Катрин Сътклиф
Мой капитане (17)

Глава 17

Един джентълмен, който няма намерение да се ожени някога, не може да засвидетелства изключително внимание, към която и да е дама.

„Нашето поведение или добрите обноски, държание и облекло на най-изисканото общество“

Брендън лежеше в леглото си, заслушан в мрака в хъркането на десетината мъже, някои от които бълнуваха на сън. Главата го болеше. И гърбът. Ръцете му тръпнеха. Единствената му утеха, когато си мислеше за изминалия в усилен труден, бе фактът, че той и мъжете, които работеха заедно с него, бяха успели да спасят по-голяма част от реколтата на Хавиланд, отколкото първоначално се бяха надявали.

Мислеше си колко ли години беше прекарал така, заобиколен от непознати мъже, единствен страж в тъмнината и само мислите му запълваха дългите часове до сутринта. Беше трудно за вярване, че само преди няколко нощи се беше любил с Бронте Хавиланд.

Бронте! Още една грешка, помисли си той. Нищо добро нямаше да излезе от това.

Трябваше да се съсредоточи върху задачата, с която беше изпратен тук. Сега, когато работеше рамо до рамо с другите затворници, щеше да има възможност да ги опознае, да спечели доверието им. Беше научил от слуховете, че всеки може да се измъкне от тук, стига да си плати цената. Но каква беше тази цена?

Мисълта да се люби отново с Бронте Хавиланд трябваше да бъде последното нещо, което да занимава съзнанието му.

Току-що бе затворил очи, когато чу един глас да шепне:

— Ако източниците ни на информация излязат прави, то наближава времето, когато ще се наложи да действаме. Ако все още не сте разбрал — „Сириус“ е хвърлил котва в Мелбърн. След две седмици ще влезе в пристанището на Сидней, а това може да стане и по-рано. Не, не мърдайте! Не говорете! Ако ме открият при вас, много бързо трябва да съчиня някаква правдоподобна причина, която да оправдае присъствието ми. Беше трудно да се свържа с вас напоследък… но сега, след като сте отново в бараките…

Брендън покри лицето си с ръце.

— Капитан Дилмън ще дойде да види своя стар приятел Хавиланд в най-близко бъдеще. Знаете ли, че Дилмън е кръстник на Бронте?

Брендън изпъшка и се обърна с лице към стената.

— Научихте ли нещо, докато живяхте в къщата на семейство Хавиланд?

Брендън поклати отрицателно глава.

— Хайде, хайде, капитане. Научил сте нещо. Сигурен съм в това. Само не позволявайте чарът на една дама да ви заслепи отново.

Брендън остана мълчалив известно време. Чуваше как Роси Родейл стенеше и сумтеше в съня си.

— Разбрах, че „Сириус“ ще остане в пристанището на Сидней две седмици, а след това ще вдигне платната и ще поеме към Калкута. Няма никакво съмнение, че трюмът ще бъде пълен с убийци, които биха направили всичко, за да се домогнат до свободата си. Биха избили дори невинни деца, жени и старци. Наистина ли вярвате, че можете да издържите втори път да изживеете подобно нещо?

— Не е момичето — отговори гневно Брендън, с което накара неколцина мъже да се размърдат в леглата си. Като провеси крака от леглото, той впери поглед в тъмнината. — Момичето няма нищо общо с тази работа — повтори през стиснатите си зъби той.

— Сигурен ли сте, капитане?

Брендън не отговори. В тишината на тъмното помещение се чуваше тежкото му дишане.

— Не съм на това мнение. Ето защо избрахме именно вас за тази мисия, капитане. Защото смятаме, че споменът за предателството на Вишни ще ви държи нащрек. Смятахме, че повече никой не може лесно да спече ли доверието ви, както бе станало преди. Знам, че дори и в тази минута, някъде в подсъзнанието ви едно тънко гласче ви напомня, че… тя също може да се окаже от неприятелския лагер.

Брендън затвори очите си. Искаше бутилка уиски, цигари и топла баня. Искаше да върне стрелките на часовника с няколко години назад, когато само споменът за лицата на смелите, млади мъже, за чиято смърт беше виновен той, безпокоеше дългите му безсънни нощи.

Роси се обърна в леглото си, после сънливо се надигна и седна. Брендън погледна през рамото си и откри, че някогашният му другар е изчезнал в мрака.

Роси пусна краката си на пода, прекара ръце през гъстата си коса и се прозя.

