Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (6)

Екипажът

Супер Командир Ричард Хард застана до известната ни вече тоалетна чиния, единственият вход за Щаба на Великото Командване, и без да се замисли скочи в нея. Удари главата си много лошо, а водата, от която в устата му влезе солидно количество, имаше вкус на диабетична урина. Ричард повтори опита си, но не успя да напъха рамене в отходното място и притеснено се отдръпна. Посиненото му око все пак забеляза, че на вратата липсваше ултравиолетовия надпис „5031“.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — зад гърба му стоеше млад, новоизлюпен офицер за междузвездно пребазиране и едва прикриваше усмивката си.

— Благодаря! — запази възпитание Капитана и понечи да излезе, но преглътна унижението и делово запита: — Това триста осемдесет и седми етаж ли е?

— Не, сър! Намирате се един етаж по-долу!

— Това обяснява много неща — зарадва се Ричи и с характерната си накуцваща походка, тръгна да поправя грешката си.

Посрещна го Герелана в компанията само на един порковник.

— Намерихте ли астронавигатор и готвач? — премина директно на въпроса Владетеля на Вселената.

— Тъй вярно, о, Господарю!

— Радвам се за вас, Командире. Знаете, че много мразя да наказвам.

Гереланът извади два плика от джоба на мантията си.

— Синият ще отворите след напускане на Слънчевата система, а червеният — едва когато стигнете до указаното място. Всяко отклонение от маршрута ще бъде считано за неподчинение, а наказанието за подобен род своеволие е смърт и само смърт!

— О, Господарю!

— На кораба, оборудван с всички необходими подробности за изпълнение на мисията, има монтиран секретен предавател, чрез който ще контролирам полета ви. — Герелана измъкна нещо като дистанционно и предупредително го размаха. — А с това ще ви взривя, установя ли и най-малък опит за неподчинение.

— Не говорете така, о, Господарю!

— Плюс това, с вас ще пътува още един човек. Той ще ви чака в турбо атомния звездолет, където ще ви се представи. Участието му в задачата е много важно и трябва да следите за поведението му. При най-малкото съмнение за предателство, считайте се упълномощен да го ликвидирате.

— На вашите заповеди, о, Господарю!

— Е, Командир Хард, време е да излитате… А, да, вчера се освободи едно място в свитата ми от порковници. Мисля, че сте напълно достоен да го заемете.

Ричард направо се желира.

— Хапчето ви, сър — приближи се порковника и в отворената му длан проблясваше магията за излизане от Щаба Хард я глътна и излетя през тоалетната чиния.

— Дано да успее — промълви замислено Герелана, загледан през прозореца към звездопистата.

— Нямаме основание за тревога, Господарю. Командирът е биологично програмиран в безусловно подчинение, компютърът е под контрола на Щаба, а агентът ни, внедрен сред екипажа, неведнъж е доказвал лоялността си към ваше височество. Да не говорим за подслушвателните и взривни устройства, монтирани почти във всеки ъгъл на кораба.

— Ликвидирахте ли мутантите? Не ми се иска тия типове да си отворят устата и някой да се добере до подробности от перфектно проведената операция по включването на българите. Тия изроди са малко буйни и с усилие ги държахме в подчинение цял месец да не изкормят онова копеле. Даже и Хард не знаеше за плана ми. Сега си въобразява, че ме е преметнал.

— Всичко е така, както заповядахте. Взривихме ресторанта и сградата се стовари върху главите им.

— Много добре, порковник. А сега мисля, че е редно да отделим малко време и за себе си — Владетеля на Вселената извади бутилка шампанско и наля щедро в дълбоките чаши.

— За успеха на мисията! — вдигна тост Герелана.

— И за ваше здраве, Господарю! — допълни съобразително заместникът му и пресуши чашата на екс. Внезапно устните му посиняха, очите му се уголемиха от предсмъртен ужас, а ръцете му напразно търсеха за какво да се заловят, от гърлото му заклокочиха нечовешки звуци и тялото му рухна като подкосено. Пяната, излизаща от устата му, го задави и милостиво съкрати агонията му. Порковникът издъхна, отделяйки неприятни за обонянието аромати.

Главнокомандващият плесна с ръце и в помещението тромаво дотичаха два гигантобрахия.

— Изхвърлете тази мърша оттук! — нареди той и поднесе към носа си благоуханна кърпичка. Освен него, вече никой друг не знаеше за мисията.

Екипажът очакваше Командира си в началото на звездопистата. Борден инженер Серж Виан постоянно вчесваше косата си с вибраторно гребенче, доктор Елизабет Мурано стискаше оскъдния си багаж, сякаш се боеше някой да не й го открадне, пилот Миша Чепаткин дъвчеше края на долнопробна цигара и нервно потупваше черното си куфарче, а Гелето и Мими Анчеви уплашено се свиваха всеки път, когато покрай тях преминеше някой забързан мутант. Ричард Хард пристигна с походката на капитан, който е напълно уверен в смисъла на начинанието.

— Ще летим с турбо атомен звездолет от типа „WQ“. Управлявали ли сте някога подобна машина? — обърна се Ричи към Чепаткин.

— На Марс пребазирах подобен кораб, но от по-старата серия — „WZ“.

— Тогава да тръгваме. Звездолетът ни е под номер 5031. На борда трябва да ни очаква още един член на екипажа.

— Седем души! Не сме ли малко множко, а Капитане?! — обади се Виан.

— Както знаете, не аз определям числения състав, така че всички коментари по въпроса са излишни.

Групата прекоси пистата и в западния й край видя кораба, който трябваше да ги пренесе през Системи и Галактики От него зависеше не само изпълнението на мисията, но и живота на хората. От пръв поглед звездолетът им хареса. Лъскавият му корпус проблясваше на нощните светлини сякаш им махаше с турбините си. Входният люк мазно се отвори и стълбичката меко опря крака в пистата. По нея слезе висок, сух мъж, на не повече от четиристотин години. Двамата с Командир Хард се ръкуваха.

— Астронавигатор Адолф Мюлер! — представи се той.

Серж Виан изпъшка и се хвана за главата. Кошмарът продължаваше!