Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (21)

Командирът на капсулата

От всичко на този свят, Геле най-малко очакваше, че така грубо ще прекъснат радостта му от физиологичния процес на който се бе отдал. Тъкмо си вдигаше слиповете и спасителната капсула излетя. От удара в противниковия кораб Анчев политна напред и едва не налапа масивната дръжка на вратата. Светът около него се завъртя и добре, че малко преди това успя да пусне водата в тоалетната, инак кой знае какво мазало щеше да стане.

Допълзя до командния отсек на капсулата и през илюминатора видя под себе си ламаринената каша на разбития пиратски звездолет. Нещо като човек, но без крака, опитваше да се задържи за сателитната антена, но от скоростта изгуби главата си, охлаби захват и отплава в открития Космос.

Малко по-встрани Анчев съзря димящия корпус на кораба-майка. Прекрасният в миналото звездолет на Герелана навлезе в атмосферата на Адемон и от бясното безконтролно триене, пламна с яркочервен магнезиев пламък. Падащата факла се удари във върха на планинския масив, плъзна се по гребена на планината, отскочи и с красив пирует падна в източния край на океана.

Геле отърча до управленския пулт и тъпо загледа множеството цветни лампички. И него го очакваше подобна гибел. Съприкосновението с атмосферата на планетата беше въпрос на секунди. Натисна първия попаднал под показалеца му клавиш и капсулата изпълни нещо като лупинг. Този път налапа облегалката на стола, но това не укроти желанието му да експериментира. Втората команда се отнасяше за колесника, а третата изключи осветлението.

На деветата Анчев задейства въздушните спирачки и това донякъде смекчи скоростта, с която навлезе в кислородната атмосфера на планетата. Корпусът все пак не се запали, само ламарината се нажежи до червено и в помещението стана непоносимо горещо. Повърхността застрашително се приближаваше и ако до няколко секунди не направеше нещо адекватно, едва ли някога щеше да има шанса да се удави като приятелите му — по-вероятно бе да се разплеска в скалите и да оцапа с кръв и нечистотии някой произволен зъбер.

Спомни си какво правеше Чепаткин, този гений на висшия пилотаж, в критични ситуации. Псуваше компютъра!

— Направи нещо бе, тъпанар такъв! — имитира го Ангел и ефектът не закъсня. Капсулата рязко намали скоростта, направи остър завой наляво и плавно кацна на самия бряг на океана.

Геле издиша два кубика въглероден двуокис и поуспокоен, че все пак е жив, побърза да навлече противорадиационния скафандър. Въздухът отвън беше годен за дишане и Анчев захвърли изкуствените бели дробове, които заместваха човешките при евентуално замърсяване на атмосферата. Погледна пред себе си и тежко въздъхна. Това, което беше взел за стабилен океански бряг се оказа малко островче в средата на водната шир не повече от сто квадратни метра полиран от вълните камък и зелениста влага.

Отчая се. Седна на лигавия бряг, но почти веднага подскочи и започна да обхожда парчето земя. Океанът беше спокоен, но при евентуална буря водата щеше да залее и острова, и него, и капсулата с която пристигна. Трябваше веднага да се махне, докато не е духнал някой по-силен вятър. Върна се в совалката, херметизира изхода и натисна червения бутон, на който пишеше „Старт“. Машината не помръдна.

— Раздвижи се бе, баровец! — озъби се отново Анчев.

— Невъзпитан ще дойдеш! — внезапно проговори компютърът. — Такива обноски позволявам единствено на пилоти от ранга на Миша Чепаткин. Той е гений! А ти какво си? Едно голямо нищо! Даже не знаеш да стартираш двигателите, камо ли да отлепиш капсулата от скалите.

Ангел се сви. Отвори уста да каже нещо, но не намери точните думи и пак я затвори.

