Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (4)

Невидима

Професор-доктор Елизабет Мурано с подчертан интерес наблюдаваше реакцията на бълхата, която саморъчно беше инжектирала с неизвестен за човечеството серум, плод на тристагодишната й безсънна научна дейност. Сключила молитвено ръце, докторката пребледняваше при всяка реакция на паразита и устните й умолително шептяха:

— Не проумявам защо чудото не става? Формулата е перфектна, толкова години работя над нея.

За съжаление, по въпроса за чудесата бълхата имаше съвсем противоположно мнение. Паразитът ритна два пъти с крака, опита се да скочи, но се блъсна в стъклото на аквариума и изненадващо почина. От яд професор Мурано съсипа великолепната си аеродинамична прическа. Грабна записките и зашари с поглед из ситно изографисаните формули.

— Разбира се! — внезапно изпищя тя. — Ето я грешката! Забравила съм да смеся карбитните кристали с 3%-ов разтвор на бромен калций!

Елизабет взе първата попаднала пред очите й колба и набързо забърка гъста ултравиолетова течност. Бръкна в кошчето за боклук, измъкна поредната опитна бълха и сръчно инжектира бедрото й. После отново събра ръце пред гърдите и подхвана старото упражнение — да сменя цвета на лицето си.

Бълхата скочи по дължина на стъкления съд и внезапно изчезна. От радост Елизабет замалко да си счупи главата в тавана.

— Чудото! Това е чудото! Тя е невидима! — истерично затанцува докторката, пляскайки с ръце над главата си. Когато се успокои, почти цялата стъклария на лабораторията беше изпопадала на пода.

Госпожица Мурано открехна капака на аквариума и предпазливо пръсна жълт газ от метален флакон.

— А сега трябва да се материализираш, съкровище мое!

Още не изрекла думите, бълхата възвърна мастиленочерния си цвят и скочи в носа й. Елизабет затвори очи, отвори уста и невъзпитано кихна. Горкото животно. Заби се в кобалтовия фаянс, изпука и в името на науката скромно издъхна.

Професорката започна да препуска из стаята и за няколко минути навъртя километраж, равен на разстоянието между Земята и Луната. Разпалено размахваше листата с формулата и страстно ги целуваше. Стъкларията хрущеше, а ефирно копринените завеси плющяха от течението, което създаваше около себе си.

— Заради теб не се омъжих! — нареждаше щастливата жена. — Ти ме остави без дом, без деца, без приятели!

Елизабет Мурано направи пирует, който премина в салтомортале и се приземи в работното си кресло. Докторката взе нов лист и се задълбочи в изчисления.

— За да стане невидима, на бълхата й бяха необходими два микронни кубика. Ако не греша, за петдесет и шест килограма човешка плът, колкото тежа, ще са необходими… шест литра серум! — пресметна на глас професорката и на последните думи се сепна. — Шест литра! Че как ще ги изпия?

Ентусиазмът й тутакси се изпари. Направи преизчисления, но както и да извърташе числата, в крайна сметка получи същото количество.

— Ще трябва да отслабна! — стигна до истината тя и включи видеовестника. Намери подходяща за целта реклама и търпеливо избра петдесетцифровия номер. От фирмата я увериха, че за една нощ ще отънее с двайсет и пет килограма. Елизабет отново залегна над математиката и резултатът за миг я окуражи. Трябваше да усвои 3,33 литра. После цифрата достигна до съзнанието й и отново изпадна в депресия.

И както отчаяно блуждаеше по страниците на вестника, погледът й се спря върху скромно каре, някъде в средата на ежедневника.

Мистър Клинч!

Магии, илюзии, мистерии!

Телепортиране в нищото!

Хапчета против вирусна магия!

Хапчета Ето това трябваше да направи. Да концентрира серума в дражета. Един литър — едно хапче. Необходимостта от отслабване автоматически отпадаше. Шест хапчета бяха детска работа за човек, желаещ да стане невидим.

Професор Мурано измъкна машинката за компресиране на течности и майчински избърса прахта й. Напълни резервоарчето и нагласи необходимите минути. Едно по едно в легенчето се търкулнаха десет седефени топчета. Елизабет сложи шест от тях в шепата си и напълни чаша с фанто-кола. Отвори уста и със замах изсипа дражетата направо в гърлото си. Тъкмо поднасяше безалкохолното, за да ги прокара — взе, че се задави. Лицето й посиня, очите й напираха да изскочат, жилите й изпъкнаха. С голямо усилие на волята мобилизира белия си дроб и успя да изкашля топчето от кривото си гърло. Останалите хапчета се търкулнаха по хранопровода й и след секунди докторката усети, че става лека, лека като перце.

