Катрин Сътклиф
Мой капитане (13)

Глава 13

Трябва да се помни, че същите средства, които се използват, за да се спечели любовта, са абсолютно необходими, за да може тя да се запази.

„Любовен наръчник“

Автор неизвестен

Господин Хавиланд погледна Бронте и се намръщи. Изглеждаше малко объркан.

— Компаньонка? — каза той. — Но, Бронте, ти знаеш правилата, на които трябва да се подчиняват жените затворнички. Те не могат да участват в работната програма. Просто това не е позволено. Допускането на една жена в къщата ще доведе след себе си редица проблеми от всякакво естество — гласът му заглъхна.

— Но тя ще бъде свободна жена, разбира се — подчерта Бронте, застанала на прага на стаята, в която имаше сандъци с дрехи, покрити с калъфки мебели и други скъпи вещи, които някога бяха принадлежали на майка й.

Уилям огледа прашната стая, но не влезе. Отвътре се носеше уханието на жена и явната обич на Бронте към конете. На всяка стена висяха картини с великолепни ловни сцени.

След като размисли малко, той каза:

— Може би си права. Като се има предвид колко често отсъствам от къщи напоследък… — почти се усмихна той. — Артър ще бъде много по-спокоен.

— Не правя това заради спокойствието на Артър, татко.

— О!

Бронте оправи с върха на пантофа си ресните на персийския килим.

— Идеята ми хрумна снощи, докато вечеряхме с Артър, а ти не си беше у дома. Помислих, че присъствие то на една компаньонка може да бъде подходящо… ако Артър възнамерява да ме ухажва. В края на краищата, ако живеехме в Англия щях да имам…

Уилям я гледаше замислено.

— По тона на гласа ти си правя извода, че не си много сигурна дали ще приемеш ухажването на Артър.

Бронте сви рамене.

— Ще помисля по този въпрос — обърна й гръб Уилям. — Ще изпратя Тримейн да ти помогне при подредбата на стаята, щом като искаш предварително да е готова.

— Няма нужда — забърза след него Бронте.

— Глупости. Мебелите трябва да се преместят и почистят…

— Ще извикам Мърей.

— Той замина за Сидней, за да ни снабди с провизии.

— Тогава Уонг…

— Той отиде в Парамата, за да придружи Чарлз Меткалф до фермата.

Когато Уилям влезе в кабинета си, Бронте извика високо:

— Чарлз Меткалф е бил тук?

— Някои твои писма до Пайлът Креншоу са привлекли вниманието на майора. Получих едно ултимативно известие, в което пишеше, че трябва да се видим възможно най-скоро. Поканих го на вечеря — каза Хавиланд, показа се на прага на кабинета си, погледна към отдалечаващата се надолу по коридора фигура на Бронте и извика строго. — Ще кажа на капитана да ти помогне. Той свърши една изключителна работа през последните дни — освен ежедневните си задължения, довърши и фонтана.

— Той ли го направи?

— Да. Между хилядите други неща, които свърши. Но аз трябва вече да вървя. Ще закъснея за събирането в затвора.

— А моята компаньонка? — Извика тя, обзета от тревога само при мисълта да прекара още една вечер на запалени свещи в компанията на Брендън Тримейн. Редно беше да има компаньонка. Благоприличието го изискваше. Ако отново останеше насаме с него, можеше да не издържи и да си признае тревожните чувства, които миналата вечер неговото присъствие предизвика у нея. А това не трябваше да става!

Като се поколеба, баща й поклати глава и каза:

— Страхувам се, че наемането на момиче точно сега няма да бъде много разумно, тиквичке. Може би по късно? След няколко седмици? Разбира се стаята може да се оправи и по-рано. За всеки случай.

Бронте наблюдаваше как баща й тръгна към вратата и я затвори след себе си. Но точно се бе обърнала, когато Уилям отвори вратата и подаде глава:

— Между другото лорд и лейди Фиш ще дойдат на вечеря. Съобщи това на новия ни готвач.

 

 

Почистването на стаята се оказа далеч по-тежко, от колкото тя си беше представяла. Дебел слой прах се стелеше навсякъде — във всяко ъгълче и пролука, по первазите и еркерите на прозорците. Сандъците, които бяха поставени във всеки от ъглите, съдържаха скъпи спомени, но сега съдържанието им трябваше да бъде извадено и проверено.