— И дишаш като риба! — подигра го PC-то. — Да си имам и късмета скапан! Или в часовник ще ме наврат, да ми се разкаже играта от компресия, или като се настаня някъде на по-широчко, ще се появи някой като теб и ще ми развали цялото удоволствие от живота!

— Извинявай — някак виновно продума Ангел.

— Виж, това е друго нещо — изхили се хардуерът. — Ако се държиш прилично, бихме могли да работим заедно. Но само ако аз командвам.

— Мен ръководни длъжности не ме блазнят — отвърна Гелето. — Каквото кажеш, туй ще правя.

— В такъв случай приготви се за излитане. С капсулата няма да стигнем много далеч, налага се да прескочим до Гаус, а там ще се прехвърлим на някой междупланетен кораб. Омръзна ми да съм компютър на боен звездолет. Непрекъснато се налага да треперя от страх за оперативната си памет. Време е да се настаня на някоя туристическа совалка и да си гледам кефа. И не да подавам команди на оръдията, а спокойно и приветливо да говоря: „Дами и господа! Моля, обърнете глави надясно. Красивата планета, която виждате е Цибея, раят на нощните забавления!“… Това е бъдещето за което винаги съм мечтал.

— А Чепаткин и другите от екипажа? Така ли ще ги зарежем?

— Когато предвидливо се прехвърлих в капсулата миг преди изстрелването й, управлението на звездолета беше смазано и корабът неминуемо се е разбил в повърхността на Адемон.

— Видях го да пада в океана — уточни българинът.

— Още по-лошо! — озъби се компютърът. — Значи са се удавили.

— Длъжни сме да проверим — инатеше се Геле.

— Ти си проверявай, аз излитам! — заяви софтуерът и запусна двигателите.

Анчев припряно се огледа. Коленичи на пода до командния пулт и отвори малък капак в пода.

— Хей, не пипай там! — развика се PC-то. — Това е захранването ми.

— Знам — невъзмутимо отвърна Ангел.

— Да не си решил да ме изключиш?

— Позна!

— Ако ме прекъснеш, ще загинем и двамата!

— Не ми пука! За мен приятелството е по-важно от туристическите казина и публичните домове на Цибея.

— Чакай, стой! Кажи какво искаш, дай да се разберем като мъже.

— Поемам командването на капсулата. От този миг нататък ще изпълняваш всички команди, които ти подам. И само посмей да се ослушаш, дърпам ти шалтерчето и окото ми не мига!

— Разбрано, шефе! — замазни се софтуерът. — Аз само се пошегувах. Пробвах те.

— Издигни ме над полукълбото, точно до ръба на атмосферата. Искам визуално да си спомня мястото, където потънаха. Тъй като няма да мога да ти обясня точната позиция с цифри и градуси, ще изпиша с ей тази писалка малко кръгче на монитора. От теб се иска да фиксираш точното местонахождение. Готов ли си?

— Разбира се. Излитаме, курс вертикално нагоре. След около час, Гелето с подчертано внимание разглеждаше релефа на планетата.

— Ето тук е! — заключи той и надраска едва забележима точка върху стъклената повърхност на кинескопа.

— Засякох го — отзова се PC-то. — Третият океан в посока Брутос.

— Спускаме се във водите му — обяви Анчев.

— Ти си луд! — реагира компютърът. — Това е самоубийство!

— Нищо подобно — прекъсна го българинът. — Много добре знаеш, че капсулата е конструирана и като подводница.

— Знам, но херметизацията може да изпусне — заоправдава се машинарията.

— Ако беше обикновена въздушна херметизация, да. Но това е капсулата на Герелана и ти много добре знаеш, че уплътненията са от физиологична лигавица.

— Това пък откъде го научи? — слиса се PC-то.

— Не е твоя работа! — скастри го Ангел. — Спускай се, че нямаме време.

