Катрин Сътклиф
Мой капитане (21)

Глава 21

Срещаш противника си, биеш се, убиваш или биваш убит и всичко това без нито дума или действие, които да са в разрез с джентълменското възпитание и норми на поведение.

„Илюстрована книга за обноски“

Робер дьо Валкур, 1855 година

Артър прекрачи прага на стаята. Няколко безкрайно дълги секунди той остана там, без да мига, вторачил поглед в Бронте и Брендън. На лицето му бе изписано презрение. Пайлът Креншоу бе застанал от едната му страна, а кметът на Парамата, Чарлз Меткалф, от другата. Лорд Фиш стоеше като истукан. Размениха си някакви реплики. Странно, но Бронте не можа да ги разбере. Звучаха като неясен, гневен шепот и само застрашителната интонация отекваше в съзнанието й. Образите на Креншоу и Меткалф бяха пред очите й, макар да бе обърната с гръб към тях, и се бореше със срама и отчаянието, които я обзеха.

Мисли рационално, повтаряше си наум тя.

Току-що ги бяха изненадали, че вършат най-ужасното престъпление, което една свободна жена и един затворник можеха да вършат заедно.

Това беше срамно петно върху нейната репутация и тази на — баща й.

Брендън щеше да бъде бичуван и депортиран на остров Норфолк. О. Боже, предстоеше му живот, по-лош и от смъртта.

Но това, което я ужаси най-много, беше прозрението, че Брендън е знаел и е предвиждал тази ужасна развръзка, че е участвал и може би направлявал реализацията й.

Но откъде е могъл да знае, освен ако…

Накрая Брендън се обърна към нея. Стори й се, че цяла вечност се взира в тези наситеносини очи и търси отговор. Сблъска се само в студената стена на желязната непоколебимост.

— Трябва възможно най-бързо да се махнем оттук — каза й той с безизразен глас.

Но Бронте не можеше да помръдне.

Артър и другите свидетели на падението й си бяха отишли, слава Богу.

Артър. Изразът, който имаха очите му, я караше да се чувства унизена. Можеше ли любовта да бъде толкова жестока? Нима можеше да превърне нормални, почтени, разумни човешки същества в полудели мъже и… жени?

Да, мислеше си мрачно тя. Да, можеше. И очевидно тя беше, живото доказателство за това, че никой не беше по-силен от любовта и че никога не беше късно да се превърнеш в глупак заради нея.

Брендън я заведе в градината на баща й, където вниманието й бе привлечено от двуколката му, спряла пред къщата, точно зад тази на Артър.

Тя чу звънеца, а след това и сърдития вик, отправен към пазачите.

Баща й излезе от къщата. Лицето му бе почервеняло от ярост — нещо, което рядко се случваше. Като отблъсна ръката на Брендън, Бронте бързо тръгна по пътеката, за да посрещне баща си.

— Татко? Татко, моля те…

Бронте се хвърли към него, вкопчи се в палтото му и заплака — не от унижение, а от страх за Брендън и при вида на болката, изписана върху лицето на баща й.

— Той не е виновен, татко. Моля те, послушай ме!

Баща й стисна гневно ръцете й, после я бутна назад, като че ли тя не съществуваше.

— Почакай! — Извика тя, когато той тръгна по пътеката към Брендън, който стоеше неподвижен, заобиколен от въоръжени пазачи.

Брендън изгледа баща й с такава смелост и решимост, че най-настървеният враг на Англия би се запитал дали ще има и най-малкия шанс, ако се опълчи срещу Тримейн. Бронте хвана отново ръката на баща си и го погледна в очите.

— Не прави това. Моля те, не прави това. Не прави тази трагедия още по-страшна, отколкото вече е.

— Оставила си ми много малък избор.

Бронте стоеше като закована на пътеката. Ръцете й бяха стиснати. Тя гледаше как пазачите ограждат Брендън и извиват ръцете му. После огорченият й бащи стовари юмрука си върху челюстите му и той се стовари тежко на земята.

Бронте очакваше Брендън да се бори, да се защитава. Но той не направи нищо, когато баща й сграбчи с треперещи ръце ризата му и го изправи на крака. Тя наблюдаваше сцената със свит на топка стомах и стегнато гърло. Сърцето й щеше да се пръсне.

Бронте се обърна към къщата и видя Артър да стои изправен на верандата. Върху лицето му беше изписана злоба. Тя дръзко брадичката си, изправи раменете и тръгна нагоре по пътеката, като крачеше възможно най-хладнокръвно и спокойно. Когато започна да се изкачва по стълбите, усети как треперят коленете й. Накрая се изкачи на верандата и застана лице в лице срещу Артър.

