Катрин Сътклиф
Мой капитане (6)

Глава 6

Ако някакво чувство се настани в сърцето на човек, и това чувство го вълнува и безпокои, то и физически е невъзможно тези емоции видимо да не променят израза на лицето му…

Хладнокръвен и овладян човек може да бъде само този, който умее да контролира страстите си страстите си.

„Съвети за млади джентълмени“

Превила рамене над дрипавата дреха, която държеше в ръцете си, седнала пред мъждукащия фенер, Бронте шиеше ризата на капитан Тримейн — тази, с която беше облечен, когато падна със Сами от покрива. Беше успяла да изчисти петната, но изкърпването доста я затрудни.

Тя изправи гръб и погледна часовника. Десет и четвърт. Баща й отдавна трябваше да се е прибрал.

Бронте се намръщи и разтърка с юмрук изморените си очи. Чу вратата да се хлопва и видя през отворения прозорец готвачът — едър, широкоплещ мъж — да крачи тромаво надолу по пътеката, която водеше към бараките. Кърпата за бърсане на чинии се развяваше като байрак от задния джоб на панталона му. Той заминаваше след няколко седмици. Беше излежал седемгодишната си присъда и сега смяташе да се върне в Англия, където беше оставил жена си и шестте си деца, които работеха в една кръчма в йоркширското графство.

Тя въздъхна. Ризата беше готова. Скъса конеца и остави иглата.

Тишината отново се възцари и изпълни всяко тъмно кътче и всяка пролука в уютната й спалня. Пръстите й нервно подмятаха края на ризата, която лежеше в скута й, а очите й не се откъсваха от една нощна пеперуда, която налиташе към пламъка, а после бързо се отдръпваше назад. След това отново се спускаше напред…

Обикновено по това време тя вече беше в леглото. Любимото й плюшено мече спеше кротко на възглавницата й, а тя дълго будуваше до него.

В един миг реши да прелисти някоя и друга страница от книгата на Флора Тристан — Memoires et Peregrinations d’une Paria, но не беше в настроение да се занимава със забранените писания на мадам Тристан за еманципацията на жената.

Бронте приглади с ръка гънките на закърпената риза на Тримейн. После прекара пръст по ръба на шева, с който беше съединила двете скъсани парчета. Изглежда ги беше пришила здраво, но кърпеното не можеше да се скрие. Тя остави ризата настрана.

Стана и се разходи из стаята. Облечена с долната си риза и тънка копринена роба, отворена отпред, Бронте се огледа с неохота в овалното огледало, поставено върху масичката в слабо осветения ъгъл. Неясният й образ я гледаше, въпреки че отражението й отчасти беше скрито от шапката за слънце, закачена на един изпъкнал орнамент в горния край на рамката му.

Тя се взираше в огледалния си образ — устните, шията и деколтето, открито от изрязаната във формата на буквата V долна риза и заобиколено от фина дантела… Много бавно тя отметна робата си назад. Тя се плъзна от раменете й и се свлече в краката й.

Възмутително, едно момиче да гледа тялото си по такъв начин! Скандално!

Какво си мислеше тя? Тялото, поведението и мислите на една дама трябваше винаги да показват скромността и целомъдрието й — никога, при каквито и да е обстоятелства, не трябваше да се предава на долните инстинкти на грешните жени, които се бяха отдали на морално падение.

Но мислите, които бушуваха в нея, бяха определено грешни. Как можеше да го отрича, когато образът на този мъж не напускаше в съзнанието й — очите и тялото му — голото му тяло — прекрасно оформените могъщи мускули под бакърената кожа. Каква ирония се криеше тук. През всички изминали години, когато си беше фантазирала за Тримейн, никога не беше мислила за него по този начин. Беше си го представяла като смел герой, облечен в униформа и окичен с блестящи медали. Беше си представяла как й чете стихове, как я омайва с комплименти и обещания за вярност до гроб. Във всеки случай, не си беше представяла един разярен звяр, който с удоволствие й говореше думи, които я разтърсваха.

Тя трябваше да го ненавижда, трябваше да го мрази. И тя наистина го ненавиждаше. И го ненавиждаше не само заради вината му. Тя го презираше и заради скандалните му разбирания за живота. Винаги бе смятала благоприличието за добродетел. Но благоприличието държание, поне в неговите очи, беше обект на присмех… И тя се чудеше дали той не бе прав.

