Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (24)

Краят на демоните

Герелан Вселенски разглеждаше съдържанието на храната, поднесена му от косматата жена, с противоречиви чувства. Откъм чинията долиташе неземен аромат на месо, вино и благоуханни подправки. От друга страна, Владетеля на Вселената подозираше, че българката се опитва да го отрови и разучаваше апетитното ястие от далечно разстояние. Плесна с ръце и в стаята влетяха двамата порковници, които побързаха да се олигавят от натягане.

— Сипи първо на тях! — заповяда Герелана и внимателно заследи дъвкателните им движения.

Отначало военните с нежелание замляскаха топлата храна, но постепенно апетитът им се отвори и прерасна в бясно животинско лочене и възторжено квичене. По брадите им потече сос, но офицерите не обърнаха внимание на тази малка подробност — попиваха със залъци мазнината от дрехите си и хищно продължаваха да дъвчат.

— Има ли още? — запита по-едрият порковник и протегна празната си чиния.

— А за мен? — уплашен, че може да остане без допълнително извика по-ситният и с широк замах на езика, олиза посудата.

Вселенския Господар подуши порцията пред себе си и внимателно хапна от върха на вилицата. Блаженството наистина беше несравнимо. Лигите му потекоха със силата на Ниагарския водопад, езикът му стана на свредел, а сливиците му се подуха от напрежение.

— Какво семейство можехме да станем с теб, ако не беше толкова космата! — въздъхна Герелана и налапа цялото парче. — С този твой талант, щеше да бъдеш Кралица на Вселената.

Владетеля погледна дланта си и разроши с пръсти четината й. Космите му създаваха доста проблеми, най-вече при укриването им от обективите на телевизията и фотоапаратите на журналистите, но все пак имаха и своето предимство — обувките му бяха винаги лъснати до блясък.

Сградата на щаба опасно се разтресе. Сосът се разля по масата и тримата мъже панически изоставиха яденето. В помещението нахлу разрошен от възбуда майор.

— Цялото небе е осеяно с бойни ескадрили! — развълнувано докладва офицерът.

— Старецът! — присви очи Герелана.

— Стрелят по най-северните ни въздушни бази — продължи да се тресе военният. — Очакваме заповедите ви за ответен удар.

— Не бързайте, няма да ни нападнат — върна се в креслото Главнокомандващият. — В момента отвличат вниманието ни, пращат ни за зелен хайвер, както се казва. Всъщност ще опитат да се промъкнат в близост до мен, за да ме унищожат. Искам пълен контрол на въздушното пространство. Засилете бдителността на противокосмическите поделения. Всяко пресичане на радарния щит да бъде проверено и нарушителят — унищожен.

— Да изстреляме ли все пак няколко ядрени ракети „Томахок“? — не мирясваше майорът.

— Гръмнете, щом толкова ви се иска — махна с ръка Герелана и спокойно продължи обяда си.

Двамата порковници притеснено зяпаха през прозореца и Владетеля на Вселената използва разсеяността им, за да огребе и техните паници.

— Може ли да взема посудата, за да я измия? — приближи се Мими. Главнокомандващият кимна с глава и избърса устата си с края на покривката.

Българката сложи трите блажни чинии в празната микровълнова тенджера и заситни косматата си крачка в посока на кухнята. Постави приборите в мивката и посегна да пусне крана с топлата вода, но замръзна на място. От сифона се протегна нечия ръка и я хвана за китката.

Мими понечи да изпищи, но ръката се пресегна и запуши устата й. След нея от канализацията изпълзя влечуго, подобно на дебел питон, плъзна се по ръба на мивката, достигна пода и започна да се увива около краката й. От допира българката яростно се задърпа, но хватката на змията беше отчайващо стегната и не й даде никакъв шанс да се измъкне. Косматата жена стисна клепачи и примирена се приготви за смъртта си, но вместо това… някой я целуна по бузата.

Отвори очи и онемя! Гелето я държеше в прегръдките си и доволно се хилеше.

— Не викай! — предупреди я шепнешком той и махна ръката си от устата й.

— Ти? — хлъцна Анчева и аха да припадне.

— А ти кого очакваше? Някой мечок ли? — закиска се отново той.

От сифона изпълзя още един питон, нави се на руло на пода и възприе формата на Елизабет Мурано. В ръката си държеше кристално шишенце с жълтеникава течност.

— Изпий това! — пресегна се тя и сложи лекарството в лапата на изумената българка.

Един по един пред очите й се материализираха Серж Виан, Адолф Мюлер, Миша Чепаткин, Ричард Хард и белокос старец с дълга брада и изгарящи с божествен блясък очи.

