Катрин Сътклиф
Мой капитане (22)

Глава 22

Ако седиш цял ден, застинал в унила поза, ако въздишаш и отговаряш на всичко с тъжен глас, то знай, че меланхолията никога няма да те напусне.

„Психология. Кратък курс“

Уилям Джеймс, 1892 година

Целият в пот, с китки и глезени ожулени от веригите, с които беше окован, Брендън направи няколко крачки в ограниченото пространство на тъмната килия. Къде, по дяволите, беше свръзката му, след като имаше такава належаща нужда от нея? Времето летеше, а никой не идваше при него.

Той хвана ръждясалите железни решетки на прозореца, разтърси ги с все сила и изрева с цяло гърло.

Бяха изминали две денонощия, откакто го бяха смъкнали от товарната кола и захвърлили в тази тъмна дупка, а той още не беше виждал, нито беше разговарял с лорд Фиш. Не беше виждал и лейди Фиш, а това беше нещо, което наистина го озадачаваше. Беше очаквал тя да дойде веднага при него с нейното „Нали ти казах“.

За хиляден път мисълта му се насочи към Бронте. Винаги Бронте. Би трябвало да е загрижен за евентуалното проваляне на плана на правителството да потуши още един метеж в Индия, но всичко, за което можеше да мисли, всичко, което го интересуваше, бе Бронте.

Той се облегна на стената. Тялото му гореше. Беше изтощен до краен предел. Да не говорим за глада и жаждата, които го измъчваха. Болката в стомаха и гърдите му ставаше непоносима всеки път, когато си помисляше за изражението на лицето й в мига, когато разбра, че връзката им беше разкрита и че той е причината това да се случи.

Надяваше се с цялата си душа тя да му прости.

Нямаше съмнение, че беше вършил не малко глупости в живота си, че беше поемал много рискове и неведнъж беше залагал живота си на карта и се бе смял в лицето на смъртта. Но дали сега бе взел най-правилното решение? Дали си струваше да съсипе репутацията на Бронте, да унищожи доверието, което тя имаше в него? И защо свръзката му не предприемаше нищо? Вероятно кучият син вече кроеше планове как да го наклепа в Двора.

Искаше да излезе от тази дяволска дупка. Искаше да се измъкне от цялата тази каша. Искаше да каже на Хавиланд, на лорд Фиш и на целия кралски морски флот да вървят по дяволите. Трябваше да го е направил до сега — още в мига, когато разбра, че би желал да прекара остатъка от живота си на някой красив остров в Тихия океан заедно с Бронте.

Но защо не го направи?

Дългът…

Беше му дотегнало да се чувства задължен. Вината…

Беше му дотегнало да се чувства виновен. Като хвана решетките с ръце, той извика с цяло гърло:

— Хей, Вие там! Знам, че ме чувате, кучи синове! Кажете на Фиш, че искам да разговарям с него сега, в този момент. В противен случай ще строша решетките с голи ръце!

Нещо тежко премаза пръстите му върху решетките. Той се дръпна назад с глух стон и изрева вътрешно от ярост.

Някакво лице с неразличими от сенките на нощта черти се показа на вратата.

— Спокойно, капитане. Знаеш, че това тук не е хотел. Можеш да опиташ и да помолиш вежливо да сменим стаята ти.

Скърцайки със зъби, Брендън се опита да размърда пръстите си, но болката бе нетърпима и той се отказа.

— Тук, в „Мил Чейс“ нещата стоят по-различно. Тук не е като във фермата на Хавиланд. Лорд Фиш вярва в дисциплината. Око за око, зъб за зъб, както се казва в добрата стара Книга — чу се приглушен смях. — Изглежда си се държал малко неприлично с онази стара мома, дъщерята на управителя на затвора. Кой би си помислил, че тя е способна на такова нещо, а?

Брендън се опита успокои дишането си, да прогони мъката и притесненията, които изпълваха душата му, като приложи един стар войнишки трик: когато си наскърбен, концентрирай се върху някой приятен спомен, а не върху болката. Но образът на Бронте само увеличаваше мъката и тревогата му и подклаждаше гнева, за почнал да набира сили, докато слушаше приказките на мъжа зад вратата.