Открито си призна, че неговото присъствие я води към известна морална деградация. Мили Боже, сега тя стоеше пред огледалото, взираше се в отражението си, като че ли беше някоя актриса, танцьорка или авторка на някой от онези романи със съмнителна художествена стойност. Тя повдигна бавно ръце и освободи косата си. Наблюдаваше как тъмните къдрици се плъзгат върху белите й рамене и гърдите й. С леко треперещи пръсти тя разкопча горните три копчета на долната си риза. Веждите й се повдигнаха. Още малко и щеше да се изкиска, но си припомни, че бе твърде стара за такова девическа постъпка. Но гледката, която представляваше — с разпуснатата си коса, с разтворената си риза, която разкриваше едното й голо рамо, я караше да трепери. Да се изчервява… и… Дали не беше грешна по душа?

На вратата тихо се почука. Като изпъшка, Бронте грабна бързо робата си и я притисна към гърдите си. После подскочи, като че ли току-що беше попаднала в стая пълна с моряци, спусна се към затворената врата на спалнята и се втренчи в нея така, сякаш щеше да я гледа до свършека на света. Тогава отново се почука.

— Кой е? — попита тя с напрегнат, дрезгав глас.

— Отивам да спя — чу тя гласа на Уонг. — Госпожицата иска ли нещо, преди да си тръгна?

— Не, благодаря.

— Да донеса ли зайчето?

— Не.

Тишина. После чу стъпките му да отекват надолу по коридора. Тишината се настани отново в стаята и в мислите на Бронте. Тя грабна от стола сгънатото одеяло и го метна върху огледалото. После взе ризата на Тримейн. Тя й напомняше за него, а това я караше да се чувства толкова несигурна.

Тя се измъкна от спалнята си. Босите й крака пристъпваха безшумно по коридора. Щеше да даде ризата на Мърей, който тази нощ трябваше да пази пред вратата на стаята, където лежеше Тримейн.

Опрял брада на гърдите си, Мърей сладко дремеше, седнал на стола до стената.

— Голям пазач, няма що — измърмори на себе си Бронте и погледна затворената врата, преди да мине на пръсти покрай спящия шотландец. Като завъртя кръглата дръжка, тя внимателно отвори вратата.

Фенерът свистеше на масичката до леглото. Тримейн спеше спокойно.

Добре. Остави ризата на този предател и излез от стаята!

Но сега, до него, тя видя, че челото му е покрито със ситни капчици пот, а устните му са сухи и изпръхнали като пергамент.

Бронте се наведе над него и постави студената си ръка върху горещото му чело. Очите му се отвориха.

Бронте отскочи назад. Първото нещо, което почувства, бе огромно смущение и то я накара да застине на мястото си. След малко успя да се завърти на петите си и да тръгне към вратата.

— Почакайте — чу тя тихия му глас.

Стъпките й се забавиха. После спря. Сърцето й биеше лудо в гърдите й, а ръцете й стискаха ризата му.

— Госпожице Хавиланд — каза малко по-високо той.

Много, много бавно, тя се обърна с лице към него.

— Дайте ми вода, моля.

— Вода. Да. Разбира се — тя взе гарафата с вода, наля в една чаша и внимателно я занесе до него. След като се поколеба за миг, тя подпъхна ръката си под главата му, повдигна я и поднесе чашата до устните му.

Той пи жадно, на големи глътки, докато накрая в чашата не остана и капчица вода. С въздишка на облекчение той се отпусна на възглавницата.

— Благодаря.

В тона му нямаше сарказъм. Тя се отпусна.

Брендън остана притихнал една дълга минута, като че ли усилието да пие вода беше изсмукало напълно силите му. После попита:

— Какво правите тук, госпожице Хавиланд?

— Защо съм тук, ли? О! Да. Ризата ви. Закърпих я.

Той се усмихна. Погледът му я прикова, накара я да се почувства неловко, че стоеше пред него по един такъв шокиращ начин — с разпусната коса — толкова често беше виждала майка си да стои по същия начин пред баща й.

Тя си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Мислех, че може би трябва да ви дадем друга, но ми се струва, че успях да я зашия добре. Парите не достигат, нали разбирате. Често сме принудени да се оправяме с подръчни материали.

