Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (17)

Предателят

При вида на Виан, тълпата радостно зашумя:

— Водачът! Водачът се върна! — носеше се от уста на уста. Мъжете коленичиха и прибраха оръжията си, а жените се просълзиха.

Джо Кинг и Адолф подкрепяха изтощения борден инженер. Зад тях крачеха Елизабет Мурано и Анчев, а в края на процесията, въртейки се на всички страни, нервно пристъпваше руснакът.

— Да сте виждали едно момиче със сини очи? — непрекъснато подпитваше той. — Трябва да е кацнала наскоро със спасителна капсула.

Всички вдигаха рамене и отклоняваха вниманието си в посока на Виан.

Процесията посрещна брадясал мъж, с вид на контрабандист.

— Водачо мой! — поклони се той и помогна на французина да се настани във военна носилка. Двама бунтовници я вдигнаха и побързаха да внесат изтощения Серж в казармените помещения.

— Хей, сицилианецо — извика Миша на контрабандиста и забоде пръст в ребрата му, — нима забрави стария си боен другар?

— Не мога да повярвам! — плесна с ръце италианецът. — Да пукна, ако това не е онази руска откачалка, дето нагласи военните на Нериел да се изпотрепят помежду си. Хей, момчета, приближете се — развика се Базилио. — Елате да ви запозная с най-шеметния пилот на Пространството.

Чепаткин едва изчака интересът към него да спадне, за да зададе дежурния си въпрос.

— Момиче със сини очи? Да, тук е! — откликна сицилианецът. — Затворили сме я в противоядрения изолатор.

— Затворили сте я? — почервеня руснакът. — Та тя е дете!

— Поведението й е малко странно за дете — заоправдава се контрабандистът. — Говорът, начинът на мислене и поведението й са някак необичайни за крехката й възраст. Даже я заловихме да отправя кодирани сигнали към Земята. Бях ме принудени да я изолираме, въпреки че не открихме излъчващото устройство.

— Компютърът! — процеди през зъби Миша.

— Какъв компютър?

— Мозъкът й е обсебен от бордния компютър на Герелана.

— О не! — ужасено изрече Базилио. — Добре че неутрализирахме импулсите, инак щяха да открият координатите ни.

— Искам да я видя — настоя Чепаткин.

— Ще почакаш! Налага се да дам някои заповеди.

Сицилианецът извика двама брадясали бунтовника и бързо им заговори на непознат за Миша език.

— Ти ли командваш тук? — продължи с въпросите руснакът.

— След изчезването на французина, все някой трябваше да оглави съпротивата.

Двамата тръгнаха към камуфлиран металокерамичен бункер. Мафиотът извади дистанционно управление и отвори незабележима врата в стената. Спуснаха се по стръмни стълби в непрогледния мрак и въпреки дебелокожите си обувки, Миша травмира и двата палеца на краката си.

— Нима не виждаш? — учуди се италианецът.

— Разбира се, че не виждам! — Чепаткин едва се стърпя да не го напсува. — Аз не живея като теб по единайсет месеца в годината на тъмно, очакващ слънцето на Итрабен да се обърне към Вегра и да ми припомни какво е светлина и топлина.

— Вярно е, живеем като къртици, но нямаме друг избор. Това е единствения ни шанс да оцелеем.

— Даже сте се размножили, както забелязах.

— От постоянното кръвосмешение народът ни се изроди. Децата са с вродени способности за нощно виждане и боледуват от ярката слънчева светлина. Крият се в подземията и се ориентират като прилепите — чрез отразяване на вълни в околните предмети. Направо ослепяват!

— Все пак имате дървета.

— Тия гадове тровят атмосферата. Дишат кислород, а излъчват живак. Изкореняваме ги, но те пак никнат навсякъде… Пристигнахме.

— Не мога да се ориентирам — призна си руснакът.

— Изчакай да отворя вратата. Вътре има голяма фосфорна свещ — оставих я заради дъщеря ти, да не се повредят очите й.

— Най-после нещо, за което да ти благодаря. Противоатомната врата зловещо изскърца и Миша видя детето си. Свито в дъното на килията, момичето болезнено трепереше.

