Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (16)

Бунтовникът

Пилот Чепаткин сънено обу десния крачол на скафандъра, посегна с ходило към левия, но загуби равновесие и заби нос в стената. Поради тази причина следващите му изречения не бяха от най-приличните, дори успяха да заглушат сигналите на компютъра, излъчвани по аудиосистемата. Екипажът се пробуждаше от спектралния си полет към планетата Вегра, подобно на стадо упоени животни.

— Какво си се разкрещял? — ядосано извика Миша към PC-то и размаза с ръкав кръвта по бузите си.

— Наближаваме Вегра! Чакам указания за кацане! — разкудкудяка се отново софтуерът.

— Не бързай толкова! — скастри го пилотът. — Първо трябва да проверим какъв живот има на планетата. Току-виж пак налетим на някое чудовище.

Влизащият звездонавигатор го чу и неволно потръпна.

— За чудовище не знам, но съм чувал, че единствената измъкнала се от блокадата на Герелана бунтовническа совалка е кацнала именно на Вегра.

— Спомнете си за писмото на Владетеля — намеси се Елизабет и отметна разкошната си коса. — В него ставаше въпрос за Черната Чума — Проклятието на Вегра!

— Веднага щом открия безопасно място за кацане, приземявам звездолета — с гъгнещ от памуците в носа глас обяви Чепаткин. — На мен дъщеря ми е на планетата!

— Командир Мурано — прекъсна ги българинът, — командир Хард все още спи, а французинът е седнал в леглото и не спира да пита къде се намира и кой, по дяволите, съм аз?

— Веднага отивам да ги прегледам — задейства се докторката.

— Добро утро, господа! — пристъпи в командната зала и Джо Кинг — новият член на екипажа. — Моите почитания, госпожо! — поклони се той на забързаната Елизабет, която учтиво му кимна и продължи пътя си към миниболницата. — Първото слънце на Вегра вече залезе, а второто го следва, така че „добър вечер“ е по-точното определение — заяде се руснакът. — Освен това професорката е госпожица, а не госпожа, както си позволихте да я наречете.

— Благодаря ви! — запази самообладание Кинг. — Явно дългия престой в стомаха на Чудовището се е отразил на ориентацията и възпитанието ми.

— Сър! — приближи се Адолф към политика. — Госпожица Мурано временно изпълнява длъжността Командир на кораба. В момента е ангажирана с лечението на двама членове от екипажа, но каза, че веднага щом стабилизира състоянието им ще ви обърне необходимото внимание.

— О, Адолф — зарадва се от присъствието му Джо Кинг. — Аз не бързам за никъде. Плюс това съм сигурен, че вече си запознал хората с подробности около личността ми.

— Да, сър — кимна германецът. — Налагаше се.

Още с влизането, Гелето Анчев се ориентира към барчето с напитките.

— Вие не сте ли мъжът, когото природозащитните организации принудително изведоха от блокадата на Балканите? Заедно със симпатичната ви съпруга ви обявиха за изчезващ вид. Ако не ме лъже паметта бяхте албанци или цигани.

— Българи! — натърти Ангел.

— Точно така! — плесна се ядосано по челото Джо. Категорично бях против преселването ви. Но никой не взе предвид възраженията ми. Надявам се ще имам възможността да се запозная и с госпожата.

— Тя остана на Танатос — изсумтя изчезващият вид.

— Жалко, явно неотложни дела са я задържали на тази странна планета.

— Остана заложник на Герелана — изясни конфузното положение Адолф. — В момента нашият звездолет е извън Закона. Намираме се в положение на преследвани.

— Не е за вярване — възкликна Държавния секретар. — Не откривам в очите ви нерешителност, страх или паника, които задължително съпровождат поведението на преследвания дивеч.

— Защото умело ги крием — озъби се отново пилотът.

— Виждали ли сме се с вас преди? — поинтересува се политикът.

— Да, но едва ли ме помните — с неприязън отговори Миша. — Отказах да участвам в ядрената атака срещу Зодиакалната Конфедерация и лично ме уволнихте от армията.

— Зодиакалната Конфедерация! Това гнездо на терористи — презрително изрече политикът.