— Лорд Фиш тук няма протежета, капитане. Не е като Хавиланд и дъщеря му. Тук мъжете получават това, което са си заслужили. Ако ни създаваш неприятности, в отговор ще получиш също неприятности. Подозирам, че лорд Фиш крои добри планове за теб. Ще иска да ти даде урока, от който да се увериш, че животът тук не е рай. Вслушай се в съвета ми, ако разбираш кое е добро за теб — не го дразни, не го ядосвай, защото в противен случай може и да станеш храна за дивите кучета. Това се случва с непокорните подлеци тук, капитане. Те просто… изчезват.

 

 

Те просто изчезват…

Думите се въртяха в главата му през целия зноен ден, а с настъпването на нощта безпокойството му нарасна. Забиваше ноктите си в твърдата земя в безплоден опит да изкопае проход, по който да може да изпълзи от влажната малка килия. Риташе стените и блъскаше вратата, докато накрая ръцете му изтръпнаха от болка. Когато мракът в килията стана непрогледен, той седна изтощен на пода.

Шум. Ключът щракна в ключалката и вратата се отвори. Лунната светлина нахлу в стаичката и временно заслепи Брендън. Той повдигна ръцете си към очите си.

— Стани! — изрева един глас. — Лейди Фиш иска да те види.

Бавно, с огромно усилие, Брендън се помъчи да се изправи. Когато се опита да стъпи на краката си, прониза го такава болка, че тялото му потрепери.

— Доста време й трябваше, за да се сети, че съм тук — отбеляза кратко той.

Две ръце го сграбчиха и го изблъскаха навън в тихата, гореща нощ. Спънат от веригите си, той залиташе и се удряше в стърчащите над земята корени и разпилени камъни. Накрая стигнаха до входа на малка къща, от чиито прозорци се прокрадваше светлината от запалени свещи. Един от мъжете отвори вратата, друг го блъсна вътре с такава сила, че Брендън се препъна в прага и падна на колене.

— Добре дошъл в „Мил Чейс“, скъпи — каза лейди Фиш с кадифения си глас.

Брендън погледна към безизразното лице на Марджъри. В действителност то изобщо не приличаше на лицето на онази Марджъри, която той познаваше. Беше сбръчкано и повехнало. Обикновено сресаната й в претенциозна прическа коса, сега беше набързо и небрежно прибрана отзад, на гърба й с панделка.

Тя го гледа мълчаливо известно време. Изглеждаше също толкова слисана от вида му, колкото и той от нейния. Чувствата се редуваха върху лицето й — и нито едно от тях не беше приятно. Накрая тя се усмихна и саркастично забеляза:

— Какво удоволствие е за мен да те видя паднал на колене в краката ми, капитане. Господи, колко много обичам такива пламенни мъже.

— Така ли постъпваш със затворниците тук? — попита той. — Нима караш да бият с камшик любовниците ти, за да поддържаш интереса им към теб?

— Позволете да ви напомня, сър, че положението, в което се намирате, едва ли ви позволява да ме оскърбявате с типичната си безцеремонност и самочувствие.

Лейди Фиш се обърна и тръгна надолу по ниския мрачен, с разпилян боклук по пода, коридор. Съпроводи я самоувереното шумолене на копринените поли на синята й рокля.

Брендън се изправи на крака с мъчително усилие. Тогава забеляза занемарената и потискаща обстановка, твърде различна от тази в чистата и подредена къща на Хавиланд, а със сигурност нямаше и нищо общо с претенциозните жилища, в които лейди Фиш беше живяла в Англия — преди да се омъжи за лорд Фиш.

Той последва Марджъри нагоре по коридора. Тя го чакаше в помещение, което би трябвало да се приеме за гостна стая. Голяма част от мръсния занемарен под беше покрита с изтъркан вехт персийски килим. Оскъдните мебели бяха стари и олющени. Също такъв жалък вид имаше и пианото, вероятно красиво някога, в ъгъла на тясната стая.

— Мислиш си, че не съм преуспяла много в живота, нали? Че нямам на разположение никаква прислуга. Нямам кристални свещници. Прав си, разбира се. Едва ли мога да отрека нещо, което е толкова очебийно. Мисля, че не трябва да изтъквам, че положението, в което се намирам сега, не е за завиждане.

— Точно така.

— Знаеш ли, тези работи тук не ти стоят добре — посочи тя оковите му. — Искаш ли да ги сваля?