— Не можеш да заспиш, а? — каза той на Брендън, който продължаваше да седи, опрял лакти на коленете си. — Какво не бих дал за една хубава бутилка ром — стана от леглото, отиде до прозореца и се загледа в тъмната, безлюдна околност. Остана така известно време, а после отново се обърна към Брендън: — Да си остане между нас, капитане, но има моменти, когато ми се струва, чу бих продал душата си на дявола, само и само да си бъда отново у дома. При жена ми и невръстните ми деца.

Брендън се изтегна на леглото и каза:

— От това, което чувам тук, има начини…

— Няма никакви начини — отговори му с отчаян глас Роси. — Нима вярвате на тези приказки? Глупаци! Всички до един са пълни глупаци, ако вярват, че могат да напуснат това място и да си отидат у дома. Много са опитвали, знам това, но накрая са се проваляли. Проклетите акули са ги поглъщали цели-целенички или са се изгубвали в джунглата и са умирали от глад. Това е истината — после, като сниши гласа си, продължи.

— Ще откриете, капитане, когато останете сред нас достатъчно дълго, че има и такива хора, които биха продали и собствените си майки, стига да могат да се махнат от това място.

— Значи все пак има начин човек да се измъкне оттук — настоя Брендън.

Роси остана мълчалив. После се приближи до леглото на Брендън и впери поглед в тъмнината. Лунната светлина се отразяваше в очите му. После каза шепнешком:

— Когато дойдохте тук, капитане, трябва да ви призная, че ние не ви харесахме много. А нямахме време да ви опознаем, тъй като се преместихте в хубавата къща и си живяхте там като цар… но през последните няколко дни… разбрахме що за човек сте и спечелихте нашето доверие. Някои започнаха дори да ви харесват. А никой не би искал да се случи нещо на човек, който работи толкова много, колкото самите нас. Казвам ви самата истина, без значение какво разправят някои. Ако някой ви каже, че можете да се измъкнете оттук, не му вярвайте. Не го слушайте. Защото единственото нещо, което можете да намерите, преминавайки през тези коварни води, е сигурната смърт. Не знам какъв сте по характер, сър, но аз съм си търпелив човек. Когато напусна това място, то ще е, защото му е дошло времето, защото съм излежал присъдата си. Ще се кача на палубата на някой кораб, които ще ме отведе у дома, право в ръцете на любящата ме съпруга… и никога вече няма да се върна тук.

 

 

Тя наистина беше ненормална, за да може да си позволи да дойде тук.

Когато стигна до нивата, засята с пшеница, повечето унищожена от поройния дъжд, Бронте рязко дръпна юздите на Сидъкшън. Тук-там се мяркаха мъже, които се опитваха да поправят повредите по високите зидове и издигаха насипи, за да попречат на водата да навлезе по-навътре в нивята. Бронте обходи с поглед работещи те мъже, после…

Той беше там. Капитан Брендън Тримейн, нейният любовник, работеше заедно с още няколко други мъже. Мускулите на гърба му бяха напрегнати. По челото му беше избила пот.

— Госпожице Хавиланд…

Сидъкшън подскочи изплашено и Бронте дръпна по-силно юздите. Все още имаше време да избяга, да се откаже от налудничавия си план, преди да е станало твърде късно…

Джони Търпин дойде при нея. В ръката си държеше тояга.

— Господин Търпин — отговори тя.

— Какво ви носи насам? — попита той.

Тя погледна към Тримейн, който все още не я беше забелязал.

— Трябва да кажа нещо на капитана — каза накрая тя. — Нося съобщение за него, което баща ми каза да му предам.

Джони повдигна вежди.

— Ще се радвам да му предам съобщението…

— Баща ми предпочита лично аз да му го кажа.

Търпин не каза нищо, само потупа крака си с тоягата и се вгледа в лицето й. После извика толкова силно, че Сидъкшън повдигна разтревожено глава и започна да тъпче нервно на едно място.

— Тримейн!

Бавно, бавно, или така й се струваше, Брендън се обърна към тях и засенчи очите си с ръка, за да ги предпази от силното слънце. Той остана на мястото си.

Неуверено, като погледна плахо към Търпин, Бронте подкара изнервената кобила напред.

Брендън остави лопатата си и тръгна към нея. Срещнаха се по средата на пътя. Той сложи загорялата си от слънцето, изцапана с кална ръка на врата на Сидъкшън, за да успокои кобилата, и зачака Бронте да обясни идиотската си причина, която я беше накарала да дойде тук, за да го види.

Как можеше да му каже това, което искаше?

Имам нужда от теб.

Искам да те имам още един, последен път, преди да посветя живота си на задълженията, които имам към другите.

— Да не би да е възникнал някакъв проблем в къщата? — каза спокойно той.