Погледна в огледалото. Не видя нищо, освен една неестествено висяща във въздуха ръка. Завъртя се и крайникът се обърна в същата посока. Бръкна в легенчето, извади друго седефче и го пусна в нищото, където би трябвало да се намира устата й. Ръката мигом изчезна.

— А сега да се разходим из института! — изкиска се професорът и отвори вратата на лабораторията.

Течението, което стана, я отнесе назад и Елизабет залепна за отсрещната стена. При нормални обстоятелства не би усетила подобно раздвижване на въздуха, но да бъдеш невидим явно си имаше и своите неудобства. Едно от тях беше прекалената й лекота. Мурано се хвана за библиотеката с научна литература, задрапа по рафтовете и след известни усилия се докопа до дръжката на вратата. Коридорът беше пуст. Докторката се пресегна, достигна решетката на кислородната система и имайки опорна точка, затвори вратата след себе си. Стаята на Академика се намираше в другия край и невидимата жена заплува във въздуха.

Достигна целта, но не знаеше кода за достъп в кабинета на шефа си. Седна на горната рамка и зачака. Нямаше никакво движение и след час Елизабет реши, че началникът й го няма. Точно се оттласкваше от стената и асансьорът спря на етажа. В кръглия коридор се появи порковник в черен скафандър, с отличителните белези на тайната полиция. Мурано потрепера. Всяка година хиляди хора безследно изчезваха в резултат на шизофреничната шпиономания, обзела службите за сигурност. Висшият полицай набра шестцифрен код и рязко отвори вратата на кабинета. Заедно с порядъчна порция кислород, засмука и докторката.

Шефът спеше в широко кресло на въздушни възглавници. Елизабет успя да се хване за рубинено кристалния полюлей точно над главата му, внимавайки да не го разклати. Порковникът плесна академикът по плешивото теме и замалко да му докара инфаркт от уплаха.

— Докладвай докъде стигна със случая Мурано! — с рязък глас нареди мъжът в черно и без покана се настани в креслото отсреща.

— Моля да ме извините, задрямал съм — забори се със стреса началникът на научния център.

— Разсънвай се по-бързо, нямам никакво време за губене!

Академикът разлюля шкембето си и махна възмръсната бяла книга от клавиатурата на плеъра. Облегна се обратно в креслото и пъшкайки от изтощение, включи екрана. Невидимата жена видя собственото си изображение наведено над аквариума с бълхата, която умря преди да стане нематериална. Проследи реакциите на гнева си от провала и ясно чу гласа си, обзет от истерична надежда: „Ето я грешката! Забравила съм да смеся карбитните кристали с 3%-ов разтвор на бромен калций!“ Последва радостта от „чудото“, новото разочарование от шестте литра серум и в близък план — напрегнатото й лице чете вестник. Тук видеостената внезапно изгасна.

Човекът от сигурността удари с юмрук по масата.

— Защо записът няма продължение?

— Не мога да си обясня — разтрепери се академикът.

— А аз мога! Заспал си, докато си чел, книгата е паднала върху клавиатурата и е изключила скритата камера в лабораторията на Мурано. Порковникът се изправи и вдигна четивото от пода.

— Пфу! Криминален роман! Гадост! — Извади лазерния си пистолет и опря дулото в челото на учения. — Ставай, ще трябва да посетим кабинета на докторката.

Академикът се изправи с такова скърцане и пъшкане, че чак развесели черния. Елизабет пусна полюлея и се хвана за пагона на ченгето. Мъжът от службите за сигурност въобще не усети скачването й и подритвайки планината от меса пред себе си, нахлу в лабораторията на професора. Погледът му веднага се спря на ваничката с трите останали дражета. Взе едно и съсредоточено го разгледа на кварцовата лампа.

— Гълтай! — заповяда порковника и сложи хапчето върху изплезения език на шефа.

Дебелият учен преглътна дражето и част от лицето му изчезна.

— Значи е открила формулата — загрижено коментира ченгето. — И сега е някъде тук, в стаята. Невидима!

Мъжът в черно сграбчи тлъстия врат на академика и напъха останалите две хапчета в устата му. Лявата ръка и задникът на дебелака моментално изчезнаха. Порковникът откри и четвъртото драже, залепено за стената — олигавено, но не и разтопено. Този път изчезна цялата глава на нещастния учен.

— Виждам я! — възкликна шефът. — Застанала е на прозореца и размахва флакон. Сякаш ни се подиграва.

Висшият полицай насочи оръжието си натам.

— В средата на рамката е — по инерция информира академикът, после се усети. — Не стреляйте, моля ви, не стреляйте!

