Катрин Сътклиф
Мой капитане (23)

Епилог

Все още съпружеските взаимоотношения се поставят над синовните задължения на един мъж, който напуска майка си и баща си — отказва се от стария си дом, всичките си свещени връзки и спомени и остава верен на съпругата си.

След сватбата първите и най-важни задължения на съпруга са към жена му, а на жената — към съпруга й. Двамата трябва да живеят един за друг.

„Създаване на дом“

Автор — анонимен, 1882 година

Облегнат на перилата на хакборда на презокеанския кораб „Кралица Виктория“, Брендън наблюдаваше чайките, които се гмуркаха стремглаво във водата, за да ловят риба. След това те отново се издигаха в сребристосиньото небе, което с настъпването на нощта постепенно се превръщаше в сиво. Както обикновено, кейовете на пристанището в Сидней бяха много оживени — продавачи на риба, хамали и моряци, които се готвеха да вдигнат котви с идването на прилива. Свободни граждани и осъдени на каторга работници вървяха по улиците, всеки зает със задълженията си.

— И така, капитане, стоиш си тук, загледан в морето, потънал в най-дълбок размисъл. Не е необходимо да питам за какво мислиш — изписано е върху лицето ти.

Брендън дори не се обърна. Въпреки че можеше. Мисията му беше изпълнена.

— Трябва да те поздравя с успешния край на задачата ти, въпреки че пак твоят късмет и стечението на обстоятелствата изиграха главната роля за това. Срамота е, че лейди Фиш и капитан Дилмън ще прекарат остатъка от живота си в този отвратителен затвор. Учудващо е, че Артър е организирал повечето от тези бягства, защото е искал поста на Хавиланд за себе си. Но човек никога не може да знае. Е, добре, бъди сигурен, че в доклада си ще напиша, че си действал с висок професионализъм и повече от всеотдайно — като един отличен офицер и джентълмен.

Брендън хвърли цигарата си надалеч във водата и оправи червената куртка на военната си униформа. Изпъна ръкавиците на ръцете си и повдигна шапката си над очите. Златните еполети върху раменете му блестяха на слабата слънчева светлина. Той извади от джоба си миниатюрно глинено кенгуру — подаръкът от Сами. Стисна го здраво в ръката си.

— Аз наистина не давам и пет пари за това, което ще напишете в доклада си… сър.

Смях.

— Така и предполагах. Знаеш ли, капитане, на мен това място доста ми харесва. Мисля да се оттегля и да се настаня тук, когато пълномощията ми бъдат прекратени. Мога да се заема с овцевъдство или с нещо друго — само за да не скучая. Мога дори да се обърна към Източноиндийската компания и да се пробвам в търговията. Имам чувството, че златната треска ще продължи и много хора ще се установят тук заради тръпката, която предлага тукашният живот, и установения ред… Сидней може да се превърне в преуспяващ град след няколко години… Мога да си взема и съдружник… Така че, ако решиш да се оттеглиш…

Брендън бавно се обърна.

— Не ме гледай толкова учудено, капитане. Би трябвало да знаеш, че в нашата професия навсякъде те дебнат изненади.

Широка усмивка озари лицето на Брендън.

— Като те гледам как стоиш сам тук, докато твоите гости се събират на палубата, чудя се какво ще си помислиш, когато се изправиш пред следващото предизвикателство. О, моля те, капитане, ти едва ли си от хората, които се тревожат от предизвикателствата. Младата жена наистина е буйна глава. Мога да си представя как всеки ден, прекаран с нея, ще бъде една малка битка. Да обичаш някого толкова силно си е като предателство спрямо душата… Разбираш какво искам да кажа.

— Да — отговори Брендън и отново се вторачи в морето.

— Хайде върви, булката те чака — каза приятелски спътникът му.

Тя беше замаяна от щастие. Като някаква глупава ученичка, увлечена в най-налудничави си мечти. Само че това не беше мечта. Не беше и сън. Не беше фантазия. Тя се омъжваше на борда на „Кралица Виктория“, чиито палуби блестяха от чистота, а английското знаме плющеше под напора на вятъра високо над главата й. Край перилата се бяха строили бодри млади моряци и войници, монахини с насълзени очи и деца с алени бузи, дошли на кораба за церемонията. Сами се разхождаше по палубата и луничавото му лице грееше. Когато Бронте го видя и му се усмихна, той изпъна слабите си раменца и я поздрави, изпълвайки сърцето й с любов, гордост и надежда за неговото бъдеше. За тяхното съвместно бъдеще.

Облегната на ръката на баща си, тя мина напето покрай редицата стройни офицери, които се усмихваха, вдигнали саби за тържествен поздрав — легендарната арка на военните. После погледът й се спря върху лицето на капитан Брендън Тримейн. Срещна очите му — о, тези красиви сини очи, които я плениха още в първия миг, когато отвори вестника преди много години и видя образа му, скициран на втора страница.

Ах, колко великодушна беше съдбата! Всеки един от тях трябваше да извърви своя път, да измине хиляди мили, за да могат да се срещнат и влюбят един в друг.

Бронте носеше дълга бяла рокля и семпло дантелено було.

Брендън беше в пълна военна униформа. Придружаваха ги двадесет и четирима флотски офицери — също в пълна униформа.