Брендън лениво й се усмихна.

— Зависи.

— От какво?

— От това, което трябва да направя в отплата.

— Това има ли някакво значение?

— Да.

Лейди Фиш поклати глава.

— В момента наистина не си в състояние да ме ядосваш, смятам, че разбираш това. Така че, бъди добро момче, Брендън.

— Ще се опитам, но само един Бог знае какъв негодник съм — нещо, което винаги си ми напомняла през изминалите години.

Лейди Фиш се приближи до него. Миглите й бяха леко спуснати, а очите й вперени в устните му.

— Бил си наистина много лошо момче. Биваше ли да прелъстяваш дъщерята на управителя? Просто нямаш капчица воля, когато става дума за жени, Брендън.

— Имам намерение да те изненадам, Марджъри.

Тя го обиколи и го погледна така, както лисица дебне заек.

— Както виждам, Брендън, ти отново си играеш със съдбата — което впрочем винаги си правил. Но късметът ти изневери. Отново.

— Едва ли мога да споря по този въпрос.

Тя поклати глава и кичур от бакъреночервената й коса падна на челото й.

— Какво ли не бихме изтърпели в името на любовта, права ли съм, капитане?

Като плъзна пръстите си в ниско изрязаното си деколте, тя извади един малък ключ, скрит между гърдите й. После се приближи до него — толкова близо, че той можеше да усети уханието на парфюма й.

— Доколкото си спомням, двамата с теб сключихме сделка, нали така, скъпи капитане? Държиш ли още на нея?

— А какво ще стане, ако отговорът ми е „не“?

— Тогава смятам, че ще прекараш остатъка от живота си в онази дяволска малка дупка.

Като повдигна веждата си, той се усмихна. Тя продължаваше да размахва ключето пред него, а Брендън чу как часовникът отброи девет часа.

Лейди Фиш въздъхна и го награди с една усмивка, после пъхна ключа в ключалката на белезниците му. Тежките вериги паднаха на пода. Тя коленичи и отключи оковите на глезените му. Брендън ги ритна настрани.

Часовникът отброи още четвърт час.

— Къде е съпругът ти? — попита той.

— В Парамата, разбира се. Няма да си бъде вкъщи тази вечер — тя наклони главата си на една страна и го погледна изкусително изпод сведените си клепачи. — Ще трябва да почакаш известно време, преди да свършиш мръсната си работа, скъпи мой. А дотогава, двамата с теб можем да се позабавляваме.

Дойде му наум безумната идея, че преди той все пак намираше в престорено свенливите опити на лейди Фиш да го съблазни някакъв чар, въпреки че му изглеждаха малко глупави. Сега обаче той сметна, че са просташки и противни.

Лейди Фиш изтегли широкия копринен колан и роклята й се разтвори, излагайки на показ тежките й гърди. Копринената материя се плъзна по раменете й и се свлече в краката й.

Тогава вратата зад него се отвори.

Знаеше, без да се обръща кой стои на прага. Можеше да го разбере по изражението на лицето на лейди Фиш — първо шок, после страх, после съжаление. Брендън се обърна бавно към вратата. Лорд Фиш го гледаше втренчено, а лицето му издаваше чувствата, които изживяваше в момента.

— По дяволите! — измърмори Брендън, а после пред очите му притъмня от неочаквана силна болка.

 

 

Бронте крачеше бавно из стаята. Часовникът удари единадесет пъти. Щеше ли да дойде? Брендън? Щеше ли да се срещне с кръстника й? Струваше й се, че беше изминала цяла вечност, откакто се бяха уговорили за деня и часа. Ако намереше начин да избяга от „Мил Чейз“, щеше ли да намери свободата си на борда на „Сириус“? Щеше ли да му позволи да си отиде от живота й, без да узнае защо беше решил да разкрие връзката им? Защо, мили Боже, изгаряше тя от нетърпение да разбере това? Да прости? Да му повярва, че той беше постъпил по този начин, защото е имал някаква основателна причина и не е искал да я нарани. Изпитваше отчаяна нужда да узнае това.

Къде ли беше баща й? Отдавна трябваше да се е върнал от затвора. В края на краищата задълженията му тук бяха приключили. Беше се върнал в онова отвратително място, само за да събере личните си вещи.

