Катрин Сътклиф
Мой капитане (9)

Глава 9

Това, което повечето жени харесват в мъжете е галантността, но не дворцовата и контешка галантност, а тази, която се обуславя от смелостта, самоувереността, мъжеството, решителното и изискано държание.

Държанието на мъжа е най-важното нещо; то печели десет недосегаеми жени, докато външността и умът му могат да спечелят само една.

Писмо-послание на Титкоум до младите хора, женени и неженени, омъжени и неомъжени, 1858 година

Бронте беше застанала до отворения прозорец в училищната стая и гледаше навън. Смътно долавяше ударите на чука и стъргането на триона, както и гласовете на работниците, които от време на време си разменяха по някоя дума в миговете, когато ревът на Джони Търпин, който ги ругаеше безмилостно, не ги заглушаваше. Дори хихикането и шепотът на децата достигаше до съзнанието й като бръмчене на насекоми, тъй като мисълта й беше заета със спомена от изминалата нощ. Писмото.

И това обезпокояващо чувство, което се зароди у нея. Изключено беше да е ревност. Или завист. Или разочарование.

— Бронте? — някой дърпаше полата й. Бронте погледна надолу. — Кога ще се върне господин Тримейн? — попита детето.

— Скоро, надявам се. Той вече е много по-добре.

Момчето й подаде една миниатюрна фигурка на кенгуру, направена от глина.

— Направих я специално за него — каза то.

Бронте усмихната коленичи и взе фигурката. После целуна свежата бузка на хлапето и то се сгуши в нея.

— Не искам да заминавам и да живея далеч от теб — каза то. — Обещай ми, че няма да им позволиш да ме вземат. Обещаваш ли?!

Тя го притисна по-силно, целуна го по челото и с наслада вдъхна аромата на кожата и на червената му като морков коса. Но най-много й харесваше усещането от малките му ръце, които я стискаха толкова силно.

— О, скъпо мое момче — пошепна до ухото му тя. — Не искаш ли да имаш хубав дом?

— Това е моят дом! Не искам друг! Моля те, не ме изпращай на друго място. Моля те!

Бронте се намръщи и погледна в уплашените детски очи.

— Сами, защо така внезапно ми говориш за заминаване?

— Всички деца, когато станат големи като мен, си отиват. Винаги онзи лош мъж идва, винаги и ги отвежда оттук и те никога не се връщат. Не искам да заминавам. Не искам!

— Шшт — притисна го отново до себе си тя, целуна го и го залюля, докато детето се успокои.

— Какво има, Сами? — попита Бронте — Моля те, кажи ми?

Той подмъкна и отърка носле в рамото й.

— Всички, които обичам, винаги ме оставят.

— Кой те е оставил, Сами?

— Господин Тримейн — Елизабет погледна към Бронте над очилата си.

— Той беше мой приятел и сега си отиде — обясни Сами.

— Не е отишъл далеч. Отново ще го видиш.

— Обещаваш ли?

— Да — Веднага щом оздравее.

Сами отново се сгуши в нея.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Иска ми се ти да бъдеш моята майка — Бронте се усмихна и го притисна към себе си. — Знаеш ли какво още искам?

— Кажи ми.

— Господин Тримейн да бъде мой баща.

 

 

Брендън я наблюдаваше как върви по пътя — с отмерена крачка и полюляваща се около бедрата й пола. В този късен следобед краката й вдигаха малки облачета прах в напечения от слънцето въздух. Облечена цялата в бяло, тя сякаш беше видение. Дългите й стройни крака се движеха непринудено. Носеше шапка, за да предпази лицето си от слънцето, завързана с бледосиня панделка под брадичката й.

В мига, в който го видя, Бронте намали ход и се спря. Без да помръдне, тя стоеше в средата на набраздения от коловози каруцарски път. Дивите цветя, които растяха по пътя навеждаха нежните си главички. Като направи една гримаса, той протегна крака си и стъпи върху стъпалото, облегнат с лакът на портика на верандата.

