Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (8)

Софтуерен двубой

Пилот Миша Чепаткин изчака Командир Хард да спусне капака на фризерното легло и бързо се върна в командната зала. Седна в креслото и погледна часовника на дублиращия монитор. До навлизане в алгебричното пространство оставаха петнайсет секунди.

„Онова копеле лъже!“ — каза си на ум руснакът и сложи черното куфарче на командния пулт. — „Пет… четири… три… две… едно… нула! Странно — ухили се вътрешно той, — би трябвало вече да съм старец, а аз съм в силата си, готов да се бия с всеки, който ми каже, че греша.“

Чепаткин разкодира ключалките и отвори куфарчето. Вътре имаше клавиатура и плосък монитор. Миша изписа: „Ready?“ (Готов?).

Мониторът отговори: „Както винаги, да!“.

„Тогава изчисли ми траекторията, отражението и бъговете за достигане на Адемон“.

„Тази гадна планета? На нея няма барове и проститутки!“

„Не се прави на оригинален. Животът на седем човека зависи от твоя отговор.“

„В такъв случай, надявам се, вече не съжаляваш дето ме помъкна със себе си.“

„От теб се очакват софтуерни чудеса, не празни приказки.“

Компютърът не продължи писмения спор, а се зае да примигва с течните си кристали. Личеше, че бая се озорва. В същото време Чепаткин коленичи и с интерес започна да изучава краката на креслото. В една от тръбите имаше подслушвателно устройство. Залази из помещението и в кислородния отсек фиксира присъствието на още едно. Устройството беше малко по-голямо от триатомна молекула и можеше да бъде открито единствено със специален звуков магнит, какъвто пилотът имаше вграден в часовника си. Останал му бе от времето на сухия режим, когато се занимаваше с контрабанда на пластичен алкохол.

Компютърът за миг „заспа“, после започна да изписва резултатите от изчисленията си. Според сегашния курс на кораба пътуваха право към Танатос — планетата на затворите. Миша се почеса замислено и чевръсто написа:

„Онова копеле лъже!“

„Кое от всичките?“ — попита PC-то.

„Ще ти кажа, но първо приключи с изчисленията за Адемон!“

„Не е необходимо да чакаш, готов съм с отговора — курс 65 градуса посока Сириус, отражение 14 микрогами след Гаус и компенсация 38 бъга спрямо Брутос.“

„Същото, което твърди и немецът.“

„Кой е немецът? Той ли е лъжливото копеле?“

„Не! Досега би трябвало да се досетиш за самоличността на измамника“.

„Имам известни подозрения, но не смея да ги споделя.“

„Опитай, обещавам, че няма да ти се присмивам.“

„Ти!“

„Какво аз?“

„Ти си лъжливото копеле!“

„Не говориш сериозно!“

„Напротив!“

Чепаткин рязко затвори куфарчето. Отвътре се чу нещо като скимтене.

„Размисли ли?“ — изписа Миша след няколко минути, когато отново разтвори двете части на компютъра.

„Извинявай — затрепка екранът на PC-то. — Моля те, не ме затваряй повече — страдам от клаустрофобия.“

„По-добре да минем на въпроса: знаеш ли кой е изменил курса на звездолета?“

„Да! Бордният компютър! Твърдо е решил да ви изпрати на Танатос, но едва ли взима решенията сам.“

„Можем ли да разберем кой му подсказва?“

„Само ако го заменим с друг.“

„Издигаш кандидатурата си, така ли?“

„Имаш ли избор?“

„Не.“ — призна Чепаткин.

„Тогава ме включи в мрежата, останалото остави на мен.“

„Някакви предпочитания за мястото на проникване?“

„По възможност през кабела на командната клавиатура.“

Пилотът измъкна въпросния кабел от гнездото и скачи своето PC към бордната мрежа. Докато предателят се усети, софтуерът от черното куфарче прекоси RAM-паметта му и блокира портовете, като по този начин предвидливо отряза всички пътища за евентуалното му бягство. Следващият обект на атака бяха вентилаторите на процесорите. С кратка команда софтуерният командос пренасочи тока, който ги захранваше към саунд платките и от високото напрежение драйвърите им се разпаднаха. Веднага щом ги извади от строя, нападателят взриви два вируса в конвенционалната памет и я разруши наполовина. После извади от строя и видеоконтролерите.

Изменникът направо се шашна от бързината и маневреността на нападението. Панически се стрелна към кабела на клавиатурата и в математическия си ужас се набута в черното куфарче на Чепаткин, който дръпна кабела веднага след него. Верният на пилота софтуер само това и чакаше. Отвори жадните си за пространство директории и започна да се преинсталира. Веднага щом възстанови всички поражения от агресивната си намеса, изписа едно „ОК“ и побърза да се рестартира.

Цялата операция по смяната на предателския софтуер не отне повече от пет секунди. Новата „душа“ на космическия кораб засия с благ за окото нежнозелен цвят и изписа първото си съобщение:

„Подслушват ни!“

„Знам! — отдъхна си Чепаткин. — В помещението има два предавателя.“

„Три! В краката на стола, в кислородния отсек и в осветлението.“

„Каква е възможността да ги изолираме без да ни усетят?“

„Засега никаква! Системата е от нов тип и ми трябва време, за да я проуча. Обаче имам една друга новина: заснели са те с триизмерна мултимикронна камера и благодарение на бързата ни намеса, предшественикът ми не е успял да изпрати записа по предназначение.“

„Изтрий го!“

„С най-голямо удоволствие.“

„Имаш ли представа в чии ръце сме?“

„Имам! Ако съдя по кодовете за излъчване към Земята, лично от Великия Щаб дирижират нещата.“

„Лошо! — втресе се пилотът. — В такъв случай няма да променяме курса на кораба. Трябва да останат с впечатление, че всичко е според плана им.“

„Кацаме на Танатос, така ли?“

„Точно така!“

„Длъжен съм да те информирам, че след четири минути ще навлезем в плацентния смог на планета Уоктон и ако не побързаш в посока на фризера, ще се превърнеш в безпомощно ревливо бебе.“

„Разчитам да ме събудиш веднага щом влезем в орбита около Танатос.“

„Знаеш, че нямам сензорен достъп до хладилника, но ще вдигна на крак Командира.“

„Тъй да бъде!“ — приятелски потупа монитора Миша и тръгна към изхода с куфарчето в ръка. Фризерът беше пълен до горе и за да си направи място за лягане Чепаткин изхвърли всички пликчета с надпис „подправки“. Сви се подобно на зародиш в утробата на майка си, след което доволен замръзна.