Тя се огледа наоколо. Странно, стените, които бяха неин дом толкова много години, сега й се видяха толкова студени и отблъскващи. Колко дни и нощи бе влизала и излизала от тези стаи с мисълта как да подобри живота на децата?

Децата? Какво ли щеше да стане с тях, когато тя и баща й се върнеха в Англия? След като развали годежа си с Артър, какво ли щеше да стане със Сами и Пам? Сега, когато заминаваше за Англия, плановете й да осинови децата й изглеждаха още по-безнадеждни. Как щеше да живее с мисълта, че е позволила да се провали животът на тези мили, сладки дечица?

Като затвори очи, тя се опита да прогони чувството за вина, но тогава през нея застана образът на Брендън.

Прости ми, беше пошепнал той. Имай ми доверие.

Тя трябваше да го види. Трябваше да разбере, преди да замине оттук.

Бронте излезе на верандата. Нощта беше гореща и тиха. Напомни й на вечерта, когато тя и Брендън се бяха поддали на страстта си. Но сега нямаше буреносни облаци, нито гръмотевици и светкавици. Нощта беше ясна и звездна и капитан Дилмън и неговата гемия щяха да плават в спокойни води, за да доставят контрабандните стоки на Джони Търпин, който после щеше да укрие пратката.

Тя затвори очи и се опита да потисне чувствата си — същите онези чувства, които я бяха завладели, когато разбра, че може би никога вече няма да види Брендън Тримейн.

Очите му я гледаха с обич, когато лорд Фиш го водеше към фургона, за да го откарат в „Мил Чейз“. Беше сигурна в това! Дали пък не беше последната глупачка, за да вярва, че мъжът, когото беше боготворила през всичките тези години заради героизма му, можеше въпреки всичко да бъде все още герой?

Бронте свъси вежди и стисна силно балюстрадата на верандата.

— Разбира се — каза тихо на себе си тя.

Като Бронте погледна за последен път къщата на баща си, тя промълви:

— Прости ми, татко, ако греша.

После слезе тичешком по стъпалата и се изгуби в тъмнината.

 

 

Брендън отвори очи. Главата го болеше страшно. Не можеше да събере мислите си. Не можеше много ясно да си спомни къде се намира и как се бе отзовал на дъното на тази влажна, хлъзгава дупка.

Подът под него се люлееше. Някакви стъпки отекваха над главата му.

Постепенно паметта му се възвърна. Явно бе захвърлен в някакъв трюм, но не на кораб, защото помещението беше много тясно и ниско. Но беше плавателен съд, по всяка вероятност гемия…

Люкът над него се отвори. Светлината на фенер се прокрадна в дупката, после се чуха стъпки. Брендън затвори очи. Някой слизаше по стълбата. После спря. Гемията отново се залюля. Гласове. Някъде над главата му някой говореше шепнешком.

— Боя се, че си го убил. Защо ти трябваше да го удряш толкова силно? Мъртъв не струва нищо.

— Не струваше нищо и като жив — чу той познат женски глас — Марджъри Фиш. Боже, той излезе прав! — Сигурно не мислиш, че капитан Тримейн би извършил измяна и би участвал доброволно в бунта. Може да има много грехове, но никога не е бил и никога няма да стане предател.

— Мислиш ли, че е успял да надуши нещо?

— Категорично. Усъмних се, още щом научих, че е заточен тук заради едно най-обикновено убийство, като се има предвид цялото уважение, с което се ползва в Англия, или по-точно, с което се ползваше. Можеше да пререже гърлата на една дузина мъже и пак нямаше да получи нищо повече от пошляпване през пръстите. Той просто е много ценен за Нейно величество, за да бъде захвърлен като някакъв боклук. О, да, подозирах го и още как! Опитвах се да го доведа на „Мил Чейз“ само и само да мога да го държа под око, но Уилям и Бронте не го пускаха. Случайността ми помогна. Той и Бронте бяха заловени заедно, а моят съпруг беше достатъчно глупав, да го спаси от триъгълника и боя с камшик.

— Какво ще правим сега с него?

— Най-напред трябва да се убедим, че наистина е мъртъв и ако е така, ще трябва да се отървем от трупа.

— Тук?