Той не откъсваше очи от нея. В тъмнината на стаята те имаха цвета на среднощно море. Бяха оградени с не вероятно дълги мигли.

— Виждам, че не сте хапнал нищо тази вечер — посочи тя към подноса с изстинала храна, поставен до леглото му.

— Не съм гладен.

— Наистина трябваше да се насилите и да хапнете. Необходимо е, ако искате да възвърнете силите си.

— Нека да се споразумеем — каза той. — Ако останете и ми правите компания за малко, ще се помъча да хапна.

— Да остана? — преглътна тя и притисна ризата му към себе си. — Не. Аз… не мога. Късно е и… — хапеше тя долната си устна и гледаше подноса с храната — бульон от овнешко месо, крем, мляко и сух хляб. Едва ли изглеждаше апетитно. — Не — каза тя повече на се бе си, отколкото на него. После остави ризата на леглото и взе подноса.

Без да каже нищо, Бронте излезе бързо от стаята, хвърли гневен поглед към хъркащия Мърей и хукна на долу по коридора — с развята роба. Когато влезе в кухнята, тя тръшна подноса върху масата, при което млякото се разля, а сухият хляб тупна на земята.

Още чуваше думите хайде да се споразумеем. За Бога, за какъв се мислеше той? Да си въобразява, че тя просто ще седне до него като някоя боготворяща го кукла и ще го забавлява?

Без съмнение той беше свикнал жените да го боготворят и да бленуват за възможността да прекарат известно време в компанията му. Може би преди и тя щеше да копнее за същото, но не и сега. Това никога нямаше да стане благодарение на английската съдебна система, която го беше обвинила в убийство. И благодарение на същата тази съдебна система — и на баща й — сега тя носеше отговорност за Брендън Тримейн… независимо дали това й харесваше или не…

 

 

— Господин Тримейн.

Думите бяха изречени с тих, несигурен глас и прошумоляха в спящото му съзнание като лек полъх. Въпреки усилващото се болезнено туптене, което чувстваше в крака си, накрая той беше успял да задреме, като съсредоточи вниманието си върху спомена за образа на дъщерята на губернатора, надвесена над него в мрака.

— Господин Тримейн.

Той отвори с усилие очи и видя Бронте до леглото си — този път истинска. Светлината на фенера позлатяваше лицето й. Косата й, разкошна маса от къдрици, се спускаше по раменете й, гърбът й бе изправен, и бе вирнала упорито брадичката си. Тя държеше поднос, върху който димеше купа с бульон, препечен хляб и вода.

— Ще остана, докато се нахраните — заяви тя. — Не повече. Такава е сделката, нали?

Той кимна с глава.

Бронте постави подноса на масата. Вълна от аромати нахлу в ноздрите му — мирис на жена, на сапун, на лавандулов одеколон…

Тя взе един стол и седна близо до леглото му. Той я наблюдаваше как взима купата с бульона и разбърква с лъжицата питателното съдържание. Устните й бяха леко разтворени, докато духаше горещия бульон, за да може да се яде.

Когато поднесе лъжицата към устата му, очите й, сребристи и искрящи като утринна роса, срещнаха за миг неговите. Устните й несъзнателно се закръглиха, като че ли го насърчаваше да глътне съдържанието на лъжицата. Изражението й беше странно, спокойно — много по-ведро от това, което беше виждал досега.

Разбира се. Сега тя беше в стихията си, отдадена на пълно на ролята си на мъченица. Той вече не представляваше опасност или заплаха, беше безобиден страдалец, който се нуждаеше от търпение, разбиране и грижи. Просто изпълняваше съответната роля в нейната драма.

— Яжте — увещаваше го тя.

Накрая той се подчини и притвори очи, когато усети топлия вкусен бульон в устата си. После опита и препечения хляб. Накрая отпи от водата. През цялото време наблюдаваше лицето й и установи, че сенките още по-силно подчертават красивите й черти, формата на устните и фината бледа кожа.

Капчица бульон се стече от ъгълчето на устните му. Тъй като опитът й да я обере с лъжицата не се оказа успешен, тя несъзнателно вдигна ръка и я изтри — така, както постъпваше с децата. В този миг той разбра, без да съществува каквато и да било логика в мислите му, че на всяка цена трябва да я изтръгне от тази скромна, превзета роля.