— Готови ли сте за последната битка със силите на Злото? — попита беловласият.

Никой не каза „не“. Всички бяха готови!

 

 

Герелан Вселенски наблюдаваше двамата си заместника. Тия идиоти вече го дразнеха с прозрачния си страх. Висяха на прозорците и трепереха за живота си. Горките! Оцелееше ли и този път, първата му работа щеше да е да се отърве от присъствието им. Завинаги. Други двама вече усетиха гнева му и нахраниха червеите. Нямаше да пожали и тия отявлени пъзльовци.

Какво очакваха, вперили поглед в Космоса? Нима си мислеха, че противникът ще да дойде на бял звездолет, с музика и рекламна кампания? Врагът щеше да дойде незабележимо, като вирус на грип или жълтеница. Коварно, в гръб, изненадващо…

— Противникът бяга, Господарю! — побъркан от радост пристигна майорът. — Бяга към Меркурий.

„И на този ще му резна главичката!“ — обеща си Владетеля.

— Не бяга, а се оттегля! — поправи го той. — Схващаш ли разликата, глупак такъв?

— Но, Господарю…

— Мълчи, че ще те изкормя! — позеленя Великия, но бързо овладя пристъпа си и ужасен констатира, че и той се поддава на нарастващото напрежение. — Всъщност ти не си виновен за кретенизма, който вилнее в армията — продължи Герелана и завъртя креслото си, за да не гледа рибешката физиономия на майора. — Аз позволих безмозъчни елементи като теб да управляват мощта ми и неизлечимо я разболях и заразих с апатия. Напълних казармите с офицери идиоти, които знаят единствено да крещят по войниците и да се напиват до безпаметност. Аз ликвидирах уважението на бойците към мен, изпълних ги със злоба и ирония към кадрите ми. Лиших ги от вяра в справедливостта и величието на каузата ми. Унижих ги!… А сега искам от тях да спасят живота ми! Аз да съм войник, пръста си няма да мръдна!…

— О, Божествений! — опита се да замаже положението идиотът, но с един скок Герелана го хвана за гърлото и едва не изтръгна гръкляна му. Спаси го влизането на тежък мастоколос, който избуча с първобитния си глас:

— Шефе! Някакъв робот чака на 387-ми етаж. Какво да го правим?

— Веднага го телепортирай! — подскочи Владетеля. — Ето един, който би могъл да внесе известна яснота по въпроса.

Джо Кинг се появи с характерната си самоуверена походка.

— Как стигна до Щаба? — подозрително попита Главнокомандващия.

— През канализацията на фекалийния залив! — спокойно отвърна роботът. — Да не съм луд да наруша радарния чадър и да ме превърнат в облак свободни молекули.

— Хитро! — усмихна се за първи път от доста време насам Владетеля. — Даже гениално, въпреки детския ти мозък.

— Нека отложим разговора за умствените ми способности за по-добри времена — студено отвърна Държавния секретар. — Сега имаме сериозен повод за безпокойство. Адската енергия унищожи екипажа, но Старецът остана жив и е повел ескадрилите си. Силата му е огромна и всяко подценяване на ударната мощ на агресора ще бъде гибелна за управлението на Вселената.

— Искаш да кажеш, че той е сам? — замисли се Господаря.

— Не! С него са бунтовниците, мутантите от Слънчевата система, затворниците на Танатос, пиратите от Брутос, гигантобрахиите на Гаус и кой ли още не!

— Имах предвид Ричард Хард и компания. Останалите не ме тревожат.

— А би трябвало! — позволи си да противоречи роботът. — Оръжията им могат да разцепят Земята, да я изтрият от лицето на звездната карта!

— Старецът никога не би направил това! Той създаде Синята планета и едва ли ще посегне на творението си.

— Сигурността ти ме плаши — упрекна го машината.

— Бъди спокоен, знам какво правя — живна Герелана и извика порковниците при себе си. — Убийте го! Той лъже!

Висшите офицери посегнаха към коланите си, но Джо Кинг ги изпревари. Лазерният му пистолет изсъска и разкъсаните тела на порковниците рухнаха на пода. Майорът опита да се изниже през вратата от която дойде, но последвалия точен изстрел проби мозъка му. Единствен мастоколосът успя да реагира и тромаво нападна Държавния секретар в гръб, но не успя да надживее колегите си.

Джо Кинг насочи оръжието към главата на Герелана. Двамата продължително се гледаха в очите, но не след дълго ръката на робота се отпусна и хвърли лазера в краката на Господаря си. Вселенския Владетел вдигна смъртоносната вещ и ролите се смениха.

— Ти не издържа теста! Едно дете никога няма да убие!