— Не, разбира се. Ще изчакаме, докато корабът излезе в открито море. А сега трябва да връщам в „Мил Чейз“. Всичко върви според плана. Не трябва да предприемаш нищо, което може да попречи на крайната цел.

— Сигурна ли си, че твоите хора ще се закълнат, че са видели Тримейн да влиза в къщата ти, а след това съпругът ти се е върнал и ви е заварил заедно? Лорд Фиш е бил убит, когато двамата са се сбили…

— И аз най-после ще бъда свободна и ще мога да напусна това ужасно място. С парите, които получих от продажбата на нещастните затворници на онази жалка клика в Англия, ще мога да се върна в родината и да водя онзи живот, на който бях свикнала в миналото. Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с мен, скъпи?

— Страхувам се, че Нова Зеландия ме зове, милейди.

Някой се изкачваше по стъпалата.

Брендън отвори очи и впери поглед в люка. Очакваше да го затворят, но никой не го направи. Изправи се с мъка на крака, като се подпираше на стената, за да запази равновесие. Успя да стигне до стълбата и започна бавно да се изкачва нагоре. Имаше опасност всеки момент да се изправи лице в лице с някой от своите пазачи. Накрая той успя да стъпи на палубата и с пълни гърди пое свежия въздух, който му помогна да се съвземе. После се огледа наоколо.

Още две гемии бяха хвърлили котва в плитчините, а на палубите им висяха запалени фенери. Забързани мъже сновяха нагоре-надолу и разтоварваха дървени сандъци на брега.

Като се изключи, че това беше контрабандна стока, нищо друго не показваше, че има нещо необикновено. Всеки път, когато моряците слизаха на брега с пълните сандъци с алкохол, те се връщаха на гемиите с празни. Само че… сандъците изглеждаха доста тежки, за да бъдат празни…

Изобретателни негодници!

При други обстоятелства Брендън би грабнал пушката си и набързо би се уверил в правотата на подозренията си, но не и тази вечер. Възнамеряваше да се измъкне от тази каша невредим.

Като се огледа наоколо и се увери, че брегът е чист, той прекоси бързо предната палуба и се плъзна във водата, като внимаваше да не вдига никакъв шум. Отправи се към храсталака, който растеше покрай на брега.

От лявата страна се чу леко шумолене. Усети някакво движение… а после тихо изцвилване.

Сидъкшън.

О, Боже!

Брендън се завъртя и тръгна в посоката, откъдето идваше шумът. С препъване и залитане той вървеше през буйната растителност, докато накрая излезе на мястото, където не много отдавна двамата с Бронте си бяха направили пикник в един хубав слънчев следобед.

Но сега, по дяволите, какво правеше тя тук?

 

 

Дилмън наблюдаваше с остър, проницателен поглед четиримата моряци, които поставиха тежкия сандък на палубата на гемията.

— Не трябваше да идваш тук, Бронте. Ако ни открият, опасявам се, че последиците ще бъдат катастрофални за теб. Кажи ми, спомена ли пред баща си, че ще идваш тук?

— Не.

— Внимавайте с тези сандъци! — Извика той на двама несръчни моряци, а после отново се обърна към Бронте. — Моля ти се, скъпа моя, послушай съвета ми и се върни в къщи още тази минута. Няма да си простя, ако ти се случи нещо лошо.

Известно време Бронте остана мълчалива, наблюдаваше моряците, които сновяха между гемията и брега. Очите й се спираха и оглеждаха внимателно всеки сандък. Накрая тя събра смелост и попита:

— Моят приятел… дойде ли?

Дилмън се намръщи.

— Твоят приятел?

— Човекът, на когото се съгласихте да помогнете…

— Не — отговори рязко той. — Не е идвал. А сега, скъпа моя, наистина настоявам да си тръгнеш. Не ми се иска да поемам риска да бъдеш замесена в непристойната контрабанда с алкохол. Баща ти цял живот няма да ми прости.

— Но… сигурен ли сте…

— Казах ти, че трябва да се махнеш оттук, Бронте — каза грубо той. — Хайде, тръгвай. Веднага. Нямам вре ме за празни приказки.

Бронте отстъпи няколко крачки назад.

