Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (10)

Гибелта на Мурано

Звездонавигатор Адолф Мюлер усети странна вътрешна тревога и обезпокоен отвори очи. Останалите фризерни легла бяха празни и обзет от подозрението, че умишлено са го забравили германецът скочи на крака. Облече скафандъра и с характерната си маршова крачка се отправи към командната зала. Из помещенията на кораба цареше целенасочена суматоха: французинът възстановяваше поразен участък от кабели на кислородната система докторката оказваше първа помощ на пилота Чепаткин като мажеше зачервената му кожа с крем от умряло фламинго Командир Хард чертаеше сложни криви из галактиките на Черната зона, а българинът и жена му миеха пода на кухнята.

— А, навигатор Мюлер! Тъкмо за вас мислех — с несимпатичен глас рече Командира.

— На вашите заповеди, сър! — изпъна се Адолф.

— Бихте ли погледнали планетата около която кръжим. Аз твърдя, че това не е Адемон.

Мюлер хвърли един поглед на екрана пред себе си и моментално реагира:

— Прав сте, сър. Това е Танатос — планетата на затворите!

— Бихте ли ми обяснили защо вашите изчисления не ни заведоха до целта, зададена ни от Великия Герелан?

Немецът облиза пресъхналите си устни.

— Не мога да знам, сър. Ако се съмнявате в коректността на моята навигация, лесно бихте проверили резултатите.

— Това и правя! — смръщи вежди Хард. Извади квадратно листче от компресиран белтък на дървояди и зачете записките си: — Би трябвало да летим на 65 градуса в посока Сириус, с отражение 14 микрогами след Гаус и компенсация 38 бъга спрямо Брутос.

— Ако не ме лъже паметта и моите задания бяха същите.

— Да, но компютърът твърди друго! Докладва позиция, която наистина отговаря за направление Танатос.

— Може ли да поседна пред клавиатурата?

— Ваша е! — надигна се Ричард и застана зад него. Мюлер подаде тест, на който машинарията нямаше начин да излъже. С подобни програми хората се бяха застраховали срещу евентуална некоректност от страна на софтуерите. Компютърът честно и откровено избълва посока, която отговаряше наистина на планетата на затворите.

— Странно — въздъхна звездонавигаторът. — Много добре си спомням, че проклетията потвърди данните, даже ни показа изглед на Адемон. Също така си спомням, че още тогава вие се усъмнихте в автентичността на изображението.

— Категорично! После се разсеях с броя на леглата и забравих за подозренията си — потвърди Командира.

— Ще проверя паметта, струва ми се, че нещо не е наред.

Адолф затича с пръсти по клавишите. Засуканият му на обратна страна алаброс подскачаше смешно и го пошляпваше по челото.

— Не може да бъде! Паметта е съвършено чиста — измърмори по някое време той. — Отсъстват и командите на пилота.

— Искате да кажете…

— Искам да кажа, че това е друг компютър!

Ричард Хард бавно асимилира чутото. Искаше му се да вярва в чудеса, но прекалено дълго бе летял в Космоса и подобни изказвания го изпълваха с недоверие.

— И как си я представяте тази работа? Подмяната на бордната система не е като да смениш жена си.

— Не става въпрос за материалната част на компютъра. Мисълта ми е, че „душата“ му е сменена!

— Давате ли си сметка какви ги плещите?

— Звездонавигатор Мюлер е прав. — Гласът на Чепаткин временно ги разтърва. — Аз смених „душата“ на компютъра! А също така и подслушвателните…

Атомният звездолет се разтресе. Ричард изгуби равновесие и заби глава в оръжейната пирамида. Руснакът изпълни кълбо напред, а звездонавигаторът излетя от креслото и се приземи чак в коридора. Тъкмо се изправяше, когато Серж Виан буквално го прегази. Откъм кухнята българинът закрещя нещо на родния си език, а жена му се разплака. Адолф опипа цицините по главата си, за миг се разсея и вторият трус го завари отново неподготвен. Този път корабът се наклони в противоположна посока. Мюлер се хлъзна по коридора, строши дебелото стъкло на изолационното и отнесе стерилизиращите камери със себе си. Алармените системи неистово запищяха.

— Атакуват ни! — съобщи новината за деня руснакът.

През уплътненията на камерата за скачване засъска атмосфера.

— Пробив в корпуса! — не спираше с неприятните изводи Чепаткин. — Оръдията не работят, а навигационните сензори отказват да отчитат!

— Системата за напрежение връща тока обратно към себе си. Направо се самоубива! — включи се и французинът!

Мюлер изплува от стъкларията и лазейки обратно към командната зала, видя докторката да се налива с някаква изумрудена течност. Покрай фанарите прелетя ескадрила от изтребители-палачи.

— Подайте сигнал с небеснокафявите ракети, иначе ще ни смелят на кайма! — още от вратата призова Адолф.

— Не и преди да се опитаме да им избягаме! — втвърди се Командира. — Махни се от стола! — кресна той на Миша и грубо го изтласка. — Искам да изчисля шансовете ни да се измъкнем.

Ескадрилата отново прелетя над главите им и канонадата й превърна кораба в натрошена черупка на яйце.

— Приберете хората при себе си и херметизирайте помещението — не издържа и компютърът.

— Това е истинската идея — отзова се Виан. — Ако атмосферата внезапно нахлуе, направо ще ни изкорми.

— Може ли някой да ми каже защо двигателите не работят? — продължи с невменяемото си поведение Ричи.