— Знам, затова смених мозъка си — контрира го Джо. — Ти ме обрече на смърт заедно с екипажа. Адския лапис поразява нервната система, но забрави, че аз съм от твоята школа. Школата да оцеляваш! И присвоих бордния компютър на звездолета им. Това е причината сега да съм тук, пред теб, в краката ти!

Роботът коленичи и сложи ръка на гърдите си.

— Какво предлагаш? — поколеба се Герелана и отклони оръжието.

— Да освободиш силите на Злото! Нека прокълнатото им жило се впие в сърцата на хората от Земята и да ги изпълни с чувство на ненавист един към друг, да започнат взаимно да се унищожават. Нека се лее кръв — брат брата да убива, майка детето си да удуши, баща сина си да промуши. Само така ще накараш Стареца да преосмисли гнева си. Гледката на самоубиващото му се творение едва ли ще го остави безучастен и реакцията му ще е лесно предвидима — или ще се оттегли обратно на Адемон, което не го вярвам, или като мен ще пълзи в краката ти и ще моли за милост.

Представата за подобно нещо изпълни Великия с блажена самозабрава. Вдигна оръжието и разкъса гърдите на верния си Държавен секретар. Металното тяло на машината тежко се стовари на пода и сякаш нарочно смаза палеца на крака му.

Герелана изви от болка и едва не прехапа върха на езика си. Завлачи ходило и половина към любимото си кресло и тежко се приземи в мекотата на тапицерията. Едва ли скоро щеше да стъпва на този крак. Включи акумулаторния двигател на стола и заснова между труповете около себе си.

Достигна южната стена на помещението и нерешително спря. Видеоекранът пресъздаваше панорамата към неголяма пещера, чийто вход бе затиснат от непробиваем диамантен камък. Великия пое дълбоко въздух, и високо изрече:

— Зло, отвори се!

Камъкът помръдна, завибрира, разклати се и полетя в пропастта под него.

Първа се появи Завистта, следвана от Омразата. След тях изскочиха Подигравката и Егоизма, които ругаеха по адрес на Отмъстителността, че най-нахално ги е прередила. Подлизурството се опитваше да ги помири, но Ненаситността го уверяваше, че така прекъсва кефа на Безразличието. Извратеността не се радваше на компания от себеподобни за разлика от Непочтеността, която крачеше редом с Предателството и сестра му Изневярата. Шествието завършваше залитащият на една страна Алкохолизъм.

— Повика ни, о, Господарю! — угоднически рече Подлизурството.

— Денят на кървавия пир дойде! — зловещо обяви Герелана. — Земята се нуждае от вас, хората ви викат при себе си, бъдещето на Човечеството зависи от присъствието ви във всеки дом, във всяка мисъл, във всяко сърце.

— Най-после! — потри доволно ръце Омразата. — Така ще се развихря, че ще ги смачкам от присъствие.

— Хайде да тръгваме, тук е пълно с насекоми! — раздразнително рече Извратеността и размаха ръце пред лицето си.

— Какво? — въпреки болките в палеца подскочи Герелана. — Сигурна ли си в това, което каза?

— Не знам за нея, но на мен непрекъснато ми се навират в ушите — ядосано я подкрепи Егоизма.

В този момент Владетеля на Вселената дочу познатото жужене и косата му неудържимо настръхна.

— О, не! — хвана се той за главата, почувствал първите симптоми на реалната опасност.

В потвърждение пред очите му се разигра изненадваща сцена. Безразличието заряза апатията си и със зъби и нокти се нахвърли върху Отмъстителността. Повали я на земята, но Подлизурството неочаквано й се притече на помощ и с обединени усилия, двамата набързо го удушиха. Завистта и Омразата нападнаха победителите, избодоха очите им и веднага отблъснаха нападението на връхлитащото отгоре им Предателство. От своя страна Непочтеността се опита да ги атакува в гръб, но Извратеността я препъна и двете се вкопчиха в ожесточена схватка. В другия край на помещението Изневярата пиеше кръв от врата на Егоизма и с ироничен поглед следеше мъчителната смърт на Алкохолизма.

Злите Демони се избиваха помежду си!

Герелана не дочака края на кървавата схватка. Побягна към изхода, но Джо Кинг препречи пътя му. От гърдите на робота стърчаха разкъсани кабели, опушени платки и спукани слотове. Железните му пръсти сграбчиха Владетеля за лицето и го хвърлиха обратно в средата на стаята върху телата на Завистта и Омразата, които, вкопчени една в друга, бавно умираха.