Тогава моряците, които носеха един от сандъците, разтревожено се развикаха, защото той започна да се клати. Дилмън се затича към тях. Към него се присъединиха и други моряци, но сандъкът се изплъзна от раменете на мъжете и падна на земята, като се разби. Парчета дърво и слама. И един мъж.

Бронте се втренчи стъписана в познатата фигура, която пъшкаше и се опитваше да се изправи на крака въпреки завързаните си глезени и китки.

— Рос Родейл — възкликна Бронте и тялото й се вцепени.

Объркана и ужасена, тя обърна очи към кръстника си, който се завъртя бавно на пети и я погледна. Всички, от гребците до мъжете, които носеха товарите, спряха работата си и притихнаха безмълвни. Бяха вперили очи в нея, а погледите им я пронизваха като стрели.

В началото лицето на Дилмън изразяваше отчаяние, а после униние, сякаш се бе примирил със съдбата си.

— Скъпа моя Бронте, нямаш представа колко много съжалявам, че стана свидетел на това.

— Но този човек е затворник — каза тя повече на себе си, отколкото на Дилмън, и погледна към Родейл, който също я гледаше.

— Помощ! — Извика той. — Помогнете ми, госпожице Хавиланд! Отвлякоха ме най-нахално!

Бронте отмести погледа си към другите сандъци, на редени един върху друг на палубите на двете гемии, и това, което, проумя в същия миг, накара сърцето й да се свие от болка. Нямаше съмнение, че във всеки един от приличащите на ковчези сандъци, бяха напъхани затворниците, изчезнали от фермите през последните седмици.

— Защо? — беше всичко, което можа да изрече тя и започна бавно да отстъпва назад.

— Много е просто — каза Дилмън. — Те са цяла златна мина. Да, така е. За тези жалки човешки същества могат да се получат много пари, колкото и странно да звучи това, но кой го е грижа за тях? Никой не се интересува от тези отрепки. На никого не му пука, ако умрат, което е сигурно ще стане, като се има предвид къде отиват.

— И къде отиват?

— В Индия, разбира се. Този път в Калкута, за да вземат участие в бунта. Повечето от тях са готови да продадат и родната си майка, стига отново да имат възможността да живеят като свободни хора. Празна илюзия! Мръсен бизнес е това! Сигурен съм, че душите им вечно ще горят в ада, но какво ме интересува това. Аз получавам своето, така да се каже, без да си мръдна пръста, а след това ще се оттегля и ще се установя в Нова Зеландия…

— Но… Вие ли…

— Дали аз организирам бягството на тази измет от фермите? Не, едва ли така може да се нарече моето участие в бягството им, въпреки че не е много трудно човек да се досети как да стане това, стига да се замисли малко.

Бронте беше потресена. Не можеше да повярва, че това се случва в действителност. Тя поклати глава. За какво намекваше той? И други ли хора бяха замесени? Но кои?

Зад гърба й се чу някакъв шум. Гласове!

Без да се обръща, тя зърна някакви мъже. После погледна кръстника си и забеляза застиналото му като маска лице.

Бронте се обърна бавно назад.

— Татко?

Уилям стоеше на брега. Лицето му беше восъчнобяло. Той не отместваше погледа си от Бронте.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Ужасно съжалявам за това, което стана — каза Дилмън, а гласът му прозвуча уморен и тъжен. Уилям, знаеш, че никога не бих те въвлякъл в това. Чувствам се ужасно, че причинявам болка и на двама ви. Ако имаше някакъв начин да ти спестя всичко това…

Стиснал пестници, Уилям направи още една застрашителна крачка към Дилмън. Бронте застана между тях. Опря ръце на гърдите на баща си, а очите й го умоляваха да остане спокоен.

Уилям поклати глава.

— Обичах те като роден брат. Често пъти съм поверявал живота на моите близки в твоите ръце. За Бога, човече, та ти си кръстник на Бронте. Остави я да си върви. Моля те с цялото си сърце и душа. Тя няма да каже нито дума на когото и да било за това, което е видяла тук. Заклевам се!

— Това е и моето желание, Уилям, но…

Бронте прекъсна Дилмън:

— Брендън е тук, нали?

— Да… да, скъпа моя. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но той е тук.

— И Вие сте го убил, нали?

— Капитане — Извика един моряк от съседната гемия. Затворникът е избягал!