Искаше му се да отприщи страстта, която виждаше стаена в дълбините на тези очи. Искаше да я изтръгне от апатията. Искаше да види отново как върху лицето й се изписва онова удоволствие, което той забеляза онази нощ, докато над главите им се пръскаха букетите на фойерверките.

Знаеше, че бе достатъчно неразумен да рискува отново всичко заради една жена.

Той свъси вежди и извърна лице, отказвайки да се храни повече.

— Яжте! — настоя тя.

— Не съм гладен. Махнете това от тук, за Бога. Не искам да ям този отвратителен препечен хляб. Нито да пия вода. Искам да пия. Истинско питие. И да водя сносен разговор с жена от плът и кръв, която може да погледне един мъж, без да мисли, че той е нещо по-лошо от гол охлюв, заврян под някой камък.

Тялото й се стегна и тя стисна устни.

— Явно не сте склонен да се храните или да имате компания — каза тя с леден глас.

— О, аз имам нужда от компания — отбеляза той със самодоволна усмивка. — През последните мизерни месеци, откакто живея в тази дупка, винаги чувствам необходимостта от компания. Само че, моята представа за компания неизменно включва нежни ръце и дъх, топъл и сладък като канела…

— Сър, нима намеквате, че моите ръце не са нежни? — попита тя с широко отворени очи.

— Нежни за ковач, може би — каза той и потрепери от болка, когато се опита да премести крака си. Завивката се плъзна и коляното му се оголи. — Но това няма значение, скъпа. Някои жени са родени с умението да доставят удоволствие на мъжете, а други — не. Може би сте постъпила правилно, като сте избрала живота на мъченица, няма да знаете какво трябва да направите за един мъж, ако имате такъв.

Тя го гледаше втренчено, а бузите й пламтяха. След това той сведе поглед към коляното си, което беше подуто и посиняло. Явно имаше засегнат нерв, а при това… той искаше да я събори на леглото и да й покаже какво точно представлява това, което мъжете очакваха от една красива жена като нея… жена, която носи само една тънка роба, а прекрасната й коса се спуска като на пакостлив ангел, изпратен тук, за да го съблазни, дока то той си въобразява, че тя няма и понятие какво е това да съблазни един мъж…

Бронте остави бавно лъжицата и стана от стола. Постави подноса върху близката масичка до миниатюрния си портрет. Тя остана там дълго време, взирайки се в образа си. Брендън хвърли бърз поглед към нея. Мълчаливите жени го изнервяха. А сърдитите, мълчаливи жени го ужасяваха.

После тя се обърна — много, много бавно. Леката бяла материя на робата й обви с мекотата на вълна тялото й, прошумоля като ромон на вода, която тече през каменно корито. Пламъкът на газената лампа, поставена на масата зад нея, трепна леко, но достатъчно, за да „запали“ черната й като нощен мрак коса, която падаше върху стройните й рамене. Тя го гледаше с черните си очи. Цялото й същество издаваше намерението й.

— Прав сте, разбира се — каза тя с тих, спокоен глас, без следа от гнева, който той беше очаквал.

— Така ли? — отговори той кротко с известно подозрение в гласа.

Бронте пристъпи към него. Беше стиснала леко белите си ръце пред себе си. Очертанията на красивото й тяло личаха ясно през прозрачната й рокля. Можеше да види всеки детайл: пълните й гърди — дори зърната — които се люлееха съблазнително, когато тя преместваше тежестта на тялото си от крак на крак. А имаше и още едно място — там, където робата леко прилепваше към сянката между бедрата й.

Като се наведе над него и дръпна чаршафа с хладните си пръсти, Бронте погледна ранения му крак, който беше започнал да пулсира неприятно — но само след миг той разбра, че това не бе точно… кракът му.

— Смятам, че съм била дотолкова погълната от мисълта за подобряване положението на сираците, че не ми е оставало време да си мечтая и фантазирам за най-естествените неща, които би трябвало да занимават мислите на едно момиче. Може би ако имах приятелки на моята възраст, с които да разговарям, щях да знам повече, когато става дума за… флирт и съблазняване… което би спечелило възхищението… или желанието на един придирчив мъж, както казахте вие.

Той сграбчи кръста й — не можа да овладее порива си. Беше си го заслужил. Тя му беше предала урок и го беше направила много добре. Можеше да го види в очите й — очи, в които тлееше огън, както и в сочните сладки устни, извити в пъклена усмивка.

