е ясно в кой точно момент ще се нуждаем от съдържанието й. А ти, прекрасна госпожо, можеш ли да превърнеш един разкапан робот в полезен за Човечеството приятел?

— Не знам, но съм твърдо решена да опитам — включи се в подготовката и Мурано. — Само че ще ми трябва асистент, и ако позволите, това да е Angel…

— Точно щях да ти го предложа…

— А аз? — притесни се Ричи и още по-силно закуца. — На мен каква роля е отредена в целия този ентусиазъм?

— Как каква? Централната! Та ти ще командваш! — подсмихна се Старецът и вдигна ръка.

Ричард Хард усети, че болките в краката му напълно изчезнаха.