Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (3)

Кошмарът

Телефонът прокънтя с тръбния зов на ловджийски рог. Мониторът запулсира в червено — цвета на тревогата и борден инженер Серж Виан стреснато натисна бутона за връзка. На екрана цъфна неспокойната физиономия на Адолф Мюлер — най-откачения ловец на Планетата.

— Стягай си багажа, тръгваме за Сиргус! — заговори той видимо притеснен.

— Никъде не мърдам! — опъна се Серж. — Довечера имам важна среща…

— С някоя малолетна проститутка! Това, което ти предлагам аз, е далеч по-вълнуващо и възбуждащо от сексуално преживяване.

— Грешиш, ако си мислиш…

— Слушай какво, нямам много време за приказки. На Сиргус са открили гигантски тирексов слон. Само единият му бивник тежи колкото двукорпусна совалка. Но да оставим парите настрана, представяш ли си триумфът, славата, безсмъртието, което ни очаква.

Краката на Виан се подкосиха.

— Тирексов слон!?

— Точно така! Едвам удържам тайната да не плъзне навсякъде, но това не може да продължава безкрайно. Не тръгнем ли до час, после ще си смучем палците — Сиргус така ще се натъпче с ловци на трофеи, че няма да има къде да паркираме звездолета си.

— Взимам лазерната двуцевка и след половин час съм при теб — задейства се бордният инженер. За него ловът беше страст, заради която пренебрегваше дори неудържимото си влечение към жените.

Виан намъкна ловния скафандър, който издържаше на всякакви температурни аномалии, грабна пушката и натъпка по джобовете шише перманганатен коняк и две туби с храна от месо, яйца и риба.

Мюлер нервно се разхождаше около луксозния си звездолет и непрекъснато поглеждаше часовника си. Фигурата на забързания инженер малко го поуспокои, но веднага след това започна да псува двигателите. Обвини ги, че предателски бавно набират обороти.

— Информацията ти надеждна ли е? Да не си изгубим времето за някой хърбав бронтовълк? — попита Серж, докато си връзваше коланите.

— Да имам вид на шегаджия? — обиди се Адолф.

— Нямам предвид теб, а хората, които са ти съобщили новината. Да не са някои непоправими пияници?

— Тирексовият слон се заселил на планетата преди по-малко от две седмици. За десетина дни изпоял всички животни, след което започнал да напада хората от базата на Великия Щаб. Въпреки че този вид хищници са забранени за избиване, правителството решило, че ликвидирането на звяра ще успокои хората и ще пресече емиграцията на работна ръка, която в последно време взела застрашителни размери. И вчера издало разрешение за отстрел на човекоядеца. Брат ми е секретар на Държавния секретар и обеща да забави телеграмата до днес на обяд, така че, ако побързаме имаме всички шансове да го гътнем преди тълпата да е задръстила Сиргус.

— Че на Сиргус нямат ли си ловджии? — учуди се Виан.

— На Сиргус има не повече от седем човека. Били са петнайсет, но пет ги изял тирекса, а трима напуснали планетата от страх. При това положение правителството било длъжно да отчете 33,3% смъртност и още веднъж 33,3% емиграция. По Конституция тези показатели са бедствие и задължават Кабинета да окаже помощ на населението.

Серж Виан не отговори. По природа беше смел и решителен, но този път странно и дълбоко закодирано притеснение неудържимо го обземаше. Затвори очи и отпусна глава назад. Звездолетът вече излизаше от Слънчевата система и връщане назад нямаше. Все пак тръпката от предстоящото приключение доминираше и бордният инженер се опита да не мисли за нищо.

Кацнаха на Сиргус в южното полукълбо, малко встрани от базата на Великия Щаб. Посрещна ги обезумял от страх младши офицер.

— Чудовището изяде още двама! Командирът и адютантът му! Товарим багажа на совалките и до половин час излитаме.

— Така ви се пада! — нападна го Мюлер. — Вместо да излезете и да му видите сметката, бягате като плезиозайци.

— Говорите така, защото още не сте го видели — изрепчи се офицерът. — Същите думи изрече и самоувереният ловец, които кацна преди вас. Него не го броя за жертва, защото не е от кореняците на планетата, но червата му висят ей на онези скали. — И след тази си многословност младият мъж побягна към овехтелите от полети военни совалки.

— Някои ни е изпреварил! — ядно удари с юмрук по корпуса на кораба Адолф.

— И в друго нещо ни е изпреварил — тихо изрече Виан.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че ни е изпреварил и в смъртта.

Мюлер почервеня.

— Ако те е шубе, можеш да изчезваш! — раздразнено промърмори немецът и провери оръжието си.

— Нямам с какво — директно призна бордният инженер. — Ако бяхме дошли с моя звездолет, с удоволствие бих го направил.

— Качвай се, ето ти кода за излитане! Аз ще се прибера с атомната лимузина на Герелана, който няма начин да не пристигне лично, за да ме поздрави за трофея — размечта се Мюлер.

— Съжалявам, че съм тук, но няма да си тръгна поради една-единствена причина — Серж Виан никога не е изоставял приятеля си в беда!

— Ей така те искам! — зарадва се Адолф. — Щом сме заедно няма начин да не видим сметката на гадното животно!

Двамата се запътиха съм скалата, посочена им от офицера, и с отвращение заразглеждаха вонящите останки на непредпазливия ловец, Серж забеляза и една друга подробност:

— Виж, това не е ли човешка глава? — едва не повърна той.