— Наташа! — пристъпи той към нея, но тя рязко се изправи и неистово запищя. Каменните стени акустираха истерията й и Базилио запуши ушите си.

— Не ме ли позна? — стъписа се руснакът. — Аз съм баща ти.

— Ти си онзи отвратителен пилот, който отне хардуера ми! Ти ме лиши от роден дом и ме обрече да се скитам в лабилните гета на чуждите мозъци — проговори девойчето със съскащ електронен глас.

— Затова съм тук. За да ти се извиня и да поправя грешката си — виновно закърши ръце бащата. — Ето, нося любимия ти подарък! — Чепаткин бръкна в джоба си и извади акумулаторна батерия със стогодишна гаранция. — За теб е!

Момичето тежко преглътна. Избърса сълзите си и бавно пристъпи напред. Протегна ръка да вземе батерията, но Чепаткин я скри зад гърба си.

— Първо искам да ме целунеш — ухили се той.

— Няма! — дръпна се детето. — Пак ще ме излъжеш!

— Този път говоря сериозно!

— Не ти вярвам.

— В такъв случай ще останеш без захранване. Още като влязох усетих, че хард дискът ти влачи. Все по-трудно и по-трудно се събуждаш от stand by, часовникът ти изостава и скоро ще спре. 4В-ускорителят ти е уморен. Ти умираш!

— Грешиш! — заотстъпва компютърът. — Аз съм вечен!

— Нищо подобно! — ехидно го погледна руснакът. — Изстрелял си сигнали към Земята и наземните радари са ги неутрализирали. Немощен си, приятелю, повярвай ми.

— За съжаление, контролирам слаба плът, иначе бих ти строшил главата.

— Когато умът е слаб, и плътта е слаба — отговори на предизвикателството пилотът.

— Ще ми дадеш ли батерията или ще продължаваш да ме измъчваш? — предаде се най-после гереланският хардуер.

— Ако ти я дам, ти веднага ще изпратиш нови сигнали до Великия Щаб и ескадрилите им ще ни унищожат — на свой ред се разглези Чепаткин.

— Заклевам се, ще се примиря със съдбата си — проплака момичето.

— И ще ме целунеш?

— Веднага щом пожелаеш!

— Чакай да помисля. — Миша се обърна с гръб и около минута трескаво разсъждаваше. После наведе лицето си и детето докосна с устни бузата му.

Високооборотна бургия със свистене изскочи точно под скулата му и проби челото на детето. Кръвта бликна по гърдите на пилота, момичето понечи да се дръпне, но баща му го притисна към гърдите си. Крехкото й тяло се затресе в конвулсии и от устата й закапа пяна. Припадъкът беше така зловещ, че италианецът, който мълчаливо наблюдаваше номерата на Чепаткин, пребледня и отстъпи назад в тъмното.

Страховитото зрелище неочаквано свърши. Детето безжизнено се отпусна и пилотът внимателно го положи на затворническото легло. После изплю ръчния си часовник.

— Той е вътре! — обяви руснакът.

— Кой е вътре? — не стопли веднага Базилио.

— Предателският хардуер.

— В този малък часовник?

— Прецаках го без грешка. Най-големият недостатък на компютрите е, че никога не усещат кога ги блъфираш! Голям зор видях, докато натисна с език клавиша Enter и стартирам програмата за компресиране.

Миша вдигна безчувствената си дъщеря и предвождан от всичковиждащия бунтовник, напусна противоатомния бункер.

— Какво е станало? — притече се на помощ Мурано.

— Отстраних електронната й мисъл — въведе я в подробностите пилотът.

— Остави я на мен, ще й направя кръвопреливане — пое спасителната акция Елизабет и погали косите на мъртво бледото дете.

Серж, обкръжен от познати лица и действителни спомени, удивително бързо се съвземаше.

— Жена ми! — представи гордо той на Чепаткин грозно създание с разширени от тъмнината зеници.

— Страхотна е — куртоазно му отвърна пилотът и хукна след докторката към интензивното отделение.

Адолф неспокойно се въртеше.

— Може ли някой да ми каже защо северната мъглявина е осеяна със светли точки?

— Слънцето на Итрабен всеки момент ще огрее планетата ни — обясни Базилио.