— Какво не е на ред, господин Тримейн? — попита тя невинно. — Може би нямате готовност да проведем терапията тази нощ?

— О, готов съм — каза той и се ухили. — Въпросът е дали вие сте готова, скъпа?

Тя го гледаше, без да мига. Прекрасното й лице сякаш се бе вкаменило. Ухаеше на лавандулов одеколон. На пудра, на чисто и свежо бельо, съхнало на слънце същата сутрин. Беше я предизвикал. Тя беше приела предизвикателството. И двамата го знаеха. И изведнъж му хрумна, че ако той избяга сега, в нейните очи това щеше да бъде нейна победа. Брендън се възхити на куража й и реши да й позволи да излезе победител.

Той я блъсна назад. Тя застъпи подгъва на робата си и се спъна. Когато се изправи, очите й блестяха. Тя го гледаше, ръцете й бяха свити в юмруци, а бузите й пламтяха.

— Промених намерението си — каза той. — Не искам да се възползвам от компанията ви. Оставете ме да умра в мир.

— Няма да умрете — отговори тя. — А има и още нещо. Тази стая не е ваша. Ако искам, мога да ви затворя в кочината при прасетата. Не, като си помисля, не бих искала да оставя милите животинки във вашата компания. Добре, господин Тримейн. Гладувайте, щом това ви харесва.

Тя грабна подноса и тръгна към вратата. Рязко я отвори и я тръшна толкова силно зад себе си, че Мърей се стресна, подскочи и събори стола на земята. Гледаше глуповато затворената врата и се мъчеше да разбере какво става. Бронте избухна в смях.

 

 

Беше станало пладне и горещината в стаята, в която лежеше Брендън, беше тягостна. Главата, всяка кост и всеки мускул от тялото му, болезнено пулсираха. През всичките тези дни той беше направил всичко, което бе по силите му, за да страда мълчаливо, също както подобава на един горд герой, макар и да не беше повече такъв, но той смяташе, че му подхожда да се държи точно така.

Беше лежал в много болници по време на военната си кариера, за да знае, че инфекцията бе опасна заплаха. Той се нуждаеше също така от упражнения, за да не атрофират мускулите му. Фактът, че лекарят, който идваше от време на време да види раните му, беше обикновено пиян до козирката — тъй като преди това беше гаврътнал достатъчно количество домашно приготвен ром — не му помагаше да възвърне душевното си спокойствие. Не му помагаше и факта, че всеки път, когато се мъчеше да седне в леглото, грубият пазач го блъскаше назад към възглавницата.

Той чувстваше, че отпада с всеки изминал ден и здравето му не се подобряваше.

Бронте влезе в стаята. Носеше чисти чаршафи.

— Добро утро — каза тя безразлично и мина покрай отворения прозорец с изглед към градината. Градината, в която тя бе лудувала с децата всяка сутрин до деня на злополуката с Тримейн. После остави чаршафите на масата до стената. Когато го погледна отново, тя ос тави един плик на леглото до ръката му.

— Имате писмо.

Той не го погледна. Гледаше как Бронте се суети около леглото му и нервно оправя чаршафите, подгъваше краищата, приглаждаше някоя гънка — и упорито отказваше да срещне погледа му.

— Изглежда се ползвате с популярност сред някои среди в Англия. Може би ще искате да го прочетете още сега — погледна тя към писмото, а после отмести очи.

Тя сипа вода от каната в порцелановия леген, който беше украсен с детски рисунки в синьо.

Застанала с гръб към него, Бронте натопи една кърпа в легена, извади я и я изстиска.

— Докторът смята, че състоянието ви се подобрява.

— Той е един пияница — каза той.

— Преувеличавате, сър… Освен това, доктор Симс е единственият лекар, с който разполагаме. Боя се, че по-известните лекари предпочитат да си стоят в Англия.

— А той за какво е дошъл тук? — раздразнено попита Брендън. — Убийство? Кражба? Изнудване? Не. Не ми казвайте. Бих искал сам да помисля по този въпрос.

Бронте се обърна с гръб към леглото, за да избегне погледа му.

— Елизабет ми каза, че отказвате да се храните.

Тя разпери ръце и премери дължината на марлята, после я прегъна и я разряза на две с ножицата. Взе втора марля и повтори същите движения.

— Мислите ли, че това, което правите, е разумно, господин Тримейн?