Опита се да му каже нещо. Беше като изцедена и не успя да издаде и звук. Накрая тя си пое дълбоко въздух и направо захвърли думите си в глупаво ухиленото му лице:

— Трябва да те мразя заради всичко това, но не мога. Мога само да те съжалявам, че природата те е осакатила и ти не познаваш чувството на състрадание и помирение. Разбираш ли сега защо не мога да те обичам?

Самодоволната му, глупава усмивка бавно изчезна от лицето му.

— Мислиш, че всичко това съм организирал аз? — отбеляза студено той, а устните му презрително се извиха в надменна усмивка. — Трябва да те информирам, че истината изцяло противоречи на това, което си мислиш, госпожице Хавиланд. Моите действия бяха само един съответен отговор. Той извади от джоба си едно писмо.

Настоявам да се срещна с вас, Креншоу, Меткалф и лорд Риш днес следобед, в къщичката, точно в два часа. Имам информация относно бягствата на затворниците, които станаха наскоро.

Като смачка бележката между треперещите си пръсти, Бронте повдигна бавно очи и срещна погледа на Артър.

— Не съм го писала аз.

— Очевидно.

Тя пусна хартиената топчици на земята, мина покрай Артър и влезе в къщата. Знаеше, че само Брендън би могъл да го напише.

 

 

Уилям изчака Ан, Джони Търпин и Чарлз Меткалф да излязат за малко от стаята. Сега, когато най-после беше останал насаме с Брендън, той се обърна бавно към него. Лицето му беше станало пепелявосиво от скръб и изтощение.

— Защо? — попита той със студен, уморен глас. — Доведох ви в дома си, доверих ви се. Защо постъпихте така с дъщеря ми?

Брендън не каза нищо. Само стоеше по войнишки изправен в средата на стаята и гледаше право пред себе си. Челюстта го болеше от удара, който Уилям му беше нанесъл по-рано.

Хавиланд застана пред него, за да го погледне в очите.

— Онази вечеря, когато лейди Фиш помоли да бъдете прехвърлен в „Мил Чейз“. Никога няма да забравя страха в погледа на Бронте, когато помисли, че аз действително мога да ви изпратя в тяхната ферма. Освен съпругата ми, Бронте е моят най-добър приятел през последните двадесет и седем години. Единствено аз можех да доловя промяната, която настъпи в нея, откакто дойдохте тук, капитане. Трябваше да реагирам веднага и да спра всичко това навреме. Трябваше да ви върна в Сидней, но с какво щеше да промени нещата това? Тя щеше да продължи да ви обича, както ви е обичала винаги, още от детските си години. Но аз също нося вина, че й позволих да повярва в митичния герой. Честно казано, мислех си, че идването ви тук е някаква ужасна грешка на съдбата. Мили Боже, но аз дори си мислех, че сте подходяща партия за Бронте. Не исках тя да бъде вечно сама — и като стисна юмруци, той попита: — Защо постъпихте така с нея, човече? Защо изпратихте онова писмо на Креншоу, с което го молите да дойде в къщичката? Как можете да бъдете толкова жесток и да причините такава болка на Бронте? Ти я съсипа, негоднико, и сега стоиш тук, без да кажеш нещо, като че ли си някоя проклета скала. Мога да те убия с голи ръце — Уилям вече не се владееше.

За миг двамата останаха така, един срещу друг. Погледите им се кръстосваха. Брендън стоеше, без да мига. По лицето на Уилям беше избила пот от гняв и ярост. Накрая той отмести погледа си и се отдалечи, като с усилие се овладя. Отиде зад бюрото си и започна да рови в някакви документи.

— Смятам, че разбирате какви последици ще има всичко това — каза той, без да вдига погледа си от книжата. — Ще бъда принуден да изискам наказанието ви. А наказанието за престъпление като вашето е завързване на триъгълника и бой с камшик, а след това — депортиране на остров Норфолк.

Като каза това, Уилям вдигна очи, заобиколи бюрото си и отново застана пред Брендън. Лицето му беше измъчено и изтерзано.

— Ако се замисля за момент… — започна той, но го прекъсна рязко почукване на вратата. — Да!

Вратата се отвори и няколко пазачи пристъпиха напред.

Хавиланд се обърна към Брендън и го предизвика:

— За Бога, човече, дай ми някоя логична причина, за да мога да разбера защо постъпи така с Бронте. Искам да знам. Само ако мога да повярвам.

— Че я обичам? — попита тихо Брендън.

— Да — отговори също толкова тихо Уилям.

Брендън си пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Обичам я повече от живота си — каза той.

— Уилям! — Извика откъм вратата лорд Фиш. — Може ли да поговорим насаме за малко, моля те.

Лорд и лейди Фиш влязоха в стаята. Лорд Фиш избута пазачите навън и затвори вратата под носа им. Лейди Фиш се облегна на вратата. Повдигнала вежди, тя гледаше Брендън и самодоволно се усмихваше.