— Защото няма двигатели — натъртено обясни Адолф.

— Помислете за екипажа, Командире — намеси се отново французинът. — Ще използваме командната зала като спасителна капсула.

— Навигатор Мюлер, доведете докторката и двамата българи — опомни се най-сетне Хард. — Инженер Виан, подгответе инсталацията за херметизация.

Адолф започна да балансира по хлъзгавия под на коридора. Отвсякъде напираше атмосфера, която със зловещо свистене навлизаше през множеството малки пробойни. Скоро отворите щяха да се разширят от бясното триене и тогава положението щеше да стане трагично. Фактът, че командната зала не беше поразена им даваше някакъв, макар и мижав, шанс за оцеляване.

За голяма своя изненада, Мюлер не намери професорката, където очакваше — в миниболницата. Всъщност никъде не я откри. Погледна и в тоалетната, но от канализацията извираше само мръсна вода в която плуваха всевъзможни гадости. Затова пък двамата българи бяха на линия. Гелето Анчев оказваше първа помощ на Мими — с ръкав от риза попиваше кръвта от сцепената й вежда и я налагаше с парчета лед от смачкания фризер.

— Веднага се придвижете към командната зала — разпореди се Мюлер и помогна на Ангел да изправи жена си на крака. — Имате ли някаква представа къде може да е докторката?

— Последно я видях да повръща във ваната на лабораторията — надвика шума от нахлуващия въздух българинът.

— В такъв случай ще погледна да не е паднала вътре — избута ги във вярната посока немецът. — Побързайте, херметизацията всеки момент може да започне.

Залитайки от непрекъснатото люлеене на звездолета, Адолф се върна обратно в лабораторията и изпълнен с надежда погледна във ваната. Празно! От Мурано нямаше и следа. Само на дъното блестяха някакви странни капки. Мюлер забърса една и помириса пръста си. Не можа да определи миризмата — беше смесица от множество вещества.

В този момент корабът с трясък се разцепи. Звездонавигаторът успя да стигне до вратата и видя, как зад гърба му стените отлетяха в открития космос. Атмосферната вълна го помете и запремята през целия коридор. Добре, че при падането успя да се свие на топка. Хлъзгайки се покрай входа за командната зала, протегна ръка и се хвана за заключващата скоба на люка. Опита да извика, но напора на въздуха, който влизаше в устата му, смъртоносно го задушаваше. Започна да чука по херметизираната врата и от кокалчетата на пръстите му потече кръв. Стените на коридора се разцепиха и ламарината взе да се къса, сякаш беше от картон. Атмосферната буря, която се развилня, го повдигна хоризонтално над разпадащия се под и го задърпа към необятното пространство. Очите му щяха да изхвръкнат. Не издържаше повече. Силите го напускаха, пръстите му се схванаха и фалангите запукаха. Прехапа устни и нечуто за никого изхлипа. Изведнъж скобата се задвижи и вратата леко се открехна. Две ръце се протегнаха и бързо го издърпаха вътре.

— Включете херметизатора! — дочу Мюлер гласа на Командира.

— Не намерих Мурано — изфъфли немецът, дишайки тежко. — И във ваната я нямаше.

— Може би се рее нейде в безкрая на Космоса — издаде присъдата й французинът.

— Започнахме да падаме към планетата — прекъсна ги руснакът. — Подвластни сме на нейното притегляне. Без двигатели ще се разбием!

— Колко остава до повърхността на Танатос? — равнодушно попита Командира. Жаждата за живот явно го напускаше.

— Компютърът не работи, няма захранване — обяви Чепаткин. — Така на око, не повече от две-три минути.

— Пак ли ще се мре? — глупаво попита Мими.

— Трай, ма! Не виждаш ли, че хората мислят — скастри я Гелето.

— Ако създадем високо налягане в помещението, което сме превърнали в капсула, при удара може да се отървем невредими — предположи Виан.

— На силата, с която ще се сблъскаме, трябва да противодействаме най-малко с двайсет атмосфери — набързо изчисли Адолф.

— И откъде ще ги вземем? — въздъхна Ричард.

— От кислородните бутилки — щракна с пръсти французинът.

— Мислиш ли, че скафандрите ни ще издържат на такова налягане? — контрира го немецът.

— Длъжни сме да опитаме! Друг изход нямаме! — Серж отвори крана на кислородната система.

— Вижте, прикачват ни! — изправи се на крака руснакът и посочи с пръст пред себе си.

Армейска станция с черен корпус и хищно протегнати магнитни пипала, изравняваше скоростта си с тяхната. Миг по-късно летящата стая забави падането си и мощните магнити я залепиха за тялото на огромната база. Съприкосновението с твърдия борд разхвърли телата им произволно из командната зала. Херметизацията се пропука и вратата свободно се отвори. В помещението нахлуха войници с готови за стрелба лазерни оръжия. Чепаткин изтръгна кабела на монитора и с острия връх на метала проби стъклото на часовника си.

— Не мърдай! — изкрещя един от командосите и по дъха му Миша разбра, че има проблеми със зъбите.

Всички замръзнаха по местата си. Завързаха ръцете им и грубо ги изправиха.

— Защо не сте седем? — приближи се шефът на взвода и ритна Виан в слабините. — Доколкото съм информиран трябва да сте пет мъже и две жени.

— Професор Мурано загина — побърза да отговори Командира, за да предотврати нов изблик на насилие.

— Е, може би така е по-добре за нея — изкиска се злодеят и поведе заложниците към вътрешността на армейската междупланетна станция.