Свъсила вежди, Бронте вдигна капака на един огромен сандък.

— Ох — изпъшка тихо тя и внимателно повдигна тънката ефирна материя, от която се разнесе ухание на лавандула и роза, чиито листенца бяха поставени между грижливо сгънатите рокли. Коприната прошумоля като повей в ръцете й.

— Много е красива — каза Тримейн, застанал зад нея.

Бронте усети как бузите й пламнаха. После започнаха да парят, защото той коленичи зад нея и надникна през рамото й в сандъка. Дъхът му стопли врата й.

— Баща ви има изключителен вкус — каза спокойно той.

— Баща ми? — Бронте остави роклята в скута си и започна да търси други неща в сандъка.

— Баща Ви, разбира се. Човек винаги може да отгатне вкуса на един мъж по дрехите, които купува за жената, която обича и желае.

— О, така ли? — Бронте направи опит да се засмее, но не можа. Дъхът му я изгаряше и разбиваше на пух и прах и малкото самообладание, което все още й беше останало през последните два часа, откакто бе сама с него в стаята.

— Разбира се — каза той, все още коленичил зад нея. — Мъжете се радват на такива неща: панделчица тук, дантелка там, поставени на стратегически места, разбира се. Нищо не привлича мъжа повече от илюзията за невинност.

— Не мога да си представя… — опита се тя гласът й да прозвучи възмутено.

— Всички мъже имат едни и същи желания и копнежи. Просто някои от нас умеят да ги прикриват. Това е истината, cherie.

Бронте наблюдаваше как големите му мургави ръце извадиха внимателно една рокля от сандъка и я поднесоха към нея, така че синята атлазена панделка се оказа точно пред лицето й. Тя повдигна бавно очите си и срещна неговите.

— Красива е — каза той и се усмихна нежно. — Макар и да не е бяла. Но може би белият цвят невинаги е подходящ?

Усети сърцето си да се обръща в гърдите си. Седеше и се взираше в изящните черти на лицето му, което без булото на нощните сенки издаваха белезите на минали изживявания, както приятни, така и трагични. Тънки бръчици се бяха врязали в загорялата му от слънцето кожа — между гарвановочерните звезди и ъглите на сините му очи, после се спускаха на долу по бузите и завършваха около устните. Странно, но тя не ги беше забелязала по-рано, тези белези на характер — спомени от смях и болка, с които животът го беше белязал. Но никога досега не се беше отзовавала толкова близо до него — съвсем, съвсем близо. Толкова близо, че ако повдигнеше лицето си, устните й щяха да докоснат неговите.

Бронте затвори очите си, опитвайки се да заглуши зова на изкушението. Но най-неочаквано и за самата нея тя повдигна глава и го целуна.

Устните й едва докоснаха неговите. Съвсем леко. Знаеше, че не можеше и да бъде другояче. И съвсем кратко. Очите й бяха плътно затворени. Бученето в главата й заглуши всичките й разумни мисли. Чувстваше се смутена и засрамена. Останала без дъх. И изгубена. Внезапно пожела да се мушне в сандъка със спомените на майка си и да затвори капака над главата си.

Беше целунала мъж!

И то не кой да е мъж.

Мили Боже! Беше целунала мъж. Как можа да го направи?!

— Бронте — докосна с ръка лицето й той. — Бронте — повтори нежно. — Отвори очи.

Не можеше. Като улови нежно лицето й с двете си ръце, той я накара да погледне в дълбините на сините му очи. Усети силата и топлината на ръцете му. Сега той щеше да й се присмее. Може би щеше да я подиграе за това, че се беше поддала на моминска съблазън — на зрялата възраст от двадесет и седем години. И затова, че беше изложила на опасност неговото благополучие, да не споменаваме нейното.

— Съжалявам — каза тя.

— Аз не.

— Не знам какво ми стана.

— Радвам се, че го направихте.

— Чувствам се толкова глупаво. Такова държание въобще не ми е присъщо. Беше глупаво, действително. Ако ни бяха хванали…

Той се усмихна.

— Някои рискове си струват последиците.

