Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (19)

Планетата на спомените

— Ето това е изненадата — доволно заяви Чепаткин и зачака реакции.

— Планетата на спомените! — със задоволство изрече Джо Кинг.

— Каква красота! — възкликна Мурано и почти залепи нос за екрана.

— Колко много цветове — не сдържа възхитата си и Гелето.

— Това са цветя — коментира германецът. — Бил съм тук с жена си.

— Ти си женен? — погледна го Елизабет.

Адолф не отговори.

— Пригответе се за слизане — обяви руснакът. — Скафандри няма да ни трябват.

Миша приземи звездолета в началото на малък морски залив. Атмосферата се оказа кристалночиста, с приятен аромат на водорасли. Водата, изумрудено зелена и прозрачна, тихичко се плискаше по пясъчния бряг, сякаш го галеше. Нежен морски бриз лекичко разроши косите им. Топлината на слънцето ги изпълни с небивало блаженство.

— В тази част на планетата концентрацията на бял газ е по-ниска — осведоми ги пилотът.

— Бял газ ли? За първи път го чувам! — изуми се Мурано.

— Действа като наркотик — поясни Чепаткин и събу обувките си. Зарови ходила в ситния пясък и притвори очи от удоволствие. — При продължително вдишване човек се връща към моменти от живота си, които са разтърсили мислите и душата му.

Руснакът седна на пясъка и протегна крака към вълничките. Всички последваха примера му и щастливи от докосването на хладното море, впериха поглед в нежносиния хоризонт. Божествената тишина се нарушаваше единствено от крясъците на кръжащите чайки.

— Вижте, делфини! — зарадва се по детски Гелето.

— На планета има животни, които отдавна са изчезнали на Земята — поясни Миша. — Тук се срещат орли, мечки, бели китове, тюлени, хищници със скъпи кожи, дори игуанодонт и летящи птерозаври. След дъжд се появява и дъга.

— Как бих желала да живея тук — размечта се докторката. — Да тичам по вълните, да настигам вятъра, да докосвам светлината… Също като у дома в Неапол.

Белият газ постепенно я опиваше.

— Живеехме на края на града и в неделя мама ме обличаше в бяла рокля, връзваше косата ми на плитка и отивахме на площада, където татко ни закичваше с цветя. После гонех гълъбите, хранех рибките във фонтана, играех си с малките котета пред кафенето. Там срещнах Паоло. До този момент не познавах любовта, мислех я за измислица, но в мига, в който ликът му порази сърцето ми, душата ми стана роб на неподозиран копнеж. Всеки негов поглед, всяко негово докосване караха дъхът ми да спира. Можех да вървя безкрайно до рамото му, да го следвам до самия ръб на Вселената. Затворех ли очи, сънят ми се изпълваше с греховни видения. Отворех ли ги — умът ми изгаряше от желание час по-скоро да прегреша. Кръвта бушуваше в тялото ми, усещах безмилостното присъствие на жената в мен…

Елизабет задъхана млъкна. Очите й се напълниха със сълзи, а по бузите й изби руменина.

— Срещахме се след училище на пристанището, при старите изгнили лодки. Криехме се, защото родителите на Паоло искаха той да стане военен и нямаше да одобрят връзката ни. Почти не си говорехме. Всичко, което имахме да си кажем, го казвахме с очи. Седяхме на кея, мълчахме и се целувахме. По-щастлива не съм била никога. Когато допирах устни до неговите, усещах как сърцето му бие в ритъм с моето. Обичахме живота, бяхме добри и честни към хората. Тези, които ни зърваха на кея прегърнати искрено ни се радваха. По-възрастните двойки дори се разплакваха.

Един ден Паоло дойде пребледнял и разтревожен.

— Ела! — каза ми той и това беше достатъчно, за да го последвам.

Заведе ме в малка църква, по чудо оцеляла след атомната война на двайсет и първи век, където ни очакваше мъж с малко кръгло кепе на главата, облечен в черни дрехи, които се влачеха по каменния под.

— Искам да се оженя за теб! — каза Паоло и краката ми се подкосиха.