Бронте изчака малко и тръгна към него, но вече не пристъпваше толкова непринудено. Тялото й се беше сковало и това личеше отдалече. Брендън не направи нищо, не каза нищо, само я наблюдаваше и се чудеше как може да изглежда така дяволски свежа в тази безбожна горещина. Накрая тя стигна до портика.

— Добре дошла вкъщи — поздрави я той.

— Вие сте станал? — погледна тя към голите му крака.

Беше бос. За да обуе панталона си, беше отрязал единия му крачол, защото иначе не можеше да пъхне в него подутия си, бинтован крак. Беше отрязал и другия, за да ги изравни, и сега се хилеше, защото знаеше каква ще бъде реакцията на Бронте, когато го види така нагласен.

Но тя го изненада. Не каза нищо. Но какво приятно разочарование. Нали?! Беше чакал цял ден, за да чуе неодобрението й.

— Тежък ден, госпожице Хавиланд?

Лицето й не издаваше чувствата й.

— Да — отговори накрая тя.

— Предполагам, че строежът напредва добре.

Тя кимна с глава, развърза панделката на шапката си и я свали от главата си. После започна с нея да разхлажда лицето си. Накрая отговори:

— Строежът напредва много добре. Или поне толкова добре, колкото може да се очаква при това стечение на обстоятелства.

— А какви са обстоятелствата?…

Бронте погледна към ниско залязващото слънце и присви очи.

— Тази проклета горещина — гласът й прозвуча уморено. — Не е валяло от месеци; мъжете… — поклати глава тя. — В действителност тях не ги е грижа — очите и срещнаха неговите. — За тях, господин Тримейн, строежът на сиропиталището е просто едно наказание. Задължение. Начин да бъдат принудени да дадат нещо на обществото, от което те само са взимали. Изобщо не се замислят какво значение има това за децата.

— И какво значение има?

— Сигурност, сър. Дом… доколкото може да се говори за сигурност, като имаме предвид обстоятелствата.

— Какви по-точно?

— Всички ще напуснат това място, когато навършат шест години. Ще бъдат натоварени на някой кораб като малки самуни хляб и закарани в Сидней или Мелбърн, а може би дори в Лондон, за да бъдат изложени на показ пред преуспяващи бъдещи родители. Ще бъдат строени в редица като малки войници, опитващи се да преминат успешно прегледа пред добронамерените бездетни брачни двойки, които ще минават покрай тях, за да избират, изпаднали в отчаяние, идеалното дете. Не мисля, че вие или дори аз, можем да разберем разочарованието, което сигурно изпълва малките им души и сърца, докато преминават през целия този ужас.

Изражението на лицето й накара Брендън да свъси вежди. Бронте погледна надолу по пътя към сиропиталището. Устните й бяха стиснати. Ръцете й бяха свити в юмруци.

Мърей се показа на вратата. Носеше поднос, върху който бяха наредени чаши, пълни с току-що извадени от фурната сладкиши чинии и кана с разхладително питие. Уонг дойде забързан откъм ъгъла на къщата, а в ръцете си държеше бяло зайче с черни петна. Брендън знаеше, че всяка вечер Бронте си играеше със своя любимец. Изглежда това беше един опит да намали бремето на отговорностите.

Мърей сипа лимонада в чашата й. Тя кимна с глава и той наля една чаша и на Брендън. Тя отново го изненада — седна на стъпалото до него, остави шапката си и разстла полата си върху прашните си ботуши. Лека вълна от аромат на лавандула докосна ноздрите му. За миг погледът му се спря върху ухото й, разглеждайки деликатната му форма и мъничката перла — обица. После си наложи да отмести погледа си.

Уонг подаде зайчето на Бронте. Обикновено увисналите му уши трепнаха от възторг, а пухкавата му опашка помръдна. Бронте се разсмя. Само един гърлен, нежен, тих звук.

Брендън усети как тялото му се напрегна, докато нейното се отпусна. Очите й се затвориха, лицето й се повдигна така, че мекото слънце огряваше влажната кожа на лицето й. После зарови лице в бяло-черната козина на зайчето. Брендън отпи от лимонадата си, но не посегна към сладкиша. Накрая зайчето скочи от скута на Бронте и се шмугна в близката цветна леха, където застана на задните си лапички и започна да души въздуха.