— Там имаше и мои съграждани!

— Но те убиваха жени и деца!

— И Герелана убива, но Човечеството го е обявило за свой Господар.

— Герелана е свръхмощен противник и унищожението му не е по възможностите на шепа хора. Физическата му ликвидация не е решение на въпроса — основният проблем е психологическото му присъствие в съзнанието на хората. Не изкореним ли чувството на раболепие и страх в поведението на Обществото, не възродим ли свободния дух на отделния човек, който и да заеме мястото на Герелана след смъртта му, животът ни пак ще е същия — оцеляване, морална мизерия и безличност.

— Вие да не сте комунист? — прекъсна го българинът. — И те така хубаво говорят, но работа не вършат.

Джо Кинг отвори уста да отговори, но компютърът невъзпитано се намеси:

— Данните за идентификация — потвърдени! Летим в орбита на Вегра, седма планета от Табулаторната лунна система. Откривам наличие на атмосфера, биологичен живот и един момент… мощна противовъздушна артилерия.

Някой разблъска екипажа и протегна ръка към изображението на командния монитор.

— Вегра! — просълзен изрече Серж. — У дома! Аз съм у дома!

— Какви ги плещи тоя? — погледна околните руснакът.

— Изпаднал е в амнезия — тъжно обясни Мурано. — Не знае кой е, не ни познава, на всеки мой въпрос само върти глава и ме гледа, сякаш съм му тъмничар. Единственото, което пита, е какво мислим да правим с тялото му след екзекуцията.

Пред носа на кораба избухна предупредителен снаряд и ядреното сияние ги накара да закрият очите си с ръце.

— Бъркат ни с Герелана — с две думи описа ситуацията Адолф. — Нали корабът е негов и възприемат отличителните белези като заплаха.

— Не е ли по-безопасно временно да се отдалечим? — обърна се професорката към Чепаткин.

— По-целесъобразно е да снижим звездолета максимално до повърхността и да заснемем позициите на противовъздушната отбрана. Без тази информация, никога няма да помиришем въздуха на Вегра — дръзко предложи Миша.

— Какъв е рискът да ни свалят? — не без основание се заинтересува Мурано.

— Нищожен, но все пак съществува — призна си пилотът.

Елизабет погледна Мюлер, който бавно произнесе:

— Длъжни сме да опитаме!

Командир Мурано сложи ръка върху рамото на пилота, което беше знак, че идеята му е приета.

— Всички радари на пълна мощност — заповяда Чепаткин на PC-то и започна приготовления за срив във височината.

Пикира отвесно надолу. На два метра от повърхността хоризонтира носа на кораба и с професионална лекота се запровира между дървета и сгради. За страничния наблюдател изображението на монитора изглеждаше като размазана картина, но пилот и компютър се бяха слели в едно цяло. Обмяната на информация помежду им бе така светкавична и сигурна, че никой не изпита какъвто и да е страх от бесния слалом на безумния руснак.

Наближаваха острите зъбери на единствената планина на планетата и Чепаткин започна да набира височина — камерите бяха заснели всичко, което го интересуваше. Върхът на възвишението се оказа по-отвесен и това наложи допълнително форсиране на двигателите. Пилотът се облегна назад и реши, че е време да предостави управлението на автопилота. Обичаше този ефект — да обръсне смъртоносния ръб на някой масив и да усети тръпката от победата над релефа на Природата.

Точно в този момент Серж Виан се хвърли отгоре му и започна да го души. Хватката пресече дъха на Миша и пред очите му причерня. Опита да изтръгне врата си от посинелият от напрежение пръсти на французина, но не успя и липсата на кислород панически го скова. Планината наближаваше. Мътният му поглед различи острите й зъбери. С всяка изминала секунда вероятността да се размажат в скалите лавинообразно нарастваше. Добре че на помощ дойде българинът. Юмрукът му отнесе ченето на нападателя и го просна на пода в краката на стъписаните наблюдатели.

— Пази му очите! — изкрещя докторката и вторият замах на Анчев замря точно пред лицето на французина.