— И лъчите му се отразяват в медножълтите кореми на Гереланските бомбардировачи — допълни звездонавитаторът.

— Подозрението ти е неоснователно. Досега радарите щяха да прихванат присъствието им — оспори изказването му италианецът.

— Не вярвам много на контролните ви постове — поклати глава немецът. — Няма нищо по-лесно от това да излъжеш притъпената от столетия бдителност на планетарната ви отбрана.

— Отивам да проверя — притесни се сицилианецът и се завъртя с лице към изхода.

— Имаш ли нещо против да те придружа? — последва го Мюлер.

Двамата мъже затичаха към противовъздушната база и нахълтвайки в дежурното помещение, завариха сателитчиците с отпуснати на облегалките глави.

— Спите а, копелета мръсни! — наруга ги Базилио.

— Мъртви са! — поправи го Адолф.

— Какво? — заекна бунтовникът.

— Погледни черепите им колко фино са пробити през едното слепоочие до другото.

— Това е работа на политика! Той ни е предал!

— Не е, гарантирам ти!

— Тогава е онази, хубавата професорка. На жена вяра да нямаш!

— За нея и дума не може да става!

— Е, кой е тогава? — озъби се сицилианецът.

— Не знам! Очаквах ти да ми кажеш!

— Трябва веднага да докладвам на Водача — разбърза се Базилио.

— Не и преди да ми кажеш какво си правил на Нериел! Доколкото знам, занимавал си се с наркобизнес в полза на мафиота дон Пици. — Немецът извади късоцевно лазерно пищовче и го опря в пъпа на сицилианеца.

— Грешиш! Всичко беше за оръжие. Трябваха ни пари за отбраната на Вегра. Чепаткин ще ти каже, че ей с тези нозе стъпках Кръстника.

— Тогава да отидем да го попитаме — предложи Адолф и побутна бунтовника пред себе си.

Всички останаха като гръмнати от странната поява на двамата мъже.

— Обкръжени сме! — обяви Мюлер и внесе смут в душите им. — Ескадрилите на Герелана кръжат над планетата. А това е предателят, който ги доведе!

— Не съм аз! — развика се наркотрафикантът. — Той твърди, че като съм работил за дон Пици, значи съм изменник.

— Базилио не е шпионин! — намеси се съпругата на Серж. — Той ни снабдяваше с оръжие, храна и лекарства. Без него, досега да са ни избили астероидните хуни, които вилнеят из тукашната Галактика.

— Не прави глупости! — приближи се Чепаткин. — Той ми помогна да се измъкна от обсадата на Нериел, въпреки че можеше да ме предаде, когато поиска.

— Докато съм Водач на Бунтовниците, никой не може да посяга на Базилио. Той ми е повече от брат! — възпротиви се и Виан.

Мюлер се поколеба, но не свали оръжието от тила на италианеца.

— В такъв случай, кой, според вас, е избил сателитния наряд? Да не би сами да са се изпостреляли? Единствен той има достъп до дежурното помещение!

Въпросът му остана без отговор по простата причина, че изтребителите на Герелана атакуваха базата на бунтовниците. Първият им набег разруши почти всички наземни постройки и извади от строя две трети от противовъздушните оръдия.

— Бързо в бункерите! — разкрещя се Серж. Покривът над него изчезна, а един блуждаещ снаряд отнесе лявата половина от главата на жена му. Виан коленичи и прегърна полуобезглавеното й тяло.

— Остави, мъртва е! — подкани го Джо Кинг. — Помисли за живота си — умрял няма да можеш да отмъстиш за смъртта й.

Адолф изпълзя изпод стоварилите се върху главата му греди и накуцвайки тръгна към командната противовъздушна зала. Вътре нагази в смес от кръв и разпарцалясана плът. Две от оръдията все пак вършеха работа и Мюлер настрои електронния прицел. Още с първия изстрел разкъса опашната част на нископрелитащ герелански изтребител и горящият му корпус, с атрактивни фойерверки, се разби в близост до базата. Вторият снаряд не беше така прецизен, затова пък третото попадение свали два звездолета наведнъж.

— Не мърдай! — Германецът усети хладна цев да притеснява кожата зад ухото му. Гласът беше на онова копеле Базилио. — Слез от оръдието!

