Катрин Сътклиф
Мой капитане (11)

Глава 11

Някои хора се влюбват с бързината и силата на мълния, докато при други процесът протича толкова постепенно, че този факт излиза наяве, едва когато някое премеждие или критична ситуация разкрият това вътрешно усещане.

„Разговори на женски теми“

Джени Джун, 1864 година

Бронте се отказа от вечерята, макар че готвачът беше приготвил любимия й крем с ягоди, разбит на пяна, с наредени отгоре плодове. Имаше и кафе с мляко. Бронте се насили да изпие поне половин чаша и позволи на бялото зайче със сиви петна и клепнали уши, на име Шугър, да грабне една ягодка и да избяга с нея под леглото. Големият черен заек, когото тя бе нарекла Дъсти, гълташе лакомо от чашата с кафе и мляко, а после се излегна на една страна и погледна към Бронте с доволство, като мърдаше носа и клепналите си уши.

След изминалите месеци това щеше да бъде една чудесна вечер, помисли си тя.

Какво ирония, да повярва, че една разходка, плод на моментната й прищявка, би могла да уталожи обезпокояващото чувство, което я тормозеше през последни те дни.

Напротив, това чувство се бе засилило. А това, което беше най-лошо, тя го харесваше.

Бронте се приближи до тоалетната си масичка, седна на стола и се вгледа в изображението си в огледалото. Коя беше тази непозната, със загорели от слънцето страни и коси, с които вятърът си беше играл? Да, тя не си правеше труда да слага шапка през последните няколко дни, забравяше да я вземе, когато излизаше от къщи, и бързо тръгваше към училището, пропуснала да прибере дори косата с гребените. С пуснати по раменете къдрици тя отново се чувстваше като младо момиче.

Онзи ден, когато бяха на реката, Тримейн беше казал, че косата й е красива, когато е разпусната.

Тримейн. Благодареше на Бога, че не го беше виждала от неделя. Чувстваше се толкова засрамена от интимните си откровения. Беше разкрила пред него твърде много от себе си, а може би твърде много и на самата себе си също.

Господи, какво ли си бе помислил той за смайващата й откровеност. Лицето й пламваше, щом си спомнеше за това.

И още, беше започнала да се чувства като затворник стоеше затворена в стаята си, когато не ходеше в училището или сиропиталището. Осмеляваше се да излезе само, за да поговори с Уонг или Мърей, като винаги държеше под око вратата на стаята на Тримейн и стола, където пазачът му трябваше да седи, но през повечето време него го нямаше на мястото му. Това се дължеше на факта, че Тримейн беше влязъл под кожата на пазача — както и на всички останали. Няколко пъти тя беше принудена да вика Уонг и Мърей от стаята на Тримейн, където те играеха карти или слушаха с интерес кървавите му истории и разказите му за славни битки.

Не стигаше това, ами баща й прекарваше един час след вечеря с Тримейн вместо нея. Само като си помислеше… От двадесет и седем години за Уилям Хавиланд този важен час от деня бе определен за нея, а сега той се затваряше в кабинета си с Тримейн и само един Бог знаеше за какво разговаряха.

Сама си си виновна — каза отражението й. — Никой не те кара да се криеш в стаята си като отшелник.

Бронте взе четката си и започна да реши косата си.

Невъзможно — въздъхна в душата си тя и се вгледа в очите си. — Ти си силна, Бронте. Просто позволяваш на чара му, който той несъмнено използва, за да съблазнява женското население, откакто е станал достатъчно голям, за да може сам да сваля панталоните си — да влияе на точната ти преценка. Мадам Тристан нямаше да одобри това.

Със сигурност мадам Тристан не би одобрила това, че се крие в стаята си като някоя монахиня и имаше за компания само зайците си.

Като си пое дълбоко въздух, Бронте стана от стола и повдигна робата си от тънък муселин, украсена с нежна бяла дантела. Тя взе Шугър и притисна зайчето с теменужените очи до сърцето си.

Тя излезе от стаята си и тръгна на пръсти надолу по тъмния коридор. Ако срещнеше Уонг или Мърей, просто щеше да ги помоли да донесат чаша чай в стаята й — а тя да изтича до кабинета на баща си и да остане там, докато го убеди, че е крайно време Тримейн да се върне в бараките.