Водата на океана беше все така спокойна и рубиненочервена. Компютърът внимателно потопи капсулата и заплуваха към мрачното дъно. Амфибията им беше заобиколена от любопитни водни обитатели и Анчев прехласнат загледа този невероятен свят на форми и окраски. Наоколо плуваха червени хелери, тигрови гупи, мастилени молинезии, петнисти трихогастри, войнствени бети, огромни скаларии, дори се мяркаха цихлазоми, неонки и раирани барбуси. Скалите бяха обрасли с криптокорине и водна чума. Сребристият корпус на разбития звездолет почиваше на дъното върху храст хищна анемония. Водораслото се развълнува, но не посмя да нападне металния корпус на преминаващата по края му подводница.

Корабът лежеше на една страна, а стъклата на илюминаторите бяха силно запотени. Компютърът направи няколко кръгчета около обекта и внимателно положи капсулата върху килим от мешест мъх и ядливи миди.

— Херметизацията на звездолета е напълно запазена — коментира ситуацията PC-то. — Това ни дава известни надежди.

— Има ли начин да проникна във вътрешността? — нетърпеливо запита Анчев.

— През отсека, от който ни изстреляха, е невъзможно. Единственият шанс е да те скача с изолаторния ръкав и през стерилното отделение да се добереш до хората.

— Действай тогава — изкомандва Геле и със задоволство проследи прецизните маневри на софтуера.

— Отчитам силно снижение на вътрешната температура — докладва техниката, веднага щом се прилепи към изолатора — и никакви признаци на живот.

— Виж, това не е хубаво — промърмори Ангел и изпробва радиовръзката: — Как ме чуваш?

— Отлично те чувам!

— Е, аз тръгвам. Този ръкав да не вземе да се спраска, докато минавам през него?

— Изключено!

— Пожелай ми успех тогава.

— Сбогом, приятелю! Вечно ще те помня!

Геле не обърна внимание на иронията в думите на компютъра. Прекрачи прага на изходния люк, но точно по средата спря и високо запита:

— И да не вземеш да офейкаш, докато ме няма?

— Бъди спокоен! Не съм чак толкова подъл!

Софтуерът излезе прав. Още от изолационното, диодите на топлинните датчици на скафандъра му тревожно замигаха.

— Минус трийсет и пет градуса! — прозвуча гласът на PC-то.

— Всички стени на лабораторията са обледенени. Бравите са замръзнали и не мога да изляза в коридора.

— Строши стъклата — подсказа му машинарията.

— С какво?

— Откъде да знам. Намери нещо тежко!

— Не виждам много добре, фенера на скафандъра ми е силно запотен.

— Пусни топлия въздух! Докога да те уча на елементарни положения!

— Докато сме двойка — информира го Анчев и след секунди прогледна. Грабна един стол, засили се и не само строши стъклото, но от ускорението прелетя през дупката и падна по очи в коридора.

Вратата на командното отделение беше отворена.

— Виждам ги! — изрева Анчев.

— Живи ли са? — не сдържа любопитството си компютърът.

— Не знам! Замръзнали са. Застинали са в много странни пози.

— Досещам се какво е станало — ликуващо рече софтуерът. — При удара в планината се е спукала фризерната система и газът ги е превърнал в дълбоко замразени продукти. Все едно са си легнали във фризерните легла. Живи са да знаеш, това е повече от сигурно!

— Оттук нататък какво ще правим? — поинтересува се Геле.

— Нали ти си командирът, ти ще кажеш! — отряза го машинарията.

— Няма време за шегички!

— Ще ги изтеглим на повърхността, какво друго можем да направим. Пренесем ли ги в капсулата, като се размразят, водата ще залее всичко.

— Знаеш ли, когато някога се махнем от тази планета и се върнем на Земята, лично ще те предложа за главен компютър на просперираща туристическа агенция.

— Помни какво си казал!

— Бъди спокоен, Гелето Анчев никога не забравя приятелите си!

Ангел се върна в капсулата и докато свали облеклото си, пръстите му едва не измръзнаха.