Герелана замаяно се огледа. Оставаше вратата към домакинските помещения и той светкавично се насочи към нея. Хвана дръжката на бравата, отвори я… и си остана така — с широко отворена уста и изхвръкнали от ужас очи. На прага, със скръстени пред гърдите ръце, величествен и възвишен, стоеше Старецът. Огненият му поглед го накара да отстъпи назад и жалкият Владетел разбра, че е заобиколен от хората, които толкова много мразеше. Ричард Хард, Серж Виан, Адолф Мюлер, Елизабет Мурано, Миша Чепаткин, Ангел Анчев и напълно обезкосмената му съпруга настъпваха към него сурови, неумолими и безпощадни.

Предсказанието се сбъдваше! Тялото му се разтресе, Главнокомандващият Великия Щаб падна на колене и протегна ръце към Стареца.

— Тате! — изхленчи той и удари челото си в пода.

— Какво каза? — изуми се Ричард и всички обърнаха въпросителни погледи към беловласия.

— Да, аз съм баща му! — бавно изрече величествения мъж. — Този човек е мой син, колкото и отвратително да звучи това!

— Не може да бъде! — изрази всеобщото недоумение руснакът. — Проклет да съм, ако разбирам какво става!

— И аз като всички хора на тази планета бях горд баща, докато това изчадие не ме предаде и не поръча убийството ми! — продължи с тежкия си глас Старецът.

— Милост! — застена още по-силно Владетеля на Вселената.

— За каква милост говориш? Нали ти изпрати убийци по петите ми, когато отидох на Адемон да подпиша договора за Вечния космически мир? Ти подлуди екипажа ми с убийствената енергия на Адския лапис! Пак ти освободи Демоните и ги всели в душите на хората! — беловласият преглътна мъката си и спокойно продължи: — Целият ми живот премина в битки със силите на Злото, в мечти за обединение на Човечеството, в стремеж за спокоен и мирен живот във Вселената. И точно когато постигнах целта си, бях предаден от човека, от който най-малко съм очаквал. От собствения си син.

Веднага щом оковах Демоните и създадох от Синята планета единна и силна държава, разширих миролюбивите си планове извън пределите на Слънчевата система. Консолидирах Галактики и Архипелази и създадох приятелски отношения между враждуващи от векове планети. Оставаше ми само да обединя различните идейни течения на вегриянците и именно с тази цел се отправих към Адемон. Изпроводи ме моят син, който ми подаде червен плик и ме помоли да го отворя, едва когато стигна целта си.

— Какво има в него? — попитах.

— Изненада! — отвърна красивият младеж, моето единствено дете, и нежно ме целуна по челото.

Досещате се какво стана, нали? Избих екипажа си! Посегнах и на собствения си живот!

Мъжът отметна дрехата си и всички видяха огромния белег, разсичащ диагонално стомаха му.

— Но не ми беше съдено да умра. Точно издъхвах в адски мъки и ярък лъч разкъса мрака на Смъртта. Сияен дух се надвеси над страдащото ми тяло, докосна ме и болките мигом изчезнаха.

— Кой си ти? — посегнах с кървавите си пръсти към него.

— Аз съм Доброто! — прошепна призракът. — Доброто, което си направил на хората!

— Аз съм убиец и не заслужавам да живея!

— Ще живееш, защото само ти можеш да победиш Злото! Защото в сърцето ти никога не е имало място за гняв и отмъщение.

— Но аз съм сам, а Злото е навсякъде!

— Така е, но ако искрено вярваш, че Доброто винаги побеждава Злото, ще успееш!

И аз оцелях, за да бъда сега тук, по-силен и по-могъщ от всякога!

Старецът млъкна, но стоманеният му поглед не слизаше от жалката фигура на Герелана.

— Пощади ме, не ме убивай! — завлачи се Главнокомандващият и прегърна краката на баща си.

— Ще ти дам последен шанс и нека Съдбата реши дали заслужаваш да живееш — глухо каза Спасителя на Човечеството и протегна ръка към Адолф. — Заминаваш за Сиргус, като ще вземеш със себе си тази кутия. Ще я отвориш след като кацнеш на планетата.

— Какво има вътре? — с обнадежден глас попита Герелана.

— След седем дни ще дойда и ако си оцелял, ще сметна това за знак, че Съдбата ти е простила. После заедно ще прекараме остатъка от дните си в килиите на Танатос в молитви за опрощение на смъртните ни грехове.

— Какво има вътре? — настоя да знае блудният син.

— Изненада! — рече Старецът и даде знак на приятелите си, че е време за оттегляне.

Останал сам, жалкият Владетел на Вселената отпаднало се изправи. Погледът му попадна върху мъртвото тяло на Безразличието и това което видя, го накара да нададе отчаян писък. Безразличието стискаше в ръката си червен плик.

Пликът беше отворен.