 

 

Брендън удари с все сила пазача и го запрати на земята. После се наведе и взе пушката от изпадналия в безсъзнание мъж. Напъха в джоба си торбичката с патроните и след като се увери, че оръжието е заредено, затича нагоре по пътеката.

Щом се отдалечи на безопасно разстояние, той спря, скри се зад едно дърво и се загледа в сцената, която се разиграваше пред очите му. Мигновено различи Бронте, а после и баща й. Кога ли беше пристигнал Уилям? По дяволите, но това само усложняваше нещата. После видя как въоръжените пазачи ги ограждат. Тогава си спомни, че е водил битки многоброен неприятел, в чиито редици се бият предимно наемници, но той и неговите нищожни на брой, но юначни млади моряци, превъзхождаха неприятеля по смелост, воля и решимост за победа. Но досега никога не се беше изправял съвсем сам срещу врага.

В много случаи може да е бил безразсъден и дързък, но никога не е бил глупак. При ситуация като тази тук, той беше длъжен да изчака подходящия момент. И да се справи един по един с враговете си. Удар в сънната артерия — и смъртта настъпва безшумно и моментално.

Но сега не му беше до това.

Разбира се, Дилмън нямаше да остави живи свидете ли, които да разкрият участието му в контрабанда и търговия със затворници, продавани като животни, които заставяха с празни обещания да вършат и други гнусни престъпления срещу Англия и човешкия род.

— Затворникът е избягал! — изкрещя морякът от гемията, миг преди Брендън да натисне спусъка и да пръсне главата на капитана. Дилмън моментално сграбчи Бронте, извади ножа си и го опря до гърлото й.

Няколко мъже скочиха, за да спрат бащата на Бронте. Погледът на изпадналия в паника Дилмън трескаво се взираше в близката горичка.

— Тримейн! — Извика той. — Знам, че се криеш някъде тук. Не използвай оръжието си, в противен случай ще убия и двамата.

Брендън свали пушката.

— По дяволите — изруга той през стиснатите си устни.

После, тихо като нощен вятър, се плъзна в мрака и изчезна в гората.

 

 

Щом чу първия сигнал за тревога, Джони Търпин стана със залитане от леглото и излезе на двора, стиснал в едната си ръка тояга, а в другата — ризата си. Проблясваха светлини, мъже с още незакопчани панталони се блъскаха при вратите на бараките.

Като видя Брендън с пушка в ръка да бие неистово камбаната, Джони Търпин изрева едно проклятие и метна тоягата си по него. Преди Брендън да успее да вдигне пушката си, за да се предпази, някой го удари отзад и той падна по лице върху покритата с едър пясък пътека. Едно коляно притисна гърба и главата му към земята.

— Но това е онзи негодник Тримейн! — Извика някой.

Мъжете започнаха да подхвърлят подигравки и обиди. После десетина ръце го хванаха и изправиха на крака. Преди да може да каже и дума, започнаха да го блъскат и удрят, а накрая го хвърлиха в каменното корито, пълно с вода, където мъжете се къпеха два пъти в седмицата.

Като плюеше кръв и мръсотия, той закри лицето си с ръце, за да се предпази от ритниците. После се помъчи да надвика гневни крясъци.

— Да го обесим за злото, което причини на госпожица Хавиланд! — крещяха те.

— Да го бичуваме, че провали работната програма!

— Той е виновен, че ни върнаха в този дяволски затвор!

Чу се гърмеж от пушка, след който настана тревожна тишина, а пред мъжете застанаха Уонг и Мърей. Като насочи пушката си към Джони Търпин, Уонг спокойно каза:

— Моля ви, господин Търпин, дръпнете се назад и не закачайте добрия капитан.

Джони се подчини и изгледа с присвити очи китаеца и шотландеца. Брендън се изправи на крака и внимателно огледа озлобените мъже.

— Имам нужда от помощ — каза той. — Заради Бронте.

 

 

Това не беше истина, не можеше да бъде истина, повтаряше си отново и отново Бронте. Всичко беше само един лош сън. Сигурно спеше в удобното си легло за едно със зайците, в защитения си дом, а баща й не беше завързан и хвърлен като някое животно на палубата на гемията, близо до купчината въжета.

Къде ли беше Брендън? Той щеше да я спаси, щеше да я освободи от ужасния кошмар.