Предупреждението му обаче закъсня. Стъклото се пръсна, някаква непреодолима сила засмука черния мъж и го запокити в пространството навън. След него със свистене излетя и академикът. Книгите, мебелите и останалият инвентар весело се разпиляха в открития Космос. Тайното ченге беше забравило, че научният институт е орбитална станция и отвън няма атмосфера. Вакуумът олиза кабинета до последната прашинка.

Доктор Елизабет Мурано стискаше металния флакон с материализиращия газ и опитваше да направлява полета си в посока на планиращата около института совалка. Забеляза я още щом обмисляше номера с прозореца и изчисли, че в това си състояние, тласъкът на вакуума ще я придвижи до кораба за около две минути. Надяваше се въздухът да й стигне. Две минути бяха много време и само трениран човек можеше да издържи на вътрешното напрежение. Но не беше изчислила допълнителната сила от взрива на научния институт. Орбиталната станция се пръсна на милиони парченца и от неочакваното ускорение, още в първата минута, професор докторката се залепи за командния перископ. Вдигна спрея и напръска главата си. Жълтият газ възвърна естествения й фасон, но течението отнесе част от него и Мурано изпадна в паника, че възстановяващото вещество няма да й стигне. На всичко отгоре въздухът в дробовете й свършваше. Тъкмо се бе отчаяла, когато здрава мъжка ръка се пресегна и я вмъкна в отсека за скачване. Люкът зад нея се затвори и в междинната камера нахлу кислород.

Командир Ричард Хард с ужас установи, че държи само една женска глава, която му прави някакви физиономии. Пусна косата й и гнусливо се отдръпна. За още по-голям негов ужас главата заговори.

— Сър, бихте ли се обърнали, че съм гола.

— Моля? — вцепени се той.

— Обърнете се с гръб да се облека.

Командирът изпълни нареждането и когато отново му позволиха да прави каквото си иска в собствения му кораб, видя пред себе си симпатична зряла жена, облечена в три пъти по-голяма от нея медицинска престилка.

— При излитането дрехите ми се изхлузиха, но успях да докопам работното облекло на шефа. Приятно ми е — протегна му ръка тя. — Елизабет Мурано.

— Ричард… — отвори уста Хард и отново изумя. Левият й глезен липсваше. Въпреки това жената, без каквото и да е усилие, поддържаше естественото си равновесие.

— А, кракът ми ли? — проследи погледа му професорката. — Флаконът свърши и не успях да се материализирам докрай.

— Що не го нагреете? — подхвърли Ричи.

— Кое? Кракът ли?

— Не! Флаконът! Няма начин да не пусне още малко.

След минута Елизабет е удоволствие разглеждаше ходилата си.

— Как казахте, че ви е името? — прекъсна захласа й командирът.

— Елизабет Мурано. Защо?

— Вие не сте ли професор — доктор на биологичните науки Елизабет Мурано, дъщеря на академик Мурано, най-добрият специалист по отсъствие на тъканите, който преди сто години изчезна в системата Цибея при мистериозни обстоятелства?

— Откъде знаете за баща ми? — изненада се Елизабет. — Мисията, която изпълняваше, беше строго секретна.

— По това време бях първи пилот на атомния му звездолет.

— Странно. Съобщиха ми, че никой не е оцелял от екипажа.

— По една случайност се запих на планетата Воъджър и корабът излетя без мен. Колкото и грозно да звучи, тази неразумна постъпка ми спаси живота!

Професор Мурано седна в протритото командно кресло и промени темата на разговор.

— Гладна съм — обяви тя, без каквото и да е неудобство.

— Извинявайте, трябваше да се сетя! Не ми се сърдете, но се налага да ви нахраня с минерална плазма. Утре излитате!

— Излитам? И закъде? — изненадата й беше малко изкуствена. Въобще не беше се надявала, че толкова скоро ще й се отдаде шанса да напусне местопроизшествието.

— В служба на Великия Щаб! Посоката ще разберете на инструктажа при самия Герелан.

— Заповед има ли?

— Разбира се. Номер 5031.

— А командирът?…

— Командирът, това съм аз! — не без самочувствие й заяви Ричард.

— Надявам се, че вече не пиете.

— Аз никога не съм пил.

— А Воъджър?

— Това е изключение. Прекалих с рициновия нектар в „Макдоналдс“ и изтървах полета поради стомашно неразположение. Чаках на опашка за тоалетна, а на Воъджър тя е само една.

— Е, това променя нещата — прозина се Мурано. — Бих дремнала малко, ако искате да ви последвам до края на Вселената.

— Нищо против, но се вържете с коланите, защото спускам в посока на Земята.

Елизабет не отговори. Заспа още след края на първото изречение.