— Знаете ли — каза Бронте, — че тази страна е една от малкото, в които зайците нямат естествени врагове? Можете ли да си представите да живеете в един свят, където опасността е напълно изключена? Знаете ли, че освен моите, в Австралия няма други зайци?

— Не — усмихна се той. — Не знаех.

— Трябва да ви се вижда странно, че ги обичам толкова много… имам предвид зайците.

— Да, може би. Малко.

Тя повдигна вежди и прекара пръста си по ръба на изпотената чаша.

— Знаете ли, те са тихи животинки. Разбира се, ако не са наранени или разтревожени. Привързват се силно и се поддават лесно на дресировка. Гледайте.

— Байко — Извика нежно тя и като изду устните си, издаде звук сякаш се целуваше от разстояние. — Ела тук.

Зайчето се подаде между цветята. Ушите му бяха вирнати, нослето му помръдваше, после изчезна, за да се появи след малко и застана до краката й, отправило към нея преливащи от обожание очички. Бронте му даде едно малко парченце от сладкиша.

Брендън се засмя. Бронте се изчерви. Те стояха мълчаливи и гледаха залязващото слънце, което багреше с пурпур небето. Накрая Брендън попита:

— Обикновено какво правите по това време на деня, госпожице Хавиланд?

Тя сви рамене и подаде още едно парченце сладкиш на гладното зайче.

— Чета. Това ми помага да се отпусна. Или се разхождам.

— Къде?

— Има едно място, където отивам… когато искам да бъда сама.

— Разкажете ми за него.

Тя отхапа от сладкиша, без да обръща внимание на трохите, паднали върху полата й.

— Една къщурка недалеч оттук. От години в нея не живее никой. Ние живеехме там, когато пристигнахме. Беше запланувана за къща на надзирателя, но майка ми заяви, че тя сама може да управлява фермата, за да пестим пари.

— И естествено вие следвате нейния пример.

— Опитвам се.

— И успявате добре.

— Много добре, мисля.

Тя не го гледаше, а продължаваше да похапва от сладкиша си.

— Ще ме заведете ли там?

Бронте погледна към зайчето, което беше започнало да копае яростно в градината.

— Кракът ми трябва да се раздвижва — обясни той.

— Това е невъзможно, разбира се — тя изтръска трохите от полата си и остави останалото парче от сладкиша в чинията. — Вие сте затворник, господин Тримейн.

— Едва ли бих могъл да избягам. Не и с този крак.

— Къщата е доста далеч оттук. Такова натоварване няма да се отрази добре на крака ви.

— Ако ми позволите да се облягам на рамото ви, нищо няма да ми стане.

По лицето и врата й изби червенина.

— Започвам да се отегчавам, госпожице Хавиланд. Не съм свикнал на такъв лек живот.

— Но това просто не е възможно — заяви твърдо Бронте, едва ли не сърдито.

Внезапно тя се изправи. Когато се обърна и тръгна към вратата, полата й докосна ръката и рамото му. Той можа да зърне глезена й. До вратата тя се спря и се обърна.

— Вие сте затворник, сър. Никога не забравяйте този факт.

Той не отговори. Отчупи парченце сладкиш и го подаде на зайчето, което душеше босите му крака. На запад слънцето се крепеше върху върховете на дърветата — една огромна огнено оранжева топка, зад която хоризонтът чернееше. Здрачът беше просто една прелюдия към мрака, към истинската тъмнина, която щеше да настъпи след два часа.

След като изпи лимонадата си, Брендън остави чашата си и се опита да се изправи, подпрян върху балюстрадата на портика. Потръпна, олюля се, стисна зъби и усети как го облива студена пот. Накрая успя, облегна се на парапета и трескаво си пое дъх.

Вдигна глава и видя, че Бронте стои на прага, хванала в ръка шапката си, и мълчаливо го наблюдава.

— Видяхте ли? — каза тя с безизразен глас. — Още не сте готов да вървите.

— И няма да бъда, ако не започна да се упражнявам.

— Може би само една кратка разходка.