Тя се мъчеше да се надигне на колене и да погледне над перилата на гемията. И последният сандък беше на товарен. Дилмън крещеше с цяло гърло нарежданията си на забързаните мъже. Явно времето напредваше. Ако Брендън беше там, скрит в мрака, той щеше да намери начин да спаси нея и баща й.

Кърпата, с която я бяха вързали, се врязваше така жестоко в устните и бузите й, че очите й се насълзиха от болка. Но не биваше да плаче. Сълзите нямаше да помогнат нито на нея, нито на баща й. Дилмън щеше да ги убие, да хвърли телата им през борда, а акулите щяха да имат грижата и да не оставят никакви следи.

Сърцето й заседна в гърлото, когато видя, че и последният сандък беше качен на палубата. Дилмън извика да вдигат мостика и да се хващат за греблата.

И тогава от водата изплува гигантска фигура. Две огромни ръце се вкопчиха в парапета и преди Бронте да може да се отърси от шока, Джони Търпин стъпи на палубата. От косата и лицето му се стичаше вода, а между зъбите си стискаше остър нож.

За малко щеше да обезумее от уплаха. Политна назад и вперила поглед в лицето на Джони, допълзя до баща си. Едва не се разплака от радост и облекчение. В далечината се чу мъжки вик. После втори. И трети. Докато накрая проехтя мощен хор от човешки гласове, които взриви нощния въздух като изстрел на оръдие. При блещукащата светлина на фенерите се виждаха човешки фигури, които сновяха нагоре-надолу, блъскаха се, викаха и крещяха от гняв, болка и страх. Дилмън бълваше проклятия, изстрелваше заповеди и се мъчеше да вдъхне кураж у хората си.

— Бийте се! Бийте се, дяволите да ви вземат, или всички ще бъдем убити! — Викаше той.

Изведнаж Бронте усети нечии ръце да я дърпат нагоре и нечий горещ дъх да опарва врата й. Обърна се и видя кръстника си, който я влачеше към носа на гемията. Бронте се замята в ръцете му, за да се отскубне, бореше се с всички сили, въпреки че той притискаше студеното дуло на пушката си до слепоочието й.

— Ще я убия! — Извика той и стреля във въздуха.

Лека-полека мокрите до кости мъже отстъпиха назад.

Там бяха Уонг, Мърей и Джони Търпин. Бронте разпозна и още петнадесетина затворника, които работеха във фермата на баща й — всички те се бяха качили на борда на гемията с намерението да спасят баща й и нея.

Бронте затвори очи и се опита да диша равномерно. Сега единственият шум, който отекваше в нощта, освен ударите на сърцето й, беше плясъкът на греблата.

И тогава…

Бронте чу силното трополене от препускащи конски копита…

Те изскочиха от гъсталака на близката горичка — капитан Брендън Тримейн и нейният кон. Той пришпори кобилата към водата, като забиваше пети в хълбоците й и удряше задницата й с евкалиптова пръчка. Тялото на Сидъкшън беше покрито с пяна, а ноздрите й бяха разширени от ужас и страх. Той насочваше животното право към гемията, а копитата ровеха пясъка и разпръсваха камъните по коритото на реката. От лицето на Брендън лъхаше решимост.

— Мили Боже — изсъска Дилмън в ухото й, след което се прицели в Брендън и стреля.

Но не улучи. Стреля отново. Отново пропусна. Започна да отстъпва назад по палубата. Влачеше Бронте със себе си и крещеше:

— Ще я убия! Ще убия и двамата, ако не…

Сидъкшън блъсна дървения парапет и той се разби на парчета със страхотен трясък. После кон и конник, слети в едно, се извисиха над отломките и се сгромолясаха върху палубата пред Дилмън като някакъв страшен морски дракон отмъстител. Дилмън се стъписа, блъсна Бронте настрани и се опита да избяга, но без успех. Брендън го изрита и капитанът падна по очи на палубата.

Смаяна, без да знае дали да се смее, или да плаче, Бронте гледаше как Сидъкшън се вдигна на задните си крака и затанцува, а после се завъртя и застана с гръб към нея. Брендън се обърна и за миг очите му срещнаха очите на Бронте. После той се наведе и я повдигна. Сложи я пред себе си на гърба на коня и заедно скочиха от кораба.