— Опитвал съм и по-хубава храна от помиите в Кантон.

— Не се и съмнявам — погледна го тя.

Той отвърна на погледа й. Кракът го болеше. Главата го болеше.

— Какво ще кажете, бихте ли отворила прозореца, за да не се задуша.

— И няма ли да се измъкнете през него при първа възможност?

— Да се измъкна? — щеше да задави от смях той. — Госпожице, аз съм слаб като новородено котенце. Не мога да се добера до прозореца, а камо ли да скоча от там. А сега ми доведете някой свестен лекар, преди да съм…

— Преди да сте какво? — попита хладно тя, като почти се забавляваше. Бузите й от розови станаха червени, но гневът все още не я беше напуснал.

Брендън изтощено се отпусна на възглавницата и впери поглед в тавана. С усилие се опита да съсредоточи мислите си върху нещо, за да избяга от безумното желание да я разтърси. Изглежда днес не успяваше да влезе под кожата й.

Бронте продължи да приготвя медицински марли. Тя си тананикаше и се държеше така, сякаш той не съществуваше. Накрая, решила, че е нарязала достатъчно марли, тя ги събра и ги сложи върху масичката до леглото му. Обърна се и го награди с лека усмивка, която без съмнение пазеше като специална награда за затворниците в нощта, преди да бъдат обесени.

— Сестра Елизабет ще дойде всеки момент, за да смени дрехите ви. За жалост аз не мога да остана, тъй като господин Елиъс ме чака, за да ме придружи до сиропиталището.

Той изстена тихо и каза:

— Спестете ми подробностите. Само ми помогнете да седна на стола.

Тя го изгледа несигурно.

— Първо ще ми се закълнете, че няма да се опитате да направите нещо неразумно.

— Като че ли думата на един убиец означава нещо за вас… Добре, госпожице Хавиланд. Имате думата ми.

Тя отново се поколеба. Отиде до вратата, отвори я и излезе в коридора.

— Уонг? — Извика тя. — Тук ли си? Никакъв звук.

— Господин Грант?

Отново не получи отговор. Ръцете й нервно мачкаха полата й. Обутите й в ботуши крака потропваха нетърпеливо по пода.

— Много добре — промърмори на себе си тя. — Предполагам, че нямам друг избор и трябва да се справя сама.

С ново чувство за дълг и решимост тя погледна към стола в ъгъла, тапициран с дамаска на цветя.

— Да опитаме ли?

Със стиснати устни и сковано тяло — беше прикован към леглото от толкова много дни — Брендън се опита да се надигне сам. Не успя. Олюля се. Пред очите му причерня, а в главата му се разрази вихрушка. Стисна здраво чаршафите.

Напрегна всичките си сили и отново се опита да стане. Стори му се, че всичко в стаята се преобърна и въпреки че се мъчеше да задържи погледа си върху лицето на Бронте, за да избяга от въртящата се около него стая, опитът му излезе неуспешен.

— О! — Извика тя, а той започна да се свлича към пода. Бронте се спусна към него. Ръцете й обвиха кръста му. Цялото й тяло се напрегна от усилието да го задържи на крака.

— Полека! — каза задъхано тя. — Хванете се за мен. Да, така. Защо не ми казахте, че се чувствате толкова зле? Уонг! Мърей? Няма ли кой да помогне? Господин Тримейн! Моля ви, не губете съзнание! Но краката му се огънаха.

Двамата паднаха на леглото. Тя лежеше върху горещото му тяло. Дългите му ръце обгръщаха стройните й рамене, а пръстите му се впиваха в разпиляната й коса. Матракът се бе изместил. Писмото, което беше донесла, бе паднало на пода.

Никой не помръдваше.

Брендън лежеше със затворени очи, със заровено в косата й лице. Ухаеше на лавандула. Чувстваше изненадващо гъвкавото й тяло върху своето, а ръцете й се впиваха в него, сякаш се страхуваше да не поети в някоя бездънна пропаст.

За миг той забрави къде се намира. Когато накрая тя се размърда и се опита да се освободи, той продължи да я притиска здраво, което я принуди да се дърпа по-упорито.

— Пуснете ме да си вървя. Пуснете ме — в гласа й се долавяше паника.

— Мълчете! — изръмжа той и усука косата й около ръката си.