— А родителите ни? Те какво ще кажат? — уплаших се аз. — Мама ще е много огорчена, че не сме поискали благословията й.

— Нямаме време за губене! Баща ми ме изпраща в Командната Академия на Герелана — изненада ме той. — Избягах от вкъщи, защото любовта ми към теб е по-силна от родителската обич.

— Твоя съм! — успях само да промълвя и хванах ръката му.

Отчето ни венча. Върнахме се на кея и с изненада установихме, че морето яростно бушуваше. Вълните се разбиваха във вълнолома, пръските хвърчаха на три-четири метра нагоре, обливаха косите и раменете ни.

— Тръгваме за Каляри. Лодката ни чака.

— В тази буря? — разтревожих се. Малката подводна лодка беше олющена, нямаше дори топлинни форсажи. — Не може ли поне да се сбогувам с майка си?

— Аз тръгвам! За мен връщане назад няма!

— Тогава нека умрем заедно! — престраших се.

След много усилия успяхме да напуснем пристанището и Паоло слезе на десетина метра дълбочина. Придвижвахме се много бавно. Въпреки мощните прожектори, мракът беше непробиваем. Разчитахме само на радарите, а крайбрежието беше обсипано с опасни канари. След около час компасът отказа, и това напълно ни обърка.

— Издигаме се на повърхността! — не се предаваше съпругът ми. — Ще се ориентираме по звездите, до изгрев-слънце остават по-малко от два часа.

— Вълнението е много силно, ще ни изхвърли върху скалите.

— Поели сме риска — или ще оживеем, или ще умрем!

На повърхността вилнееше смъртоносна буря. Паоло смени курса на юг, към открито море, и виждайки го така непоколебим и мъжествен, стиснал здраво управлението на лодката, сърцето ми се пръскаше от любов и гордост.

— Паоло, искам дете от теб! — прошепнах замечтано.

Не ми отговори. Очите му се разшириха от ужас. Проследих погледа му и съзрях стоманения корпус на нападащия ни военен кораб секунди преди сблъсъка.

— Баща ми! — успя да изрече той, бръкна в нишата пред себе си и извади оръжие. Не успя да го използва. Командосите на Герелана го събориха на земята.

Лодката неудържимо потъваше. Войниците помъкнаха съпротивляващото се тяло на любимия ми към кораба и в пристъп на неосъзната ярост се нахвърлих отгоре им. Единият от тях, злобен офицер, ме удари в гърдите и почти изгубих съзнание. Захвърлиха Паоло на палубата, като някаква ненужна вещ, и потънаха в мрака, а мен оставиха на произвола на съдбата.

Започнах да крещя. Задавих се от ужас. Морето под мен бълбукаше и скоро усетих, че водата обгръща кръста ми. Заплувах, бурята ме грабна и ме издигна почти до звездите. После стремително ме спусна надолу. Студът методично парализираше движенията ми. Гълтах вода и болезнено кашлях.

И изведнъж някаква тайнствена ръка подкрепи усилията ми. Ярка небесна светлина освети морето и кипежът наоколо секна. Вятърът ме обви с топли вихри и сгря премръзналото ми тяло. Не вярвах на очите си — аз ходех по повърхността, без да потъвам! Небето се покри с бели облаци, които се сгъстиха и постепенно прие образа на величествен старец. Гледах онемяла неговата горда осанка и чувствах как мускулите ми се изпълват със сила.

— Ти ще живееш, защото аз искам така! — Гласът на Беловласия ехтеше като гръмотевица. — Върни се при родителите си и чакай! Чакай щастието си! Обещавам ти, един ден ще го имаш!

— Кой си ти? — протегнах ръце, но него вече го нямаше. Усетих, че съм стъпила на кея. Побягнах към къщи и паднах на колене пред баща си.

Елизабет млъкна. Вдигна пълната си с пясък шепа и между пръстите й потекоха тънки златни водопади от искрящи песъчинки.

— Оттогава все чакам. Няма нищо по-безкрайно от надеждата — прошепна тя и поклати тъжно глава.

Малка пъстроцветна птичка кацна върху скалите до тях, клъвна дребен охлюв и уплашено излетя.