Мюлер клекна и обърна лицето на нещастника към себе си.

— Не може да бъде! Та това е брат ми! — възкликна ужасено той и отскочи назад.

— Странно — промълви бордният инженер. — Пристигнал е преди нас, въпреки че трябваше да пази телеграмата с разрешителното за отстрел.

Адолф се замисли и след секунди по лицето му пробяга подозрителна гримаса.

— Значи ме е подвел, за да обере сам лаврите — сви юмруци той. — Искал е да бъде пръв!

— И е успял! — иронично отбеляза Серж.

Мюлер клекна и измери с педи огромния отпечатък върху пясъка.

— Тази стъпка не е на тирексов слон! — вцепени се ловецът. — Следите трябва да са четири, а виждам само две. Това нещо ходи на два крака!

— Така е! — съгласи се инженерът.

— И е високо колкото пететажен лунен хотел!

— Мисля, че това е точния му ръст.

— И тежи най-малко десет плутониеви тона!

— От пръв поглед се забелязва — потвърди отново Виан.

— И има нокти като атомни подводници!

— Напълно си прав.

— Ти откъде знаеш, че съм прав?

— Защото го виждам! То е на стотина метра зад гърба ти!

Мюлер светкавично се изправи и при вида на страшилището очите му станаха големи като бордни високоговорители. Чудовището също ги видя и направи гигантска крачка към тях. Земетресението, което предизвика бе в състояние да срине до основи всеки земен град. Животното им преграждаше пътя към кораба и отстъплението беше невъзможно.

— Ще стреляме в очите! — запази хладнокръвие Адолф и зареди лазерната пушка.

— По-добре да не го дразним — предложи Виан. — Може и да не ни нападне.

— Не съм дошъл на Сиргус, за да лежа в прахта като червей — тросна се Мюлер. — Сега е момента да докажа, че съм най-добрия космически ловец и нищо не може да ме спре! — И с характерната си провлачена походка, тръгна право срещу животното.

— Ти си луд! — викна след него Серж и залегна зад най-близкия камък.

Чудовището изрева и вонящият му дъх накара бордният инженер гнусливо да се закашля. Смрадта обаче не спря безумния Адолф и той продължи да крачи уверено към хищника, стиснал пушката пред гърдите си. На десетина метра от целта Мюлер спря, вдигна оръжието и спокойно зачака. Страшилището се наведе към него и Адолф стреля в лявото му око.

Животното, обезумяло от болка, започна да се мята наоколо. Стрелецът разумно увеличи дистанцията като ловко избягваше опасните му ходила и с вдигната двуцевка заследи движенията му. След известно време хищникът започна жално да скимти, разтърка здравото си око и предпазливо го отвори. В този момент Мюлер повторно стреля… но този път не улучи. Звярът вдигна закърнелия си преден крайник и със светкавично движение сплеска човека на земята.

Серж едва не припадна от гледката на кръв и разкъсана плът. Сви се обратно зад камъка и зъбите му затракаха от ужас. Понечи да побегне накъдето му видят очите, но непоразената от паниката част на мозъка му го спря и той остана неподвижен. Чудовището доразмаза останките на Адолф с тежкия си крак и продължи да търка поразеното си око. От клепача започнаха да капят сълзи, всяка от които надхвърляше двеста литра. След няколко минути се успокои и тромаво се изправи. Отвори здравото си око и с изненада забеляза, че в нозете му стърчи още един човек.

Виан стреля в зеницата, хвърли пушката и хукна да бяга. Никога не беше тичал така. Чувстваше, че сърцето му ще се пръсне, белият му дроб ще експлодира, а мускулите му работеха на ръба на скъсването. Изгуби представа за време и разстояние и падна в прахта от изтощение. Обърна глава назад и видя, че никой не го преследва. Чудовището беше изчезнало…

— Ставай! — някой разтърси рамото му.

Серж Виан отвори очи и видя до себе си голите гърди на малката проститутка от планетата Хеброн.

— Търсят те по телефона — прошепна тя, тикайки слушалката в лицето му.

— Адолф? — тъпо каза Серж и седна на ръба на леглото.

— Казвам се Ричард Хард — осведоми го плътен глас, свикнал да командва. — Според заповедта на Великия Щаб и в условие с договора, с който сте на подчинение на Висшето Командване, упълномощен съм да ви съобщя, че се намирате в повишена бойна готовност с код 5031!

— Разбрано — с пълно безразличие изрече бордният инженер и захвърли слушалката в ъгъла.

— Сънува Сиргус, нали? И чудовището! — изчурулика отново девойчето, опъвайки фосфоресциращите си жартиери.

— От една година ме измъчва все тоя кошмар. Направо ще се побъркам!… Каква е тази планета Сиргус? И кой е този Адолф?… Добре, че утре заминавам…

— Заминаваш? Дължиш ми пари, забрави ли? — малката проститутка тропна с финото си краче и сложи ръце на кръста.

— Щом се върна, ще уредим всичко, обещавам ти!

— Не ти вярвам! Искам си парите сега, иначе ще те натопя на ченгетата! Аз съм малолетна, забрави ли?

— Нямам нищо, разбери! Всичко профуках по психиатри… а сънят все още е в мене! — Виан стисна главата си.

— Майната ти! — прокле го полуголото момиче и хлипайки напусна.