Бронте сложи шапката на главата си, наклони периферията й над черните си очи, прибра един подал се зад ухото й кичур коса и завърза панделката под брадичката си. Без да забележи одобрителния му поглед, тя прекоси верандата, застана до него, взе ръката му и я постави върху раменете си. После обгърна кръста му с ръка. Бавно и внимателно те слязоха по стълбите и тръгнаха по пътеката.

— Няма да се отдалечаваме много — каза тя.

— Добре — съгласи се той.

Двамата тръгнаха колебливо надолу по коларския път. Пристъпваха по коловозите, издълбани в жълтеникавочервената песъчлива пръст. Болката в крака му беше непоносима, но той беше изпитвал и по-страшни болки, много по-страшни, и тогава не бе разчитал на рамото на Бронте, за да се облегне на него.

А какво изваяно, но силно малко рамо беше това. И упорито. Чудеше се колко ли други мъже, жени и деца беше вдигнала на крак през всичките тези години.

От време на време величествените дървета отстъпваха място на тучни поляни, обрасли с буйна сочна трева, висока до кръста. Тук-там се мяркаха групи кенгуру, които приличаха на стада елени. Те спираха сънливо да преживят, наблюдаваха ги, душеха въздуха и издаваха слаби звуци, за да ги поздравят. Стотици жълто-зелени папагали какаду, накацали по изсъхналите клони на дърветата, нарушаваха тишината. Хорът от пискливото им цвъртене се носеше из гористата местност. Те прелитаха от клон на клон, махът на крилата им раздвижваше въздуха и разхлаждаше лицата на Бронте и Брендън, като ги засипваше с бели и жълти перца.

След като се скриха зад най-отдалечения от къщата завой, Бронте спря и намести ръката му по-удобно върху рамото си. Тя погледна към тунела в гората, образуван от клоните на дърветата. За миг като че ли се подвоуми, но после се обърна и те поеха обратно към къщата.

— Това ли е пътят към къщичката? — попита той.

Бронте не каза нищо.

— Заведете ме там.

— Не.

— Само за малко. Няма да се бавим.

— Аз… не мога.

Той се запъна на пътя със здравия си крак и отказа да пристъпи крачка повече. Тя се обърна към него толкова бързо, че шапката се смъкна от главата й.

— Обещахте ми, че няма да правите никакви глупости.

— Но това не е глупост.

На лицето му грейна усмивка и той закуцука към зеления свод на тунела. Без помощта на Бронте той бе принуден да подскача на един крак. Тя отиде при него и го хвана за ръката.

— Вие сте непоправим, знаете ли?!

— Чувал съм го… от вас… толкова много пъти.

— Най-вероятно е да ви ухапе някоя змия.

— Тогава няма да се наложи да ме носите до вкъщи.

— Това, сър, не е голямо успокоение. Тогава ще бъда принудена да се отърва от тялото ви, преди някой да разбере, че съм ви довела тук сама. Трябва да съм се побъркала. Баща ми здравата ще се ядоса…

— Сигурен съм, че той е свикнал с това досега.

Тя изправи главата си и го погледна. Очите й бяха тъмносиви като опушен метал, а бузите й пламнаха от… какво?

Още преди да стигнат до къщичката, той чу тътена на реката. В сумрака под дърветата влажният въздух приличаше на лека мъгла, увиснала по клоните.

Най-после тя каза:

— Ето я.

Над заплетените клони и листа на лозите се показа покривът на къщичката. Оловните стъкла на прозорци те блестяха на слънцето. Зиданите с кафяв камък стени бяха покрити с лишеи.

Известно време Бронте не каза нищо. Само стоеше и гледаше към малката стара къщурка, а върху лицето й беше изписан копнеж.

— Щастлив ли сте сега? — попита накрая тя. — Хайде, господин Тримейн. Време е да се връщаме.

— Почакайте. Искам да я разгледам и вътре.

— Не — тръсна глава тя и се опита да го обърне. Той се отскубна, залитна и без да обръща внимание на гневното й лице, закуцука сам надолу по тясната пътека. Спря едва пред входа. Един гущер се приличаше на слънце, излегнал се на дъската под прозореца. Вратата се отвори много леко, само я докосна с пръст. Само ръждясалите панти изскърцаха.