— Пристигнахме на планетата с жена ми по препоръка на лекарите — наруши тишината Адолф. — Рядка болест разяждаше белите й дробове и специалистите смятаха, че опияняващият газ е последния й шанс да оцелее. Състоянието й бе твърде критично — беше развила алергия към кислородната атмосфера, която всеки момент можеше да прерасне в смъртоносен рак. Събрах набързо багажа и с търговския кораб на близък мой приятел, кацнахме на южния полюс, където слънцето огряваше по осемнайсет часа в денонощието. Приятелят ми отлетя и обеща на връщане да мине да ни вземе. Заселихме се в гъста борова гора, където белият газ на тънки ефирни струйки изригваше между листата на дърветата и заживяхме както си бяхме намислили — дивашки и примитивно. Ходехме боси, хранехме се с плодове и гъби и ловяхме риба. На залез-слънце се любехме върху тревата, а после се къпехме в кристалните води на близкото езеро. Отначало вървяхме като замаяни, въздухът непрекъснато ни дрогираше, но още след втория ден състоянието на жена ми видимо се подобри. Жълтият цвят на лицето й изчезна, движенията й станаха пъргави и леки, апетитът й се повиши, очите й искряха от щастие. След две седмици, от болестта й нямаше и помен. Беше неуморима. Цял ден скиташе по поляните и общуваше с животинския свят на планетата. Не се страхуваше и от дивите животни — играеше си с малките лъвчета пред погледа на майка им.

Но това, което беше полезно за нея, се оказа гибелно за мен. На двайсетия ден бях разтърсен от краткотрайни астматични пристъпи. От липсата на въздух получих сърдечна недостатъчност. Силната концентрация на бял газ в дробовете ми предизвика нещо като епилептични припадъци. Безуспешно опитвах да прикрия неразположението си, но в края на месеца почти не ставах от леглото. Силите ме напуснаха, постоянно ми се гадеше, започнах да халюцинирам.

Когато приятелят ми кацна, за да ни вземе, бях полумъртъв. Съпругата ми се приготви да тръгне с нас. Как ли не се опитвах да я убедя да остане на планетата — връщането на Земята за нея беше равнозначно на самоубийство. Атмосферата щеше да я погуби. Уверих я, че през два-три месеца ще идвам да я виждам, но тя категорично отказа.

— Петнайсет дни бурно щастие с теб ми стигат за безкрайния покой, който ме очаква! — заяви тя и през цялото пътуване не се отдели от постелята ми. След половин година почина. Оттогава все си мисля, че миг откраднато щастие е повече от празна вечност!

Вълните приспивно плискаха брега. Лек полъх на вятър се разходи наоколо и като въздушна фея омекоти острите ръбове на измъчените им профили.

— Може да ви се стори смешно, но аз съм страдал много повече за животно, отколкото за човек — започна Гелето Анчев и приглади косата си. — Историята ми е отегчителна, но трябва да я разкажа някому, защото мълчанието от много време упорито разяжда сърцето ми…

Година след Световната изолация на Балканите, с Мими живеехме извън града, в малка къща с двор и много цветя. Не като тия, тук не видях никъде рози.

— Има, но са в източното полукълбо — поясни Чепаткин.

— Както и да е, това не е толкова важно — продължи Ангел. — В двора ни живееше проскубано рижаво куче с дълги уши и къса опашка. Кръстихме го Джаф. Никой от нас не знаеше откъде дойде и на колко е години. По това време вилнееше Големия глад и не ни оставаше никаква храна в излишък, с която да го храним. Въпреки това отделяхме от залъка си и лека-полека се привързахме към него — даже през студените зимни дни го пускахме в стаята при печката. Постепенно този жалък помияр се превърна в член от семейството.