— А той да не би да пази моите? — стрелна я през рамо Гелето и отпусна пестника си.

— Удряме се в планината! — констатира компютърът. — Спирачните буфери работят на пределна мощност, но ускорението е непреодолимо.

— Невъзможно! — успя да се съвземе Чепаткин. — Нима ще се превърнем в мазно петно върху първия срещнат камък!

— Време е за молитва! — сложи „амин“ на разговора софтуерът.

В последния момент Миша видя черната дупка и моментално я сканира.

— Пещера! — потвърди PC-то.

— Влизаме в нея! — подскочи руснакът. — Дано дъното да е малко по-навътре — това е последния ни шанс да оцелеем. И дръжте френското копеле по-далеч от врата ми.

Звездолетът влетя в дупката със скоростта на неонов лъч. Радарите едва смогваха да отчитат препятствията пред звездолета, но все пак издържаха на темпото. Пилотът сякаш играеше някаква сложна електронна игра и всеки момент очакваше на екрана да се появи така нежелания Game Over. Все пак обратната тяга на буферите постепенно намали ускорението до поносими стойности и Чепаткин, съзирайки първата по-широка площадка, изпълни рискован лупинг и за огромно облекчение на екипажа, меко приземи кораба на скалите.

— От сто години летя с теб, но такова ненормално изпълнение досега не сме правили — наруши тишината PC-то. — Вече започвам да се замислям дали да не се пенсионирам.

Никой не му отговори. Серж Виан отново започна да буйства. Залисани в изпълненията на пилота, никой не видя кога Виан се е изправил. Измъкна четириизмерната кама на Адолф, обгърна врата на Мурано и допря най-близкото острие до артерията на жената. На мястото на докосването веднага рукна тънка струйка кръв.

— Не мърдай, че ще я убия! — изсъска Серж към Гелето и българинът замръзна на мястото си.

Джо Кинг делово се изкашля.

— Трябва да имаш много сериозна причина да извършиш подобна глупост — заговори политикът и даже си позволи да направи крачка напред. — Разстройството ти взема застрашителни размери. Я по-добре сподели проблема си, току-виж сме в състояние да ти помогнем.

— Затваряй си устата! — кресна Виан, но колебанието му беше очевидно.

— Ти не си спомняш, но аз и този мой приятел те открихме на Сиргус — Кинг посочи Адолф — полумъртъв в една смачкана совалка, в която никак не ми беше трудно да разпозная единствения бунтовнически кораб, измъкнал се от обръча на Герелана! После с теб живяхме в една и съща плът, тази на Чудовището, и аз бях този, който потискаше кръвожадните инстинкти на животното. Аз му изпращах един и същи сън, карах го да страда, за радост на Владетеля на Вселената, който вероятно си мислеше, че е унищожил и двама ни с теб — Водачът на бунтовниците, и мен — най-опасният му политически противник.

— Ти си Водача на бунтовниците? — подскочи германецът.

— Спри! — ръката на французина затрепери.

— Аз бях в мислите и чувствата ти — продължи да упорства Държавния секретар. — Ти вегетираше в гръдния кош на Чудовището, което отне образа ти. Знаеш ли какви усилия ми костваше да поддържам функциите на отмалелия ти организъм? Всеки ден със зъби и нокти се катерех по лигавите стени на чудовищния стомах, за да се добера до теб и да се уверя, че си жив.

— Познавам гласа ти! — Серж хвърли камата, затвори очи и с протегнати като на слепец ръце, докосна лицето на Джо. Прокара пръсти по очертанията на челото и брадата му, зарови пръсти в косите му. — Ти си малолетната проститутка, която толкова много обичах!

— Точно така! — призна си Кинг.

— Приятелю! — прегърна го Виан. — Благодаря ти!

— Благодари на тях — скромно се отдръпна политикът. — Те ни освободиха от омразната кожа на Чудовището.

Адолф махна с ръка, Мурано се усмихна, Миша посочи слепоочието си, а българинът се изчерви.

— Мислех, че сте агенти на Герелана — виновно сподели французинът.

— Бяхме! — сложи край на милата сцена Чепаткин и обърна гръб на компанията.