— Съжалявам, че трябваше да стана свидетел на тази злочеста ситуация — заяви лорд Фиш, като притисна влажната си носна кърпа към слепоочията си. — Но смятам, че е наложително да поговорим по този въпрос, преди наказанието на капитан Тримейн да влезе в сила.

— Това не е ваша работа, милорд — отбеляза с леден глас Уилям.

— Така е — обади се лейди Фиш. Погледът й беше прикован върху Брендън. Тя тръгна грациозно по застлания с килим под, а роклята й прошумоля в тихата стая. Парфюмът й, букет от ухания, се носеше в горещия въздух. — Но помислете за Бронте — каза Марджъри с необичайна за нея загриженост в гласа. — Ако всичко това се разчуе, репутацията й ще бъде съсипана. Но ние можем да запазим случилото се между нас, скъпи мой приятелю.

— Съгласен съм — каза лорд Фиш. — Както ви бях споменал преди известно време, имам нужда от човек като Тримейн в „Мил Чейс“. Нека да дойде да работи при мен, Уилям — и като снижи гласа си, добави: — Няма защо да се тревожиш да не би отново ще безпокои Бронте. Можеш да бъдеш сигурен, че ще направя всичко това да не се повтори.

— Да — каза Уилям след едноминутно размишление. — Да, разбира се. Съгласен съм. Вземете го. Махнете го от очите ми, преди да съм забравил, че някога съм се възхищавал от него, а моята дъщеря го е обичала.

Лорд Фиш отвори вратата и изкрещя заповедите си на пазачите. Те влязоха тичешком, хванаха Брендън за ръцете и го поведоха към вратата.

Брендън не се обърна назад. Гледаше право пред себе си. От време на време погледът му се насочваше към тълпата зрители, насъбрали се пред къщата: деца, които гледаха с широко отворени очи, и мъже, с които беше работил, с които беше трошил скалите и орал земята. Те го гледаха с презрение и гняв. Нямаше съмнение, че бяха разтревожени от факта, че той може да изложи на опасност и без това несигурната им работна програма, но най-вече, помисли си той, защото беше наскърбил Бронте.

Бронте. Къде ли беше тя сега?

Той се огледа наоколо. Искаше да я види за последен път, искаше да й обясни всичко, но знаеше, че точно това не може да си позволи.

Зърна я най-неочаквано — там, сред насъбралото се множество. Сестра Елизабет стоеше до нея. Беше я хванала здраво за рамото, въпреки че знаеше, че тя е силна и няма нужда от подкрепа.

Като изправи рамене и повдигна брадичка, Бронте пристъпи напред. Очите й горяха, а лицето й беше по червеняло. Тя махна ръката на Елизабет от рамото си и тръгна към Брендън.

Застана пред него с изправена глава и свити в юмруци ръце, скрити в гънките на полите й. Погледна го в очите. После зашлеви една плесница през лицето му.

— Мислих, че държиш на мен, че ме обичаш — прошепна с дрезгав глас тя, — но ти умишлено организира всичко, накара тези мъже да дойдат и да ни заварят. Как можа да ме унизиш до такава степен, а себе си да осъдиш на заточение на онзи ужасен остров?

— На се тревожи, Бронте — чу тя гласа на лейди Фиш зад себе си. — Брендън ще дойде с нас в „Мил Чейс“. Нали, скъпи? — усмихна се на Брендън тя и тръгна към каретата си.

Лицето на Бронте пребледня. Тя погледна след отдалечаващата се Марджъри. После се обърна към Брендън.

— Беше ли планирал предварително това с нея? — попита тя, а на лицето й бе изписан страх.

Можеше да я излъже. И вероятно трябваше да го направи. Да скъса напълно нишката на обичта, така че да може да се отдаде изцяло на задачата, заради която беше дошъл тук… но не можеше. Не и когато потъна в двете езера на изпълнените й със сълзи очи, когато видя как потръпва брадичката й. Искаше да я вземе в прегръдките си. Да я утеши. Да я помоли за прошка.

— Не — отговори нежно той. — Не съм планирал нищо — после тихо добави: — Вярвай ми, Бронте.

 

 

Бронте седеше по турски в средата на леглото си в къщурката. Вниманието й беше съсредоточено към сънливия щурец, който си почиваше върху дъската под прозореца. Дъсти и Шугър лежаха в скута й. Ушите им бяха клепнали, а очите — притворени от доволство.

Беше трудно за вярване, че само преди няколко дни тя беше лежала в същото това легло, бе се изтягала лениво и доволно заедно с любовника си. Да, с Брендън, легнал до нея, сложил глава на рамото й… и топлият му дъх галеше нежно гърдите й…

Беше си представяла как се събужда в ръцете му, как се грижи и възпитава децата им в същата тази къща, как седи до прозореца и гледа как малките Брендън и Бронте лудуват във водите на реката. Тя разбира се щеше да продължи работата си в болницата и сиропиталището, докато той, след като бъде помилван от кралицата, щеше да започне изграждането на най-голямата империя в този нецивилизован свят.