И благодарността му не закъсня. Един ден тръгнах с трактора за дърва — Джаф, както винаги, седеше на седалката до мен — и след почти трийсеткилометров преход, най-после, високо в планината, открихме дебел бор. Тъкмо захванах да кастря клоните му, Джаф започна страхливо да ръмжи. Докато разбера какво става, бях заобиколен от глутница вълци. Дързостта им ме уплаши. От устата им капеше пяна, очите им бяха червени и зли. Носех пушка, но ми бяха останали само два патрона — по пътя безрезултатно стрелях по ято патици — Прострелях най-близкия хищник и за момент отклоних вниманието на глутницата, която скочи върху умиращия си другар и безмилостно го разкъса. За мой ужас вторият патрон засече. Опитах да подкарам трактора, но вълците ме нападнаха. Започнаха да ме хапят по краката с намерението да ме свалят от машината. Удрях ги с приклада на пушката, но това не ги разколеба нито за миг. Смъкнаха ме на земята и тъкмо да ми прегризат гърлото, Джаф сдави водача на хищниците. Смелостта му ги стъписа. Един срещу двайсет! Останали без водач, вълците за миг се отдръпнаха. Това ми бе достатъчно да задвижа трактора и да прегазя по-непредпазливите от тях. Вечерта, без каквото и да е колебание, подарих оскъдната си порция храна на моя проскубан спасител.

Не мина и месец след този случай и Джаф спаси още един живот — на съседското дете. Големия глад създаде небивала престъпност. На полуострова вилнееха банди от човекоядци. Въпреки електрошоковите огради и цианидните мини в дворовете на къщите, почти нямаше семейство, което да не носеше траур от набезите на тези изверги. Многодетните цигански, турски и арабски семейства умираха от недояждане. Това ги озвери и потърсиха спасение в човешкото месо. Не ги осъждам — поведението им беше резултат от Световната изолация. Човешката цивилизация се отдръпна от ислямския фанатизъм и не те, а коренните жители на Балканите пострадаха от тази международна недомислица…

Но разказът ми е за кучето. Съседът забравил да включи напрежението на оградата и бандитите отвлекли детето му. Аз и още десетина въоръжени мъже веднага хукнахме по следите на похитителите и не след дълго ги открихме. Бяха завързали детето в средата на дървена клада и тъкмо разпалваха огъня. Завърза се престрелка. Една част от човекоядците паднаха мъртви, другите избягаха, но това ни забави и дървата неудържимо се бяха разгорили. Пламъците ни принудиха да отстъпим назад. Не можехме да припарим до момчето, което силно пищеше от страх и болка. Никой от нас не смееше да прекрачи огнения ад. Даже и бащата безпомощно наблюдаваше смъртта на сина си. Тогава Джаф скочи в огъня и прегриза въжетата. Избави детето, но лапите му изгоряха и до края на живота си смешно накуцваше. Накрая той спаси и жена ми. Малко преди природозащитните организации да ни обявят за изчезващ вид, силни ядрени бури обхванаха района. Въпреки навременната профилактика и широкомащабната имунизация, хората масово измираха от радиационна треска. Заболяването поразяваше кръвоносната система и единственото спасение бе пълната подмяна на кръвта. Болниците бяха претъпкани с крайно нуждаещи се пациенти. Запасите от кръв свършиха, а дарители категорично липсваха. Нямаше ден, в който да не погребвахме поне по двайсет трупа. Здравите се криехме по къщите и гълтахме хапове с килограми.

Тъкмо епидемията отшумя, и Мими почувства първите симптоми на заболяването. Отмаля, отпусна се, а от носа й започна да тече кръв. Веднага повиках лекар, млад сърбин, който беше специализирал отвъд епилепсните огради и който единствен проявяваше състрадание към малкото живи българи. Прегледа жена ми и безпомощно сви рамене.

— До два дни не намериш ли кръв, с нея е свършено — обяви той и думите му ме хвърлиха в диво отчаяние.

Търсих навсякъде, но кръв не намерих. Къде ли не ходих, кого ли не молих — напусто. Резултатът беше равен на нула. На втората вечер седнах до леглото на Мими, взех ръката й в своята и избягвайки да я гледам в очите, тежко издумах лошата новина. Жена ми тъжно се усмихна и погали пръстите ми — успокояваше ме, милата. Някой побутна крака ми и видях Джаф да седи на задните си лапи пред мен. Пресегна се с изгорялата си предна лапа и я сложи върху ръката на умиращата. Кучето не можеше да говори, но четях всичко по очите му.