Бронте се опита да преглътне и кимна с глава.

— Аз… — тя погледна към работещите мъже, а после към Търпин, който стоеше на разстояние и ги гледаше. Опита се да диша спокойно. — Имам нужда от теб — пошепна тя.

— Кога? — отговори също така тихо той, а сините му очи я гледаха, без да мигат. Само за миг сянка на изненада премина през загорялото му от слънцето лице.

— Тази нощ…

— Но как?

— След като изгасят свещите. Знам, че след като пазачите се уверят, че мъжете са заспали, те се събират в кухненското помещение, за да пият ром и да играят карти. До полунощ вече са порядъчно пийнали и забравили всичко. Изобщо няма да разберат, че си излизал, стига да се прибереш, преди да се е съмнало. — Бронте погледна към Тримейн и добави шепнешком: — На пода в столовата има един капак. Повдигни го и слез долу… Тунелът ще те изведе на едно място близо до реката… — после тя подкара Сидъкшън към пътя, а Брендън остана загледан след нея.

 

 

Без да чука тя, отвори вратата на къщурката и влезе вътре.

Изтегнат се във ваната с топла вода, с облегната глава на ръба й и бутилка коняк в едната ръка, Брендън отвори бавно очите си.

Като видя Бронте, той нададе радостен вик.

— Харесва ли ти банята? — попита нервно тя. — Накарах Уонг да я направи. Казах му, че е за мен… че ще прекарам известно време тук, докато баща ми го няма… Той ми повярва, разбира се. В края на краищата аз съм такъв блестящ пример на целомъдрие и благоприлично държание — засмя се на себе си тя. Говореше прекалено бързо.

Той се раздвижи и по пода се разля вода. Повдигна бутилката към устата си. Тя видя как устните му обхващат гърлото на бутилката и извърна главата си.

— Харесва ли ти къщурката ми? — усмихна се тя. — Обичам да седя, облегната на дивана и да гледам реката. През пролетта по бреговете й се събират бели чапли и…

— И какво?

— И се чифтосват.

Водата отново се разля по пода.

— Мисля, че на пода могат да се сложат един-два килима.

— Няма две мнения по въпроса.

— Трябват и нови пердета за прозорците.

Погледът й обходи четирите стени на стаята, на всяка от които имаше прозорци, като същевременно се опитваше да се успокои.

Бронте погледна към огряната от лунна светлина река и се заслуша в крякането на жабите и чуруликането на една птичка. В стаята беше топло и задушно. Изведнъж на Бронте й се прииска да се разплаче. Буца беше заседнала на гърлото й и й пречеше да преглътне. Очите й започнаха да парят и не след дълго по бузите й потекоха сълзи. Този глупав изблик на чувства беше наистина смешна работа, но беше безсилна да потисне вълнението, което я завладя.

Усетила погледа на Брендън върху себе си, тя се обърна бавно към него. Сините му очи бяха леко зачервени и я гледаха напрегнато. Изведнъж й хрумна мисълта, че той изглежда смешно голям в малката порцеланова вана. Водата едва покриваше бедрата му и коленете му стърчаха над водата.

— Какво е толкова смешно? — попита шепнешком той.

Бронте поклати глава и изтри сълзите от лицето си.

— Приятели сме, нали?

Той кимна с глава.

Странно как думата „приятел“ винаги предизвикваше неприятна болка в гърдите му.

— Изглеждаш смешно, легнал така във ваната…

Той повдигна веждите си и я възнагради с една сънлива усмивка.

— А ти изглеждаш…

— Да?

— Дяволски съблазнителна. Какво можеше да каже тя?

— Доведохте ме тук, за да ме съблазните ли, госпожице Хавиланд?

— И какво, ако е така?

Тя отиде до ваната и се наведе, а тънкият дантелен пеньоар, който беше намерила в някакъв стар сандък, се плъзна от раменете й. Мина миг, който й се стори цяла вечност. Сърцето й биеше като на човек, замислил да скочи в някаква тъмна бездна, но в последния момент се е отказал — решил да опита още един, последен път да се справи с живота.

— Толкова много ми липсваше — пошепна тя. — Мислех, че веднъж ще бъде достатъчно, но…

— Тогава ела и ме вземи — подкани я нежно той и бавно се изправи бавно, а водата се стичаше надолу по тялото му. На жълтеникавата светлина на лампата златистата му кожа да сияеше.

Тя гледаше великолепното му тяло — гордо и величествено, и същевременно някак смирено. В този миг Бронте закопня неудържимо да го прегърне, да почувства допира на кожата му, на устните му… Беше безсилна да откъсне погледа си от него, а и не искаше да го стори.