Но както ставаше винаги, мислите я върнаха бързо към реалността — ето, тя седеше сама в леглото. Само със зайчетата си, заслушана в звуците на заобикалящата я природа, намерила утеха, обич и вярност в своите любими животинки. Колко прост беше животът им: имаха подслон, глезеха ги, грижеха се за тях… дните им бяха осигурени… всеки ден едно и също… какъвто беше някога и нейният живот.

Но мисълта да се върне отново към този начин на живот, да прекарва сутрините си в компанията на скъпите й деца, а вечер зайците й да я придружават до леглото й, изведнъж я накара се почувства така, сякаш беше над виснала над дълбока, тъмна бездна.

Само си беше въобразявала и залъгвала, че ще може да преживее без мъж…

Баща й влезе в къщичката. Високата му фигура запълни рамката на вратата.

— Помислих, че си прекарала нощта тук, тиквичке — каза изморено той.

— Възнамерявам да преместя нещата си тук днес следобед — отговори тя. — Трябваше да го направя много отдавна. Твърде съм голяма, за да продължавам да живея под крилото на баща си.

— Не искаш да кажеш „под чехъл“, нали, тиквичке? — каза той, а в гласа му се долови незлоблива насмешка.

Бронте не каза нищо.

Сложил ръце в джобовете си, Уилям влезе в прохладната стая и огледа уютната обстановка.

— Майка ти често идваше тук, след като се нанесохме в голямата къща. Смяташе, че в това място има нещо мистично, нещо вълшебно. По дяволите, тя ми липсва толкова много, тиквичке.

— Също и на мен — каза тихо Бронте, ненавиждайки чувствата, които напираха в нея. Тя почеса Дъсти зад ухото. Шугър побутваше с муцунка ръката й, тъй като искаше тя да обърне внимание и на него.

Уилям си наля едно питие и остана известно време загледан в чашата си.

— Бях помолен да си подам оставката.

Бронте погледна към баща си. Стори й се, че лицето му е пребледняло, набраздено с бръчки от умора, но същевременно и някак странно спокойно и примирено.

— Страхувам се, че не можах да разбера добре думите ти, татко.

— Креншоу иска да ме уволни. Бие ми дузпата. Изхвърля ме.

Бронте затвори очите си. Това не можеше да бъде вярно. Искаше да запуши ушите си и да го помоли да вземе думите си назад — да я увери, че е казал всичко това, само за да я накаже, да я накара да се почувства виновна, че го е разочаровала и унизила.

— Аз съм причината за това, нали? О, Боже, сама го предизвиках с всичките онези идиотски писма, които писах до кралицата, с постоянните ми искания за пари за децата… а това, което се случи напоследък, дойде като капак. Съжалявам, че ти струпах всички тези беди и страдания.

Уилям седна до нея на леглото. Бронте обви с ръка раменете му. Зайците скочиха на пода и започнаха да душат и да се отъркват във всички мебели в стаята, за да маркират територията си. Бронте и Уилям останаха мълчаливи, заслушани в крясъците и пререканията на пъстрите папагалчета, накацали по дърветата.

Накрая Уилям каза:

— Съжалявам, че тези ужасни неща се случиха. Трябваше да се намеся и да спра навреме връзката ти с Тримейн. Трябваше да го сторя, когато започнах да подозирам, че между двама ви има нещо повече от обикновено приятелство. Отидох срещу всичко, което исках да имам в този живот, тиквичке. Позволих на двама ви да проявите незачитане на всички закони.

— Но ти ме обичаш — каза тя, а в гласа й имаше нежност, тъга и примирение.

Той стисна ръката й, после извади едно писмо от джоба на сакото си, разтвори го и преди да й го даде, го гледа дълго време.

— Писмо от Имперския съвет на Нейно величество. Предлагат ми място в Съвета за обновление на британската наказателна система — благодарение на твоите писма до Нейно величество. Това значи… че ние си отиваме у дома, тиквичке.

— У дома?

Бронте погледна баща си и от очите й потекоха сълзи, въпреки че се опитваше да ги спре. Уилям докосна лицето й и се усмихна.

— Не трябва да се тревожиш за това, което хората тук ще кажат за теб, Бронте. Ще пратим всички по дяволите, нали така?

Бронте притисна лицето си до широките, силни гърди на баща си и почувства как сърцето й застива от мъка.

— Трябва да съм радостна за теб, за нас, татко — разрида се тя, — но не съм. О, татко, толкова съм нещастна!