Тя отчаяно стисна устни, а тялото й се стегна — дали от страх или гняв, той не можеше да определи.

Не го интересуваше нищо. За него не съществуваше нищо друго, освен желанието да се загуби в уханието на тялото й.

Накрая очите й срещнаха неговите.

В един миг му се стори, че се дави. Опита се да се отърси от това чувство, но не успя. Опитите му да се бори бяха безполезни. Може би гласът, с който бе разговарял през онази далечна нощ, когато пристигна във фермата Хавиланд, беше изрекъл само истини. Твърде много месеци бяха изминали, без да общува с красива жена. Просто нямаше друго обяснение за това силно желание, което заглушаваше дори болката и помрачаваше разсъдъка му. Беше дошъл в Нов Южен Уелс, за да накаже онези копелета, които бяха изтребили целия му батальон от млади войници по време на въстанието в Делхи и Мерут. Бронте беше един от тези врагове. Не можеше да й има вяра. Беше научил от опит, че колкото по-красива и блестяща е една жена, толкова по-опасна е тя. Но сега мислеше само как да събуди чувствата й — и да постигне своето.

Тя отново направи опит да се освободи, но той я притисна още по-силно към себе си. Пръстите му се впиха в меката, влажна кожа на врата й. Отново се потопи в очите й и потъна в дълбините им, където се четеше интелигентност и непоколебима независимост. В тревогата си тя не извика, както биха постъпили повечето жени. Само го гледаше със стоманено твърд поглед. Ноздрите й се разшириха — единственото нещо, което издаваше страха й. Можеше да усети как сърцето й започна да бие по-силно, а червените й устни се разтвориха леко, като че ли не й достигаше въздух. Връхчето на езика й докосна за миг долната му устна, когато каза:

— Ако ме пуснете незабавно, няма да извикам пазачите и ние ще забравим за случилото се.

Той задържа ръцете си на тила й. Тя напразно се мъчеше да дръпне главата си назад. Беше красива. Прекалено красива, за да не създаде неприятности.

Той я стисна по-силно, с което направи невъзможно каквото и да е движение от нейна страна.

Целият облян в пот, той погледна изящното й лице, формата на устните й, които му изглеждаха толкова познати, тъй като тяхната сочност и червенина го бяха преследвали и измъчвали през цялото време, откакто бе пристигнал тук. В сметката влизаха и дългите часове, през които бе лежал в леглото, с приковани във вратата очи, с надеждата да я види как влиза в стаята. В този миг той си помисли, че иска да впие устни в нейните — и да я накаже за това, че го беше довела до това състояние на безсилие и гняв. Тя продължаваше да го гледа равнодушно.

— Мили Боже! — чу се вик откъм вратата и внезапно някой задърпа яростно ръцете му, които продължаваха да притискат Бронте към тялото му. Момичето обаче не трепна, а само продължаваше да го гледа със загадъчните си замъглени очи, като че ли беше някакъв проклет сфинкс.

— Пусни я! — изкрещя Артър.

Бронте се измъкна от ръцете му и се изправи на крака. Когато Артър се опита да блъсне Тримейн, тя го из бута настрана:

— Стига! — каза тя с изненадващо рязък глас. — Махнете веднага ръцете си от този човек!

Артър отстъпи.

— Господин Тримейн, добре ли сте?

— Не. Явно умирам. Най-после ще отида в ада — измърмори той.

— Ще отида да доведа пазачите — изсъска Артър.

— Да не сте посмял! — погледът на Бронте го спря.

— Извинете ме, но не съм съгласен — възрази Артър. — Този човек беше хванат при опит да злоупотреби с вас.

— За какво намеквате? — каза тя.

— Никакви намеци не правя. Това е факт. Този човек тук — посочи той към Брендън с треперещите си пръсти — се опита да ви изнасили. Мила моя, знаете какви са последиците за такова деяние.

— Не ставайте смешен — погледна тя към Артър. Цялата трепереше отчасти от, отчасти гняв. — Това, което видяхте, господин Елисън, бе опит ми да помогна на този мъж, който спаси живота на Сами Нюман — помъчи се да овладее гласа си Бронте. — Излезте веднага и изпратете да извикат доктор Симс. Бързо!

Артър погледна Тримейн, после се обърна към Бронте:

— Не мога да разбера защо баща ви доведе този мъж тук, във фермата Хавиланд? Това първо. И второ, прибра го в дома си, за да му се угажда, като че ли е гост…

— Трябва да разисквате тези въпроси с баща ми.