След като размениха клетвите си, те минаха под арката от вдигнати саби, приемайки поздравленията на гостите. После, когато им поднесоха триетажната сватбена торта, Брендън се обърна към Бронте и й се усмихна.

Той й подаде сабята си. С треперещи ръце тя пое скъпоценното стоманено острие с позлатена дръжка, а последните слънчеви лъчи на угасващия ден се отразяваха в блестящата повърхност.

— Сър — пошепна тя, обзета от внезапна слабост. — Вие бяхте моят герой от години. Какво трябва да направи човек, когато се изправи лице в лице със сбъднатите си мечти и фантазии? Трябва ли да направи реверанс?

— Мисля, че не трябва — засмя се той.

— Тогава какво да направя? Какво да кажа? Кажи ми как да се държа в присъствието на човека, от когото съм се възхищавала, когото съм обожавала — и обичала — още като малко момиче.

— Забрави, ако можеш, какво съм и мисли само за това кой съм.

— Кой си? — усмихна му се тя.

— Твоят съпруг.

Като затвори очи, тя поднесе сабята към устните си и я целуна. После двамата заедно — неговите ръце обхванали нейните — разрязаха тортата с острието на сабята. Присъстващите пристъпиха напред, за да поздравят младоженците.

Нощта бе започнала бавно да се спуска над Сидней, когато „Кралица Виктория“ се плъзна по спокойната повърхност на океана и напусна пристанището. Облегната на перилата на палубата, Бронте наблюдаваше силуета на сестра Елизабет и махащите с ръце деца, чиито образи все повече се размиваха и избледняваха в далечината. Мъчително преглътна, когато напиращите чувства стегнаха гърлото й. Помъчи се да диша равномерно въпреки скръбта, която натъжи сърцето й.

Сбогуванията никога не са били леки и приятни.

— Бронте! — чу тя познати гласове и Сами и сестра му дотичаха при нея. До сега те бяха наблюдавали как моряците вдигат главното платно и го настройват по вятъра.

Бронте коленичи и разтвори ръце. Децата се хвърлиха към нея и я задушиха с прегръдките си. Целуваха я и викаха от удоволствие, но Сами я стискаше по-здраво.

Бронте махна падналия кичур коса от челото му и взе лицето му в ръцете си.

— Щастлив ли си, скъпи? — попита тя.

— Вече няма да бъда само един номер — каза той усмихнат. — Капитанът ми обеща. Каза ми, че няма да позволи на никой да вземе мен и Пам от вас двамата. Смятам, че това значи, че сме ваши завинаги.

— Да, мои завинаги — повтори тя и притисна Сами и сестричката му до гърдите си.

Бронте погледна над главата на Сами, който продължаваше възторжено да я прегръща, и видя Брендън, застанал до баща й, облечен все още във военна униформа, с еполети и шарф, със закачена на бедрото сабя и гърди, покрити с медали. Той я гледаше с усмивка, а морският вятър развяваше леко косата му. Приближи до Бронте.

— Мога ли да остана за малко насаме с майка ви? — попита нежно децата той.

Сами и сестра му подскочиха и избягаха. Сами обърна няколко кафеза, от които по палубата се юрнаха зайци и се разхвърчаха птици. Уилям и няколко моряци изтичаха да ги приберат обратно в кафезите им.

Брендън се засмя и обгърна раменете на Бронте с ръка. После нежно я обърна към морето. Светлините на Сидней трептяха в далечината като малки запалени свещички.

— А ето и последният подарък от баща ти — каза той нежно в ухото й.

В този момент първият фойерверк проблесна в нощното небе. После още един и още един. Червени, сини и зелени, те се пръскаха високо в небето — малки, светли цветчета, подобни на огнена дантела — и се сипеха надолу към белите гребени на вълни. Гледката предизвика сълзи в очите на Бронте. А нощта се освети от хиляди малки огньове с многоцветни искри.

Бум! Бум!

— Хвани онова зайче! — Извика някой.

Бронте се засмя, хвана Шугър и го повдигна. Дълбоко въздъхна, когато малката сиво-бяла муцунка започна да души ухото й. Бейби, един вързоп от бяла и черна козина, тичаше в една посока, Дъсти в друга, докато Хайауата, скъпият паун на баща й, беше разперил великолепната си опашка със зеленикаво пурпурно оперение и тъпчеше важно до крака на Брендън. Всички те се връщаха в Англия, където отново щяха да живеят заедно.

Бронте погледна в блестящите очи на съпруга си и усмихната каза:

— Господине, доколкото си спомням, съществува едно старо китайско предание, според което…

— Ако някой бъде целунат в присъствието на паун, то до една година ще се роди бебе — Брендън също се усмихна и я погледна. Взе неспокойното зайче от ръцете й и внимателно го пусна на палубата.

После нежно прегърна Бронте. Здравото му тяло се притисна по-близо до нейното и той я целуна пред очите на всички на палубата на „Кралица Виктория“, докато от небето към тях се спускаха панделки ярка светли на.

Моряците ги насърчиха, а при вида на Хайауата, който изпляска с крила и разпери още повече блестящата си опашка, Бронте се усмихна и възкликна:

— Моят съпруг! Моето щастие. Моят герой.