Мислеше, че ще види всичко разрушено от времето — пропаднали тавани и полусрутени стени. Можеше ли да се очаква друго при тази горещина и влага? Смяташе, че ще се изправи пред плесенясала пустош.

Това, което видя, опроверга очакванията му. Разбра, че явно ръката на Бронте беше пипала навсякъде тук — от набраните дантелени пердета на прозорците до копринените покривки с ресни. Малката стая беше уютно и удобно убежище. За миг едно подозрение просветна в мозъка му. Той си помисли, че това малко уютно убежище можеше да бъде използвано като таен път за търгашите.

— Трябва да тръгваме — чу той зад гърба си тихия й умоляващ глас. — Не трябваше да ви водя тук. Против всички правила е…

— Чии правила? На баща ви или вашите?

— И на двама ни. Моля ви. Нека да тръгваме, преди да…

Леко задъхан, той влезе в къщурката. Тялото му беше плувнало в пот от усилията да се движи с ранения си крак. За миг се олюля и сграбчи облегалката на един стол, който за малко не се прекатури. От него се плъзна подвързана с твърди корици книга, която се разтвори и по пода се разпиляха различни по големина листа.

Бронте спря да диша, изтича покрай него, коленичи и започна да събира пожълтелите хартиени изрезки. Брендън беше виждал достатъчно албуми с вестникар ски изрезки, за да сбърка папката с нещо друго.

— Съжалявам — каза той.

— Можехте да бъдете малко по-внимателен, сър.

— Позволете да ви помогна.

С изпънати рамене, притиснала събраните листа към гърдите си, тя заяви:

— В никакъв случай. Благодаря ви много. Вече направихте достатъчно.

Тя прибра изрезките от статиите в подвързания, прашен албум и се изправи. После отиде в другия край на стаята, отвори най-долното чекмедже на малкото бюро и постави албума вътре. Едва тогава се обърна и го погледна. Беше пребледняла и само устните й имаха цвета на зряла праскова. Очите й бяха като оникс.

— Успокойте се — тихо й каза той. — Искам да ми повярвате, госпожице Хавиланд, пожелах да дойда тук не с някакви непристойни помисли. Нямам навика да прелъстявам девственици.

Устните й се разтвориха леко, а очите й загоряха с познатия огън. Тогава той прозря истината — това място, както бе казала тя, беше нещо много лично. Дори присъствието му я разстройваше. Той се огледа наоколо.

— Добре. Разбирам вашето колебание да доведете, когото и да било тук. Искате да запазите тази интимна обстановка изключително за себе си.

Мълчание. Той закуца към прозореца. Зад къпиновите храсти и шипките реката беснееше, блъскаше се в скалите, които се изпречваха по пътя й, и се спускаше надолу към три прага. Слънцето огряваше водните пръски и многоцветна, трептяща дъга се издигаше чак над върховете на дърветата в далечината.

— Кажете ми, госпожице Хавиланд, какво правите, когато дойдете тук?

Брендън гледаше отражението й в стъклото на прозореца. Тя повдигна веждата си и прикова поглед в него. Накрая, като си пое въздух, тя отговори:

— Аз… мечтая… обикновено.

— Аха! Достойно за уважение прекарване на времето.

— Подигравате ли ми се, сър?

— Едва ли. Правех същото, когато бях в Сълин Хол. Това беше моят дом. Мястото, където живееше майка ми. Обичах да се качвам на тавана и после се кълнях, че е обитаван от духове — той се усмихна на отражението й. Тя погледна ръцете си, после свали шапката си и започна да си играе със синята копринена панделка и закрепената върху периферията бяла маргаритка.

— Вярвате ли в духове, госпожице Хавиланд?

Бронте поклати глава, без да повдига погледа си. Той си помисли, че прилича на дете. Накрая, без да го поглежда, тя каза:

— Досега никого не съм водила тук, с изключение на татко, разбира се. Обикновено двамата с майка ми идваха тук, когато искаха да бъдат сами. Но той вече рядко идва насам. Казва, че това място му навява твърде много тъжни спомени.