— Ела тук — пошепна той.

— Това, което правим, е лудост — тя чу се собствения си отговор, докато влизаше в топлата вода. — Не трябваше да идваме тук. Трябва да съм полудяла, за да те доведа тук. Ако ни хванат…

— Ако ни хванат — каза той и се усмихна, — ще имаме нашите спомени, които ще ни подкрепят.

Бронте затвори очи. Всяка фибра от съществото й поглъщаше с радост излъчването, което струеше от голото му тяло, наслаждаваше се на аромата на топлата му кожа, на мелодичния тембър на гласа му, който — както винаги — проникваше дълбоко, дълбоко в нея.

— Съблечи го — каза той, имайки предвид пеньоара й. — Много е красив, за да го съсипваме.

Пръстите й трепереха, докато с треперещи пръсти тя развърза сатенената панделка. Той смъкна дрехата от раменете й и я пусна на пода.

Застанали прави във ваната, те стояха и се взираха един в друг. После той повтори:

— Вземи ме, госпожице Хавиланд.

Тя преглътна и разбра, че не е способна да помръдне. Брендън взе ръката й и я постави върху мургавите си здрави гърди.

— Колко е красиво — прошепна тя.

После той бавно плъзна ръката й по стегнатия си корем, а след това надолу — към великолепната си възбудена мъжественост и я накара да го обхване нежно с пръсти. Бронте усети как той пулсира в ръката й и затвори очи. Изпита безгранична радост от това, че докосва най-интимната част от тялото му. Тя го галеше, докато накрая дълбоките, гърлени стонове от удоволствие на Брендън, я накараха да отвори очите си, за да открие, че той е станал затворник на собствените си чувства и изживявания. Отметнал назад тъмнокосата си глава, затворил очи, с леко разтворени устни, той дишаше тежко в тихата, топла стая.

О, Боже, нима тя можеше да бъде причината за такава радост, за такава наслада!

Окуражена от този факт, тя позволи на ръката си да продължи да изучава това чудо. Усети, че тази игра му доставя наслада и радост, които увеличават и нейното удоволствие, а това разпръсна и последното колебание, което таеше в себе си относно идването си тук.

— Чудесно — шепнеше той. — Да, о, да, госпожице Хавиланд. Не спирайте. Добре. Много добре. О, Боже… — шепнеше задъхан той. — Напредвате бързо.

Брендън стенеше, пъшкаше. Взе бутилката с коняк с едната си ръка и повдигна лицето й в другата. После поднесе бутилката към устните й. Ароматното питие изпълни устата й и потече по брадичката й, после надолу по гърдите й, където течността започна да се събира в кехлибарени върху зърната й. Той се наведе и ги пое с устните и езика си.

Дишането й се учести.

Брендън изсипа коняка върху тялото си. Течността потече по гърдите и слабините му, и по надолу — по мускулестите бедра, покрити с фини черни косъмчета, все още влажни.

Само след миг Бронте почувства как последните проблясъци на невинността й изчезват в небитието. Тя гледаше очите му, които горяха като два сини пламъка, усмивката му, която й се стори малко предизвикателна. Помисли си, че именно сега, в този миг, тя се чувства пълноценна жена — бе разбрала за какво е родена на този свят — да дарява радост и да получава радост. Най-после се почувства освободена от оковите на обществото, което беше измислило своите правила на поведение и държание.

Брендън шепнеше името й.

Тя се усмихна. Той взе лицето й в ръце. Погледът му беше остър, едва ли не гневен.

— Защо всъщност ме доведе тук, Бронте?

Бронте докосна лицето му. Брадата му беше набола, както ставаше винаги в края на деня. На златистата светлина от лампата, която беше поставена на близката масичка, гарвановочерната му коса блестеше, устни те му бяха сочни и съблазнителни.

Той я прегърна и с лекота я повдигна, а краката й се обвиха около бедрата му. Тя продължаваше да го целува, езикът й танцуваше с неговия. Стенеха. Вплетените им тела паднаха върху леглото. Пружините изскърцаха. Старият тънък матрак хлътна под тежестта им.

Ръцете и краката им бяха преплетени. Телата им страстно се притискаха. Тя го докосваше с пръстите и езика си, вдишваше опияняващия аромат на мъж, коняк и съблазън, която като че ли се отделяше от всяка пора на тялото му. Беше опиянена от новооткритата сила, с която му въздействаше. Бронте целуваше гърдите му, докосваше с език стегнатия му корем. И после, когато устните й се спуснаха надолу, почувства как цялото му същество се устреми към нея — тялото му, душата му, пламенното му желание, от което той стенеше и ръмжеше като звяр.