— Мога да ви уверя, че ще го сторя — Артър се завъртя на пети и тръгна към вратата, като за миг се спря да вземе шапката си, паднала на земята при опита му да освободи Бронте. Когато се изправи, той погледна назад. Устните му бяха стиснати в тънка линия.

— Предполагам това означава, че няма да ви придружа в днешната разходка?

— Не, Артър. В момента времето не е подходящо за разходка.

— Може би по-късно?

Тя отвърна погледа си и се наведе да събере разпилените по пода чаршафи.

— Бронте — каза с по-спокоен глас Артър, в който се долавяха досадни умолителни нотки.

Бронте се намръщи, сведе поглед към пода и преброи до десет.

Накрая, когато тя отново погледна към вратата, Артър си беше отишъл. Бронте пусна възглавницата и бързо го последва, изтича надолу по коридора и влезе в гостната стая. Отиде до прозореца, надникна през белите дантелени пердета и видя каретата на Артър, която затрополи надолу по пътя.

Бронте затвори очи, помъчи се да успокои бясно биещото си сърце и да нормализира дишането си. Само тогава щеше да добие отново кураж и да влезе в стаята на Тримейн. Спря на прага, защото краката й едва я държаха.

Тялото й трепереше. Облегна се на касата, затвори очи и опря чело до хладното дърво. Изминаха няколко минути, преди да се отпусне и да възвърне спокойното изражение на лицето си. Постепенно усети как обръчът, който стягаше дробовете й така, че й пречеше да диша, се отпуска и й позволи отново да си поеме дъх. Докосна леко нежните мускули отпред на шията си, които я боляха.

Искаше й се да се разплаче. Но тя не плачеше. Никога. Огледа познатата стая с висок таван и белосани стени, многото закачени портрети и се зачуди защо в присъствието на Артър не чувстваше и частица от вълнението и тръпката, каквито почувства в мига, когато Тримейн беше притиснал насила тялото й до своето.

Би трябвало да се чувства оскърбена, а не да изпитва това вълнение. Господ да й е на помощ, но не се знаеше какво можеше да се случи, ако Артър не беше влязъл в стаята и не й беше напомнил колко близо беше до бедата.

Затворила отново очи, тя почувства пак ръцете му върху себе си. Пръстите му, чието докосване изгаряше кожата на врата й. Ароматът на голата мускулеста плът проникваше в ноздрите й в онези безкрайни секунди, когато я беше притиснал до себе си.

Без да мисли, тя докосна косата си, която се беше измъкнала от гребените, изработени от слонова кост, по време на боричкането с Тримейн. После се намръщи и се упрекна, че се поддава на суетата.

Господи, внезапно я обзе такова отчаяние! И страх. Колко глупаво! Да пропилее най-хубавите години от живота си влюбена в мъж, който беше само плод на нейното въображение. Колко мъже, прилични, скромни, солидни, мъже като Артър и още десетки други, които работеха за баща й, бяха нейни обожатели. Но тя ги беше отпращала през всичките тези години, защото те не можеха да се сравняват с капитан Брендън Тримейн?

През всичкото това време тя беше чакала и бе копняла за това специално нещо — докосването, целувката. Искаше фойерверки, по дяволите. Фойерверки! Блестящо многоцветие, потоци червена и синя светлина, които да изпълнят тялото й с енергия, да накарат сърцето й да забие лудо, да се случи така, както се описва в романите: „той пробуди страстите й“, или „тя падна в несвяст от силата на неговите пламенни целувки“.

Беше на двадесет и седем години и още не беше целувана.

Само преди минути… ако Артър не беше влязъл с очи, жадни за кръв, като някой от войниците от батальона на Тримейн, тя можеше да бъде…

Не. Тя не можеше да го направи. Съвестта й проговори.

Беше нарушила две от правилата на баща си: никога, при никакви обстоятелства, не трябва да оставаш сама в стаята със затворник, на когото не можеш да имаш доверие и никога не бива да изпаднеш в положение да се отбраняваш, било то от него или от самата себе си.

Никога не се доверявай на затворник — този затворник, този мъж, пред когото тя губеше самоконтрол, щом той само стиснеше ръката й. Никога. Никога. Дори някога той да е бил прославен герой!