— Трябва да я е обичал много.

— Да, много — стрелна го с поглед тя и отново сложи шапката си. — Трябва да вървим.

Брендън се обърна и тръгна към вратата, но на прага се спря.

— Мога ли да пийна вода, преди да тръгнем?

— Сигурно водата в каната е хванала плесен. От доста време не съм донасяла прясна. Но има… — хапеше тя долната си устна и все още не смееше да срещне очи те му — коняк. От време на време ми е приятно да си пийна по глътка, въпреки че повечето наръчници, които ни напътстват как да живеем порядъчно и благовъзпитано, казват, че това е непристойно за една дама.

— Конякът е чудесно питие.

— Само една глътка и наистина трябва да тръгваме, преди някой да е разбрал, че ни няма.

Бронте отвори едно чекмедже и пъхна ръката си между чаршафите, откъдето излетя рояк молци. Тя махна равнодушно с ръка, за да ги прогони. После се обърна към малката полица, върху която имаше две чаени чаши, подобни на тези, които използваха в голямата къща. Сипа предпазливо малко коняк в чашата му, само един пръст, после наля и на себе си. Занесе чашата до него и му я подаде. Той й благодари с усмивка, а пръстите му докоснаха нейните.

Те отпиха мълчаливо от силното питие, заслушани в бучащите води на реката и птичите песни откъм гората. Бронте отиде до прозореца и погледна навън. Малко по малко конякът от чашата й изчезна. Малко по малко скованото й тяло започна да се отпуска. Тя бавно наведе глава и опря чело в рамката на прозореца, затвори очи и въздъхна.

— Човек наистина може да се отпусне тук — каза тя, а гласът й прозвуча сънливо. — Майка ми винаги твърдеше, че в това място има нещо вълшебно.

Брендън се приближи до нея, като внимаваше да не направи нещо, с което да я изплаши или да наруши спокойствието, което цареше във всяко кътче на малката къщурка. Меката светлина, която проникваше през листата на дърветата, падаше върху лицето й и то засия с такава нежност, че той като омагьосан не откъсваше очи от нея. Тя бръкна в джоба си, напипа глинената фигурка и му я подаде.

— За вас е. От Сами. Едно малко кенгуру. Мога само да добавя, че трябва да сте малко горд от честта, с която ви е удостоило момчето. Сами не е от хората, които протягат лесно ръка на някого. Изглежда вие сте истински герой в неговите очи. Но предполагам, че вече сте свикнал с това.

— За военните, чието единствено занимание е да мислят как да водят войни и да излизат победители от тях, славата наистина е важно нещо.

— Но не и за вас?

— Не.

— Но…

— Но аз съм посветил половината от живота си на военните? Мъжете си играят на война, когато в живота им няма нещо по-достойно от това да умрат за една съмнителна кауза. Никога не съм се гордял с извършените от мен убийства на бойното поле. Смятам, че е много по-почтено да спреш подобни убийства, преди да са започнали.

Фино очертаните й, тъмнокафяви вежди се сключиха, тя наклони глава и го погледна напрегнато.

— Но ето, че сте изпратен тук, в този затвор, защото сте убил човек.

Той изпи коняка си и продължи да гледа към пенливите води на реката.

— Защо го направихте? — попита тихо, но настойчиво тя. — Защо го убихте?

Брендън я погледна — очите й, устните й, брадичката й, мъничката красива бенка в ъгълчето на устата, която не беше забелязал досега. Изуми се колко ясно се открояваха — до най-малките подробности — съвършените й черти на светлината на залязващото слънце.

Той стисна в дланта си глиненото кенгуру, остави порцелановата чаша и се отдалечи от Бронте. Подпря се на един стол, после закуца към вратата. Спря се за миг, поколеба се, но хвърли бърз поглед през рамото си и видя силуета й до прозореца. С едната си ръка стискаше черчевето на прозореца. Искаше да й каже истината и да разбере дали може да има доверие в нея, но не го направи. Само каза:

— Идвате ли, госпожице Хавиланд?

Тя остави чашата си и го последва.