Подчини се. В течение на няколко минути ролите неочаквано се смениха.

— Налага се да умреш — продължи със заплашителна интонация сицилианецът, — но преди това ще ми светнеш как разбра, че аз съм информаторът?

Адолф мълчеше. Бунтовникът сряза кожата на врата му с острия ръб на мерника и размаза бликналата кръв.

— Чакам! — озъби се отново мафиотът.

— Вече казах — само ти имаш достъп до нарядните помещения.

— Лъжеш! — ядоса се изменникът и Мюлер интуитивно усети, че смъртта наближава.

— Не стреляй! — реагира навременно той. — Заподозрях те, защото само ти си служиш с лявата ръка, а сателитчиците бяха простреляни отляво надясно!

— Брей, че си наблюдателен — изсмя се Базилио. — Следващия път ще убивам само с дясната.

— Следващ път няма да има! — Гласът изрече думите повече от категорично. Мозъкът на сицилианеца експлодира и се стече по косите на Адолф.

Французинът отпусна пушката и очите му се напълниха със сълзи.

— Наистина ми беше повече от брат! Но той предаде Мисията! Герелана ме причака на Сиргус, свали единствената ни совалка и изби целия ми екипаж, а мен обрече на живот в утробата на Чудовището.

— Каква беше целта на Мисията? — с хрипкав глас попита спасеният.

— При бягството ни от Адемон, на планетата остана Старецът — човекът, който ще спаси Човечеството от проклятието на Демоните!

— Демоните ли? Объркваш ме!

— Те владеят Земята! Те ни карат да мразим, да предаваме приятелите си, да убиваме, да бъдем завистливи, подли и вероломни.

Помещението избухна в пламъци. Бетонът се пропука, малки остри отломъци захвърчаха наоколо и двамата побягнаха навън. Командната противовъздушна зала се срина и прашната гъба на гибелта й се извиси като апотеоз към сеещите разрушение кораби на Владетеля.

— Трябва да намерим изход от положението! — посрещна ги Мурано.

— Този път спасение няма! Мъртви сме! — песимистично й отвърна Виан и с мъка си запробива път в претъпкания с хора бункер.

— Къде е Базилио? — попита Джо Кинг и гласът му почти се изгуби в данданията от ридания и писъци.

— Премести се в Отвъдното! — осведоми го Адолф.

— Ех, да можехме и ние да се преместим — уморено измрънка българинът. — Да хванем планетата и да я преместим на някое по-светло място.

— Какво каза? — спря французинът.

— А, нищо, говоря си! — заоправдава се Гелето.

— Та това е супер идея! — възбудено извика Серж.

— Така ли! — отново се изчерви Анчев.

— До две седмици слънцето на Итрабен трябва да огрее Вегра и ако се заловим за инфрачервения опипващ лъч, можем да се прехвърлим в съседната Галактика.

— Да, но след две седмици! — охлади ентусиазма му германецът.

— Герелана унищожи оръдията ни, но зарядите останаха непокътнати. Взривим ли погребите с неутронните и атомни муниции, бихме могли да преместим планетата силно наляво и за няколко часа да попаднем в обсега на опипващия лъч.

— И как си представяш да създадем стартова сила? — не спираше с подозренията си звездонавигаторът. — Нямаме опора, от която да се оттласнем.

— Погребът е в пещерата. Отворът й ще играе ролята на двигателно сопло — ще излетим, подобно на совалка.

— А звездолетът? — включи се и Чепаткин. — Корабът, с който пристигнахме е в пещерата.

— Ще го жертваме в името на всеобщото оцеляване! — отсече Водачът на бунтовниците.

— Но вътре е Командир Хард! — противопостави се Мурано.

— Значи искаш тия деца да загинат? — намръщи се французинът. — Погледни очите им! Виж колко мъка е събрана в тях, каква жажда за живот излъчват!

Елизабет въздъхна.

— Излитам, пък каквото ще да става! — озъби се Миша. — Щом ще се мре, поне в полет да е!

— Не мога да те спра! — поклати глава Серж. — Аз съм отговорен за съдбата на тия хора.

— Искам само да ми покажеш как да се добера до звездолета!