— Искаш да кажеш, че ти ще дадеш кръвта си? — невярващо промълвих.

Джаф радостно излая.

Повиках лекаря и той малко се стъписа от необичайния донор.

— Докторе, възможно ли е тя да живее с кучешка кръв? — запитах го настървено.

— Възможно е, само се налага да й инжектирам известни допълнителни съставки, с които за късмет разполагам — ентусиазира се той и извади спринцовката. — Ти вържи кучето, докато аз се приготвя за кръвопреливането.

Джаф се озъби. Скочи в леглото до жена ми и доброволно протегна дясната си лапа. Веднага щом кръвта му се вля в тялото на Мими, необичайната й бледност изчезна. Държах главата на преданото животно в скута си и сълзите течаха по бузите ми. Очите на Джаф бавно се затваряха. Той умираше, но в зениците му не се четеше и капка съжаление. Скоро живота го напусна. Галех проскубаната му козина и си мислех за огромната му саможертва. То, животното, осъзнаваше по-добре от мен и всички хора на Земята цената на истинското приятелство.

Делфините пак заскачаха по повърхността на морето — блестящи, кипящи от живот и енергия.

— Твоята история за прекрасния Джаф ме подсеща за странното ми и необяснимо пътешествие в света на цветовете — включи на вълна спомени и Джо Кинг. — Не че има някаква връзка с красивата смърт на животното, но моят случай е също така необичаен както на Angel.

Политикът протегна ръка и хвана прехвърчащия наблизо пух от глухарче.

— Всяка сутрин, излизайки за работа, пред входа на дома ми ме посрещаше сбръчкана старица с окапали зъби и сплъстена от вятъра коса.

— Купи си от моите цветове, синко — казваше ми тя и протягаше съсухрената си ръка, в която блестяха червено, синьо и зелено хапче.

Първия път охраната понечи да я арестува, но по необяснимо вътрешно чувство, ядосано ги спрях. Старата просякиня смътно напомняше майка ми. Поканата й ежедневно се повтаряше и накрая реших да й дам някоя пара, за да ме остави на мира.

— Ако вземеш едно хапче, ще попаднеш в света на един-единствен цвят. Но глътнеш ли и трите, ще можеш да пътешестваш из всички нюанси, които възприема окото ти.

Купих три дражета и ги скатах в най-отдалечения ъгъл на джоба си. След този ден вещицата изчезна и, затрупан с работа, бързо забравих за случая. Някъде в средата на пролетта, тежко се разболях от спинозен рак. Въпреки интензивното лечение и двете години прекарани в междупланетната правителствена болница, бях прикован на легло, без каквито и да е надежди за оздравяване. Бавно гаснех, обречен на самота и изолация. Миризмата от гноящите ми рани отблъскваше и най-верните ми приятели.

Не знам как си спомних за дражетата. С последни сили затършувах по джобовете на дрехите си и когато ги открих, останах изненадан, че хапчетата бяха все така лъскави. Без каквото и да е колебание ги глътнах, и отмалял се върнах в постелята си. Останах разочарован. Нищо не усещах, само обичайната дрямка натискаше клепачите ми.

Внезапно пропаднах. Тялото ми се спусна стремително в зелена пропаст с червени стени и синьо дъно. Очаквах сблъсък, но душата ми потъна в розово блаженство и усетих духа си изпълнен с воля за живот. Винаги съм мразел розовия цвят — за мен той излъчва несериозност, мекушавост и безпомощност, но останах изненадан от успокояващото му присъствие. Чувствах се като дете, обзето от радостна възбуда. После всичко стана бяло. Сгърчих се. Белият цвят ме хвърли в нищото. Празнота, безсмислие и липса на бъдеще смразиха кръвта ми. Но не задълго. Нежна лила споходи съня ми и разбрах, че съм по-силен от болестта и безсилието. Премина в черно и мобилизирах волята си. Напрегнах се. Кафяво кадифе смекчи волтажа на мислите ми. Премина в бежов воал и виолетови искри. Удари се в жълтото и тялото ми се изпълни със слънчева топлина. Задъхах се. Скочих от леглото и протегнах ръце към звездите. Аз бях здрав и можещ. Бях победил себе си!