Под вратата на кабинета на баща й се прокрадваше сноп светлина. Без съмнение, той отново се беше задълбочил в счетоводните книги със сметки, уверявайки се за сетен път, че работниците му са възнаградени достатъчно за труда си. Тези пари се съхраняваха в специална кутия-сейф и щяха да им ги дадат в края на месеца, когато им позволяваха да отидат в Сидней и да ги изхарчат за ром и леки жени.

— За Бога, стари човече, нямаш ли милост? — дочу тя настойчив глас зад вратата.

Татко!

— Мошеник! Не трябваше да ви се доверявам! Посмял ли е…

Бронте се втурна в стаята и така блъсна вратата, че тя се удари в стената толкова силно, че прозорците издрънчаха.

Уилям скочи.

— За Бога, момиче, какво правиш?

Бронте видя чернокосата глава на Тримейн, наведена над дъската за шах. Той нито реагира, нито се смути от неочакваното й нахлуване.

Бузите й пламнаха, докато тя местеше погледа си от Тримейн върху баща си.

— Стори ми се… че чух… — въздъхна тя. — Извиня вай, татко. Не знаех, че не си сам.

Уилям се усмихна.

— Няма нищо, тиквичке. Ела да пийнеш чашка коняк с нас. Божичко, хубаво е, да те видя тук.

Тя отново погледна към Тримейн. Той продължаваше да разглежда фигурите на шаха и да размишлява, сякаш беше Галилей, съзерцаващ вселената.

— Аз не мисля така — обърна се тя към вратата.

Уилям отиде бързо при нея и нежно я хвана за ръката.

— Моля те. Заради мен. Отдавна не сме се черпили с по едно малко.

— Зает си. Ще разговаряме утре.

— Разбира се, че ще разговаряме. По работа — каза той и я поведе към стола. — Наскоро си мислех, че двамата с теб прекарваме твърде малко време в приятен разговор, а да не говорим, че въобще не се шегуваме и смеем.

Намръщена, Бронте погледна в закачливо блещукащите очи на баща си.

— Да не би да сте попрехвърлили мярката, сър?

Уилям се разсмя от сърце и я намести в удобния кожен стол, на който седеше, преди тя да нахлуе. Столът бе поставен пред шахматната дъска, точно срещу Тримейн — същия стол, на който преди много години той седеше и я люлееше на коленете си.

— Само малко — отговори той. — Двамата с капитан Тримейн се мъчим над тази игра доста дълго време. Предполагам, че сме си позволили няколко коняка повече.

Докато Уилям отиде да й налее питието, Бронте се загледа в наредените върху дъската топове, пешки, офицери, коне и отново усети същата тревожна душевна и физическа промяна, която изпитваше винаги в присъствието на Тримейн. Почувства как лицето й пламва. Гърбът й се скова. Ноктите се впиха до болка в дланта й.

Баща й продължаваше да бърбори, докато наливаше коняка в чашата й — някакви глупости за това колко хубаво било, че най-после можел да прекара няколко часа вечер с един такъв образован и изискан мъж като капитана.

— Знаеш ли, Бронте, че капитанът е израснал недалеч от Кент? — каза той и й подаде чашата.

Бронте упорито гледаше питието и отказваше да вдигне очи от страх, да не би да срещне погледа на Тримейн, който най-вероятно не я гледаше. Явно беше решил да не обръща внимание на присъствието й. Глупакът му с глупак, не си беше направил труда дори да стане, когато тя влезе в стаята.

Уилям изтегли един стол и седна между тях.

— Капитанът играе шах дяволски добре, Бронте. Винаги съм се гордеел при мисълта, че съм достатъчно опитен и талантлив, за да мога да сразя и най-добрите шахматисти, но, мили Боже, нямам нито една победа през последните три вечери.

Бронте се изкашля и поднесе чашата до устните си. После каза:

— Може би господин Тримейн ще бъде достатъчно тактичен, за да позволи на началника си да го побеждава от време на време.

— Хипотетична забележка — дойде спокойният отговор от страна на Тримейн. — Ако играех с вас, щеше ли да ви хареса, ако се оставя да ме победите?

— Сигурно не. Но все пак, не аз управлявам съдбата ви, сър.

— Не казвайте голяма дума. Поне досега не съм останал с такова впечатление.