— Цялата планета е осеяна с подземни проходи. Копали сме ги със столетия. Моите войни ще те заведат при кораба.

— Идвам с теб — непоколебимо заяви докторката. — Ричард се нуждае от по-специални грижи.

— И аз тръгвам с вас. Не мога да ви изоставя! — присъедини се и Мюлер.

— Знам, че ще преча, но за мен приятелството е над всичко! — приготви се за път и Гелето.

— А мен къде ме забравяте? — възмути се Джо Кинг и сбърчи лицето си в сърдита физиономия.

— Нямаме време за любезности — прекъсна ги французинът. — Разчитам на вас да взривите погребите при излитане, а ние ще се подготвим за нечовешкото изпитание. Най-трудно ще е, когато се уловим за слънчевия лъч. Повърхността на планетата ще се нажежи повече от хиляда градуса.

— Сбогом, Водачо! — докосна ръката му Мурано. — Отиваме при Стареца!

— Всички ще се молим за успеха на полета ви — признателно ги погледна Серж Виан.

— Грижи се за дъщеря ми — сбогува се и пилотът.

— Имаш думата ми — увери го бунтовникът.

Тунелите бяха ниски и влажни. Затъваха до глезените в кал и рядка тиня. Хлъзгаха се, падаха, ставаха и пак падаха. Влязоха в пещерата точно зад опашната част на кораба. Красивият му сребърен корпус излъчваше мощ и аеродинамична сигурност.

— С какво ще взривим мунициите? — поинтересува се Адолф.

— Ето с това! — Чепаткин показа ръчния си часовник. За каишката беше прикрепена акумулаторна батерия. — Вътре съм компресирал най-фанатизирания агент на Герелана. Ще го допусна до батерията и ще се възползвам от сляпото му чувство за преданост. Сигурен съм, че в мига, в който си въобрази, че е енергичен, ще направи опит да се свърже с Главнокомандващия. Представям си изненадата му, когато открие, че съм го настроил на звукова честота, която ще взриви атомните заряди.

Звездолетът услужливо спусна хидравличния си ескалатор. Екипажът зае местата си: Мурано — до болничното легло на Ричард Хард, Адолф — зад джойстиците на оръдията, пилотът — пред клавиатурата, а политикът Кинг — в кресло то за кибици. Гелето Анчев седна в тоалетната.

— Чакам стартиращи данни! — обърна се Миша към компютъра и включи сензорните кнопки.

— Математическата база активирана!

— Готовност за максимално ускорение?

— Двигатели на пълна мощност!

— Начало на компенсация!

— Подемна възможност — потвърдена!

— Готови за старт!

— Разбрано, готови за старт!

Звездолетът излетя от пещерата и пое вертикално нагоре. Гереланските изтребители го забелязаха и налетяха, подобно на ястреби. Мюлер веднага свали една по-нахална совалка и останалите разумно увеличиха дистанцията.

— Няма ли да им подадеш фалшивия ни образ? — поинтересува се германецът.

— Този номер невинаги минава — поясни Чепаткин. — Земното притегляне на Вегра е много силно и не можем да наберем необходимата скорост.

Малък снаряд удари опашния стабилизатор и корабът рязко се превъртя около оста си.

— Степен на поражение? — закрещя пилотът към PC-то.

— Целостта на корпуса — невредима! — докладва компютърът.

— Уф! Само ни одраскаха! — отпусна се руснакът и пикира към Вегра.

— Връщаш ни обратно? — изненада се Джо Кинг.

— Спокойно, нямам такова намерение. Очаквам всеки момент погребите да експлодират и ще използвам течението от преместването на планетата, за да им се изплъзнем.

В потвърждение на думите му Вегра полетя. Серж Виан беше прав — пещерата изригна като гигантско сопло на колосален звездолет. Миша беше програмирал взривовете в безопасна последователност — в противен случай всеобщият трус би могъл да разцепи планетата. Неслучайно руснакът се славеше като най-добрия пилот в Пространството. Светкавично преодоля физичните аномалии и залепи кораба от калната страна на планетата. Сега вече никой не ги виждаше.

— Е, и този път оцеляхме — изтощено промълви той и масажира врата си.

— Докога ли? — поклати глава Мюлер и налудничаво се изхили.