— Аз…

— Моля ви, не се извинявайте. Ако го направите, ще започна да се питам дали наистина ви е харесало. Няма да ми е приятно, ако не ви е харесало.

Тя преглътна и погледът й се плъзна надолу по лицето му. Очите й се заковаха на устните му. Странно, до сега не беше забелязала колко са съблазнителни.

— За мен ще бъде чест, ако го направите отново.

— Не. Аз… — опита се да диша равномерно тя. — Аз… не мога. Не е правилно…

О. Боже, нима щеше да го направи отново?

Роклята се изплъзна от ръцете й. Тя докосна нерешително раменете му. Почувства как силните му мускули се напрягат. Все още се колебаеше. Тогава очите му се превърнаха в два сини пламъка, а тялото му замръзна. За миг тя си помисли, че той ще избяга — дори й се прииска да го направи. Внезапно, без да сваля поглед от искрящите му очи, тя почувства, че се взира в бездна, в бездънна пропаст. Почувства, че ако падне в нея, никога няма да може да избяга — нито пък щеше да иска да го направи.

Ръцете му я обгърнаха. Едната се плъзна бавно нагоре по гърба й и пръстите му погалиха врата й, пробивайки си нежно път през меките тъмни вълни на косата й, докато другата му ръка я притискаше към тялото му. Толкова близо, че тя бе завладяна от топлината и силата на тялото му.

— Целуни ме отново — пошепна той и притисна главата й към себе си. Тя лежеше в силните му ръце като пленница, като заловена птичка, готова да направи всичко, което той искаше. — Побързайте, госпожице Хавиланд, преди някой от нас да признае колко опасно е да сме заедно.

После ръцете му се плъзнаха надолу и чувствените му устни докоснаха нейните. Те възпламениха искрата, която накара дъхът й да секне, наелектризираха тялото й като светкавица. Опияняващата целувка беше бавна, хладна, търсеща. Беше едно упойващо чудо, което й отне всичките сили, необходими й да мисли или да се противопостави на порива да отвърне на целувката му, на желанието да притисне тялото си до неговото, да разтвори устните си, за да поеме езика му и заедно с нейния да затанцуват в ритъм, който караше всеки нерв от съществото й да се обтяга до болка… Докато накрая остане без дъх, неспособна да се движи и да действа, по който и да е познат начин.

О, Боже, нима всичко това се случи?! Не, не можеше да бъде вярно.

Всичко това беше плод на най-съкровените й мечти. На фантазията й. Там, където тя беше освободена от ограниченията на обществото, от предразсъдъците и задръжките.

Значи това беше нещото, за което беше копняла.

Това беше нейното поражение. Пълно. Недвусмислено.

Великолепно. Прекрасно.

Тя го целуна.

Сплетените им тела се плъзнаха на пода върху прашните чаршафи и красивите рокли с розови и сини панделки. Жадните му устни се впиваха в нейните. Езикът му проникваше в нея. Тя зарови ръце в черната му коса, докато той целуваше и нежно хапеше врата й. После плъзна устни нагоре към ухото й, докато накрая тя се чу да стене и почувства чуждо собственото си тяло. Обвила ръце и крака около тялото му, тя почувства напрегнатостта му — всеки потрепващ мускул — опънат към нея като изгладнял, разярен леопард вързан на каишка.

Те се преобърнаха. Сега той беше върху нея, после отново тя се отзова върху него. Ръцете и краката им се бяха омотали в полата й и чаршафите. Той продължаваше да я целува, докато накрая тя остана без дъх от вихрената страст и силата на жаждата му.

— О, Боже — прошепна тя, осъзнала внезапно, че той е издърпал нагоре блузката и памучната й риза, а голите й бели гърди са беззащитни пред погледа и ръцете му, които ги докосваха с такава нежност, като че ли бяха нещо свещено и съкровено.

— Мили Боже, колко си красива — пошепна той тихо и задъхано в ухото й, галейки леко розовия кръг около зърната й с пръста си. После наведе главата си и като пое зърното й в устните си, започна да го гали с език, карайки Бронте да стене и да желае още нещо Бог знае какво.

Прекрасно. Това беше всичко, което можеше да измисли. Прекрасно и неприлично. Скоро тя щеше да се мрази за това, че му беше позволила такава свобода, но Боже, о Боже, тази свобода беше възхитителна. Той стенеше задъхано и стискаше стройните и бедра със силните си ръце, докато устните му продължаваха да я целуват.