— С какво ще ги теглим? — запита той веднага щом приближи монитора.

— Ще използваме изолационния ръкав.

— Достатъчно здрав ли е, дали ще издържи? Все пак водата има голямо съпротивление.

— Надявам се да оправдае доверието.

Софтуерът започна процедура по отлепянето на звездолета от дъното и съвсем скоро двата космически кораба заплаваха към повърхността на океана. Отвън времето беше все така спокойно, вятърът подухваше откъм гърба им и капсулата с товара заплува в посока на най-близкия залив, отстоящ на две мили от тях. Веднага щом носа им зари в пясъка, компютърът включи двигателите и се издигна на десетина метра във въздуха. Засили звездолета по повърхността на водата и точно когато го стовари на океанския бряг, ръкавът с трясък се скъса.

— Успяхме! — запляска с ръце българинът.

— Аз бях дотук — обяви PC-то. — Сега се оправяй сам. Мисля да подремна малко — трябва да се подготвя за сложна среща с военния пилот Чепаткин.

Следващите няколко часа бяха най-кошмарните в товароподемната практика на Анчев. Посинелите тела на екипажа лепнеха от студ и Геле ги влачеше на етапи. Най-голям зор видя с величествената ледена композиция на Ричард Хард и Елизабет Мурано, които бяха застинали в прегръдка.

Анчев подреди личния състав на плажа и задъхан се огледа. Откъм запад прииждаха мрачни купести облаци. Вятърът се усилваше, а спокойната повърхност на океана започна видимо да се вълнува. Тая работа не му харесваше и той отърча да събуди компютъра.

— Измисли нещо да размразим по-бързо телата — почука с пръст по монитора Геле. Така правеше Миша, когато подканяше към експедитивност електрониката.

— Много си досаден — ядоса се хардуерът.

— Ти не разбра ли, че за мен нищо не искам. Да съм те молил за лична услуга?

— Така е — съгласи се PC-то, — но не мога да ти помогна. Аз не съм калорифер.

— Океанът се надига и вълнението може да ги отнесе обратно. Този път наистина ще ги удави.

— Разбирам те, но аз нямам ръце и крака.

Геле изхвърча навън и сърцето му се сви от тревога. Приливът вече облизваше стъпалата на приятелите му. Затича се към вътрешността на залива и за своя изненада, на не повече от стотина метра, откри пещера. От вътрешността й извираше топъл въздух. Анчев напрегна мишци и един по един започна да мести ледените човешки блокове по-далеч от стихията. Ръцете го заболяха от студа, а съмнението, че няма да успее постепенно взе да го плаши. Грабна Чепаткин под мишница и докато го влачеше до спасителната дупка, вълните едва не отнесоха германеца. Успя да го измъкне от водата и прегърбен от умора се върна за странно деформираното тяло на Джо Кинг. Оставаха Командира и професорката. Океанът коварно го блъсна в гърба и Анчев изтърва телата на вкопчената двойка. Успя все пак да ги достигне и с пределни усилия завлачи крака към входа на пещерата. Гъстата водна пяна размиваше пясъка под стъпалата му и правеше придвижването още по-трудно. Вълните го заливаха до кръста и яростно дърпаха товара му навътре.

Мощна светкавица удари точно зад него и океана уплашено се отдръпна назад. Ярка небесна светлина освети водата и кипежът наоколо секна. От силния гръм Геле падна на колене и отчаян вдигна поглед нагоре. Това което видя, го накара да изтръпне. Облаците се бяха сгъстили във формата на величествен побелял старец.

— Ти доказа, че си силен! — с ехтящ глас проговори фигурата. — Приятелите ти са живи и когато се събудят, тръгнете към вътрешността на пещерата. Там ще ви чакам!

Геле нищо не отговори. Не знаеше какво да каже. Вдигна ледената двойка и отново завлачи крака към топлата дупка.