Накрая той не успя да издържи повече, легна по гръб и я привлече върху себе си, постави коленете си между бедрата й и разтвори краката й. Със загрубелите си от тежката работа ръце той отметна косата от лицето й, после взе нежно гърдите й и дланите си, като че ли те бяха нещо много ценно.

— Вземете ме, госпожице Хавиланд. Моля ви.

Тя се усмихна, впила поглед в очите му, които горяха като два сини въглена върху красивото му лице.

Той повдигна хълбоците и с ръце и влезе в нея, толкова нежно и внимателно, че по цялото й същество се разля блаженство, което я накара да извика. Задъхваше се. Тялото й изпитваше познатата прекрасна болка, копнеж и желание, познатото усещане за витаеща магия, които изпита в мига, когато го видя за пръв път.

Телата им бяха горещи, влажни и лепкави. Цялото й същество пулсираше. Телата им — неговото мургаво, загоряло от слънцето, а нейното бяло като слънчева светлина, която се прокрадва през сенките — се бяха слели в едно-единствено тяло.

— Люби ме, Бронте — каза тихо той, а устните му бяха леко разтворени.

— Да ви любя, сър? — усмихна се тя и спусна дълги те си мигли. — Нима не правим точно това, капитане? Не се ли любим?

— Питате ме дали ви обичам, госпожице Хавиланд?

Бронте се изчерви.

Отпуснал глава върху възглавницата, Брендън измърмори:

— Ще спрете ли, ако отговорът ми е „не“?

Бронте затвори очите си, съзнавайки напълно удоволствието, което изпитваше да го чувства вътре в себе си.

— Не — отговори накрая, задъхана от изумителното усещане при сливането на телата им. — Няма да мога да спра сега, дори и да искам.

И тя наистина не можеше. В този момент не се интересуваше от това, какво изпитва той. Беше егоистична и мислеше само за себе си. Щеше да го използва, ако трябва, за да изживее отново магията, сладостта, екстаза. Сега тя беше жена, отдала се на забранената страст, която в някои случаи докарваше жените до духовен упадък. Но последното не я тревожеше в момента. Сега Бронте изпитваше нужда от освобождаване и тя заслужаваше да го има.

Никога вече нямаше да може да се люби с него.

— По дяволите невинността ти — каза през стиснатите си зъби той и проникна дълбоко в нея. После отново и отново. Повдигаше таза си нагоре, стиснал здраво края на леглото с двете си ръце. Извиваше тялото си в дъга. Накрая леглото започна да скърца и имаше опасност да се разпадне всеки момент и да ги запрати на земята.

Той се движеше в нея, отдаден на желанието и порива да й покаже цялото великолепие на любовната игра.

Накрая това, което несъзнателно искаше и очакваше, я връхлетя неочаквано. Тялото й замръзна сковано — една смърт, една красива мимолетна смърт, когато времето като че ли спря, като че ли нищо друго не съществуваше на този свят, освен първичната им природа, завладява телата, съзнанието и мисълта им.

Тоя я целуваше грубо. Тя изкрещя, когато горещите вълни на удоволствието се разляха по тялото й, желаеше всичко това да продължи вечно. Умоляващият стон, който се изтръгна от гърдите й, я накара да изпита едновременно срам и възбуда. Тогава почувства как тялото му се скова и усети горещата, жива течност в себе си, усети как той потръпна и чу стоновете и въздишките му, ръмженето, което сега приличаше на мъркане на лъв. И тогава разбра, че именно това беше прекрасното, великолепно изживяване, което беше чакала толкова дълго време.

 

 

Брендън влезе в тъмния, влажен тунел, когато първи те лъчи на изгряващото слънце близнаха бледия хоризонт. Мислеше за изминалите няколко часа, които беше прекарал с Бронте.

Бронте… която го беше омаяла още в мига, когато я видя.

Бронте… която беше обърнала с главата надолу приоритетите, които беше изработил за себе си и чиято реализация го беше довела тук.

Бронте… която го беше накарала да повярва в невинността, в чистотата и самопожертвованието — и да, в любовта — отново да повярва в любовта.

Бронте… която беше най-красивата, най-чувствената жена, която някога бе държал в ръцете си.

И която в момент на слабост му беше разкрила ужасната тайна.

Около него бяха нахвърляни купища останки от дървени сандъци, с които очевидно бяха пренасяни контрабандния алкохол и цигари. Той запали клечка кибрит, приближи я до дървената щайга и прочете на глас: Калкута.