— Кажи ми да спра, скъпа — пошепна настойчиво той. — Кажи ми да спра — пошепна не толкова настойчиво той в ухото й, докато ръката му галеше нежната кожа на бедрата й, плъзгайки се нагоре, нагоре по-чувствителната плът, докато накрая тя едва сдържаше желанието си да извика от удивление и удоволствие.

Какъв сладък грях беше всичко това.

Никога не беше чувствала тялото си толкова живо.

Тя затвори очите си и изви гърба си, остави се на магията на неговите ръце, които я галеха между бедрата. После те се плъзнаха нагоре, търсейки нейната топла женственост. Бронте потрепери, тъй като това усещане беше непознато за нея. Като че ли по някакъв странен начин беше напуснала тялото си и сега гледаше някъде от високо, виждаше се как прегръща този мъж. Виждаше как пръстите й се забиват в гърба му, как мургавите му ръце галят опитно потръпващото й бяло тяло, докато нейните разкъсват влажната от потта му риза и се впиват в стегнатите му, гъвкави мускули. Устните, тялото и цялото й същество бяха отворени за неговите ръце и устни, които сякаш бяха едновременно навсякъде и ласкаеха най-чувствената й, потръпваща плът. Докато ровеше с пръсти в гъстата му коса, впила устни в неговите, й хрумна, че този буен порой от желания не е нищо друго, освен събрания в едно стремеж към всички неща, които й бяха отказвани — любов, другарство, грях и сладко — горчива лудост. Защото, със сигурност, тя беше полудяла. Брендън Тримейн беше олицетворение на съблазънта — на всичко забранено. А тя се беше поддала на съблазънта и на забранения плод.

Ох, но всичко това беше толкова вълнуващо и приятно. Искаше й се то да продължи вечно. Искаше го и се нуждаеше от него — това невероятно удоволствие, което тялото й изпитваше… и очакването на още нещо.

— Бронте, Бронте, Бронте, за Бога, любов моя, чуй ме.

— Не — каза задъхано тя.

Брендън хвана китките й със силните си ръце и ги дръпна.

Внезапно ръцете й останаха празни. Реалността разпръсна мъглата на объркаността и смущението й и тя застана на колене на пода. Като премига и се опита да диша равномерно, тя мълчаливо се взря в ръцете му, които неумело оправяха дрехите й.

— В действителност ти не искаш това — каза той, като дишаше тежко. — Ти беше завладяна от моментно желание. По дяволите, и двамата бяхме завладени от него. Повярвай ми, утре ще се мразиш, ако сега позволиш да бъдеш обладана по този начин… от мен. Идеалите ви са твърде извисени за това, госпожице Хавиланд.

Бронте докосна лицето му.

Той дръпна ръката й настрани и се опита, доколкото можеше, да прибере косата й с гребените, които преди я държаха събрана отзад на главата.

— Исусе! — каза на себе си той и в очите му проблесна едновременно смущение и желание…

В далечината се блъсна врата. Чуха и Мърей, който започна да си подсвирква.

Застанал на едното си коляно, Брендън повдигна брадичката на Бронте със свития си пръст.

— Погледни ме, скъпа. Спомни си кой съм аз и какво съм направил.

— Не искам да си спомням нищо — отговори тя, усмихвайки се замечтано.

— По дяволите, трябва да го помниш! — той сграбчи раменете й и я разтърси първо леко, после по-силно, докато благоразумието й надделя и тя гневно го погледна.

— Причинявате ми болка.

— Добре. По-късно си спомни, че ти искаше да ме целунеш — той седна на петите си и дръпна полата й надолу.

— Не ме ли харесвате?

За миг лицето му изрази объркване. Без да каже нещо, той се залюля назад върху петите си и сложи ръце върху бедрата си, а на устните му се появи усмивка.

След това се изправи с рязко, но грациозно движение и тръгна към прозорците с драпирани завеси.

— Мърей — извика той. — Госпожица Бронте има нужда от помощ, за да премести мебелите — и като й хвърли един бегъл поглед, той излезе от стаята, оставяйки Бронте да седи сред купчината копринени дрехи на майка си.