Погледнах се в огледалото. От смърдящите язви нямаше и помен. Мускулите ми потръпваха от желание за движение. Умът ми бе бистър и спокоен. Сърцето препускаше с обичайния си ритъм. Животът беше такъв, какъвто аз исках да бъде.

Джо Кинг чак се задъха. Пъстроцветна дъга украси хоризонта с великолепието си.

— Понякога си мисля дали и машините могат да обичат, дали и те не носят душа? — загледан в нея проговори руснакът. — Като млад пилот имах двайсетместен звездолет за близко планетни таксиметрови курсове. Купих го на старо, беше захвърлен в най-тъмния хангар на централната Астрономическа база, но за една година къртовски труд, успях да го превърна в малко бижу. По цял ден го лъсках, смазвах и боядисвах. Всяка педя от корпуса му лъщеше от чистота. Помещенията ухаеха с най-избрани аромати. Механизмите му работеха като часовници. Двигателите вече не кашляха отпаднало, а мъркаха от удоволствие. Прашинка не давах да падне върху него.

В повечето случаи превозвах пътници, но понякога го използвах и за товарни полети. Тъй като не можех да преодолявам хиперпространството, правех курсове само до Марс, Венера и другите планети от Слънчевата система. Често помагах и на Червения кръст, като безплатно транспортирах помощи за бедстващото население на звезди от по-близките галактики.

Не си спомням коя година беше, товарех матирана оптическа апаратура за Визуалната научна академия на Уран. Полуроботизирана платформа подреждаше големите пластмасови контейнери в товарния отсек и точно когато повдигаше последния сандък, захранването й отказа и извърши неадекватно на програмата си залитащо действие. Контейнерът се люшна, превъртя се и преди да реагирам, се стовари отгоре ми. Очаквах, че ще ме размаже, но за мое учудване, само ме затисна към бетона на пистата. Усетих краката си полусмазани, а с ръцете едвам удържах острия ръб на сандъка да не се вреже в гърдите ми. Мускулите ми бяха напрегнати до скъсване, но товарът бавно и сигурно надделяваше. Сърцето ми биеше неритмично, а лактите ми трепереха от напрежение. Започнах да се задушавам. Черни кръгове заиграха пред очите ми и закрещях като луд за помощ. От устата ми течеше слюнка, носът ми се напълни с кръв и коварно ме задави. Бавно и мъчително умирах.

И ако щете вярвайте, когато се прощавах с живота, звездолета тръгна — сам, без каквато и да е човешка намеса! Заходи отстрани на тялото ми, сгъна предния колесник и с носа си избута сандъка встрани. Лежах и не можех да проумея случилото се. Корабът спаси живота ми! Отплащаше се за грижите и любовта ми към него! Тогава проумях, че никоя любов не остава неразбрана! И непочувствана! Че дори машината има душа, когато истински я обичаш.

Слънцето бавно залязваше. Хладен повей ги накара да потреперят и да погледнат с любов към кораба:

— Време е да продължим пътя си — обяви Мурано и пъргаво се изправи.

— Адемон ни очаква! — допълни Адолф и маршово закрачи в посока към звездолета. На огнения залез, корабът гостоприемно проблясваше.

За по-сигурно влязоха през изолатора и освежени от обезпаразитяващия душ, седнаха по местата си.

— Искам да говорим на четири очи — конспиративно продума компютърът на Миша, без да прекъсва контрола върху командите за излитане.

— Да не си хванал някое гадже, докато ни нямаше? — подигра го руснакът.

— Много по-лошо! — пренебрегна иронията му PC–то. — На борда има предател!

— Знам! — сериозно го уведоми Чепаткин. — Вчера го подозирах, днес вече съм сигурен в съществуването му.

— Жалко, мислех, че ще те зарадвам — посърна електрониката. — И по какво го позна?

— По това, че мрази розовия цвят!

— Не те разбирам?!

— Дъщеря ми мразеше всичко, обагрено в розово!