Сега вече тя го стрелна с гневен поглед и забеляза, че той я гледа през дългите си черни мигли. Това, което видя, я порази като гръм. Нямаше го брадясалият, космат грубиян. На негово място седеше мъж с елегантността на принц, с маниери на човек „от сой“ и изваяни до съвършенство черти на лицето. Подпрял лакът на страничната облегалка на стола, а брадичката на ръката си, той я възнагради с една полуусмивка, от която дъхът й секна.

Колко освободено се държеше, сякаш беше гост в дома й, а не затворник. В действителност, той изобщо не приличаше на престъпник, прекрачил прага на затвора в Нов Южен Уелс.

След като си сипа още едно питие, Уилям седна на стола, помириса коняка, после вдигна чашата, задържа я към светлината, разклати леко течността и я поднесе към устните си.

— Мисля си, че от всички материални неща, които ми липсват от цивилизования свят, добрият разговор и хубавото питие са на първо място в списъка. Особено качественият коняк. Божичко, чакам с нетърпение пристигането на новия кораб. Знаеш ли, отворих последната бутилка от запасите си?

Тримейн повдигна чашата с форма на напъпило лале, с два пръста, но продължи да наблюдава Бронте и зайчето, което тя още държеше в ръцете си, с такъв ленив и зареян поглед, че тя се учуди дали изобщо е чул думите на баща й.

— Корабите с провизии директно от Англия ли пристигат? — попита накрая той и направи ход с офицера си.

— Невинаги. В повечето случаи идват от Калкута.

Бронте не се помръдна. Дори не мигна.

— Както знаеш, присъдата на готвача изтича утре. Кани се да си тръгне. Спомена, че ще се върне в Уелс.

— И ти предлагаш той да заеме мястото му? — засмя се тя, като не вярваше на ушите си. — Татко, най-искрено се съмнявам дали този човек може да свари и чаша вода.

— Това ще е само временно. Докато намеря друг готвач. Дотогава и кракът на Тримейн ще се оправи. Освен това смятам, че трябва да му засвидетелстваме известно внимание предвид произхода и името му.

Бронте изгледа строго баща си.

— Страхувам се, че ти все още го смяташ за герой, пред който трябва да се прекланяме, татко.

Баща й не каза нищо. Обърна се и влезе в кабинета си.

Брендън изпи коняка си и остави чашата. Бяха изминали месеци, откакто за последен път се беше радвал на такава прекрасна вечер — сред цивилизовани хора, интелигентни разговори и приятна обстановка. Сега можеше да си бъде вкъщи, в Англия — в Салин Хол, заобиколен от удобните, познати от детството предмети и вещи, и да прекарва огрените от залязващото слънце дълги летни вечери в компанията на майка си и сестри те си.

Това, разбира се, беше преди войните и убийствата, преди страшния кошмар на умиращи хора и ужасните писъци от болка. Още две чаши коняк и може би щеше да успее да забрави всичко това — да забрави защо бе дошъл тук и да се радва на странното приятелство, което беше започнало да се заражда между него и Уилям Хавиланд.

Той стана от стола и опъна изтръпналия си крак. После отиде до писалището, което беше затрупано с листа и малки недодялани предмети — съкровища, които децата от сиропиталището бяха направили за семейство Хавиланд — пепелници с формата на кенгуру, преспапие — зайче, яйце от ему, както и много цветни рисунки.

Брендън взе бутилката с коняк и я вдигна към светлината. Една глътка му беше достатъчна, за да разбере дали питието е качествено. А това беше най-хубавият контрабанден коняк, който някога беше пил.

Остави бутилката и започна да разглежда внимателно листата и документите върху бюрото, като същевременно наостри ухо към едва долитащите до него гласове. Очите му трескаво търсеха някаква улика, която можеше да докаже, че Хавиланд е замесен в контрабандата на нещо повече от марков коняк.

Замесен в тайнственото изчезване на затворниците, например.

Като свъси вежди, той отиде до вратата. Сега гласовете се чуваха много по-ясно — нямаше начин да продължи издирването.

Болезнено разочарование го зачовърка. Беше се надявал, че ключът на мистерията се крие в тази къща.

Човекът, който търгуваше с главорези, които с радост биха вдигнали бунт срещу прогонилото ги далеч зад пределите си отечество, не беше някаква личност — фантом, той съществуваше, беше наблизо и Тримейн щеше да го открие без значение дали е мъж или жена, или цяла банда.