Катрин Сътклиф
Мой капитане (19)

Глава 19

Цялата надменност, желанието да властваш над друго човешко същество, всичките глупави изблици на ревност, трябва да бъдат отблъсквани… Кавгите не само са нещо много неприятно, но уронват взаимното уважение и унищожават любовта.

„Добри обноски: Наръчник за поведението във Висшето общество“

Автор неизвестен, 1870 година

Тя облече роклята на майка си, изненада, подготвена от баща й, който беше помолил Мърей да постави сандъка в стаята й. Върху него беше поставена бележка.

Скъпа моя Бронте,

Майка ти носеше тези скъпи за мен дрехи в нощта, когато й направих предложение за женитба. Запазих ги през всичките тези години с надеждата, че един ден ти ще ги облечеш в деня на своя годеж. Искрено се надявам, че Артър съзнава каква награда получава, като се жени за теб. Бъди щастлива! Обичам те!

Твой предан баща

Бронте затвори очите си, отпусна се на стола и впери поглед в прозореца.

Животът й беше окончателно съсипан. Заради едно дете, което обичаше, щеше да се обвърже с мъж, когото не обичаше и много скоро да изпрати надалеч единствения мъж, когото обичаше. На всичкото отгоре, по нейна вина, беше изчезнал безследно Роси Родейл.

Беше го оставила на края на града да пази конете и когато се върна, намери само своята кобила. Разтревожена и отчаяна, тя бе започнала да го търси, но усилията й останаха без успех.

С часове бе лежала в леглото си и накрая с неохота бе наредила на Джони Търпин да обявят избягалия затворник за издирване. Вината за изчезването му бе само нейна. Сега се молеше да не успеят да го намерят, за да не се разкрие неволното й съучастие.

Когато часовникът удари седем пъти, Бронте обу розовите си сатенени пантофки и застана пред огледалото. Полата й беше от рипсена коприна с цвят на розов корал. Беше украсена с три волана от същата материя. Блузата й беше от фина дантела, а коланът й, ушит от розова коприна, се завързваше отзад на кръста на фльонга. Върху блузата носеше елече от същата розова рипсена коприна, в което бяха втъкнати две изкусно изработени розови рози. Синьо-черната й коса беше завита на кок, с венче от розови рози.

Дъсти изскочи изпод кревата и изтича в краката й.

Бронте взе малкото сиво зайче и го гушна до лицето си. На вратата леко се почука. Сърцето й заби лудо, когато се обърна и видя през стъклото силуета на Брендън. Почти в транс тя отиде до вратата и я открехна.

Но Брендън широко я отвори и влезе в стаята.

Бронте отстъпи назад. Ръцете й нежно галеха козината на зайчето.

— Какво мислиш, че правиш? — бе всичко, което можа да измисли.

— Не е ли ясно какво правя. Дойдох да те видя.

— Не трябва да идваш — каза ядосано тя, а по лицето й се разля червенина. — Ако те хванат тук…

Брендън не сваляше погледа си от нея. Бронте прекоси бързо стаята, отиде до тоалетната си масичка и седна на изящния стол пред нея. Светлината от запалените свещи падаше меко върху раменете й. Тя седеше там като някоя екзотична птичка и се взираше в отражението си, а ръцете й продължаваха да галят нервно зайчето, което лежеше в скута й.

Бронте остана така известно време, после поклати глава и каза:

— Обещах на Артър, че ще се оженим. Не си в състояние да промениш решението ми. Нямаш право дори да се опиташ да го направиш.

Той застана зад нея и погледна образа й в огледалото. Очите й бяха огромни и блестяха, а бузите й бяха обагрени в тъмночервено. Белите й гърди се показваха от дълбоко изрязаното деколте. Брендън сложи големите си мургави ръце върху раменете й. Бронте затвори очи и цялата й съпротива се рухна. Облегна се назад към него и каза с пресипнал глас:

— Не прави това.

— Какво да не правя? — той плъзна ръката си в деколтето й и обхвана гръдта й. Броите започна да стене.

— Може да влезе някой… Баща ми… Уонг… Мърей. Артър също щеше да идва… о, моля те, моля те…

Зайчето скочи от скута й, когато той мушна и другата си ръка и притисна и другата й гръд. После смъкна дрехите от раменете й и започна да милва розовите зърна с пръсти, докато те се втвърдиха и набъбнаха.

— Какво направи с Роси?

Тя стенеше и охкаше, после сложи белите си ръце върху неговите и ги притисна към гърдите си.

— Роси? — повтори тя, неспособна да мисли.

— Често ли позволяваш на работниците на баща ти да изчезват просто ей така, незабелязано и най-неочаквано?

Той заобиколи стола й и застана с лице към нея. Краката му бяха леко разкрачени. После се наведе и ръцете му повдигнаха фустите на полите й и намериха белите й, стройни бедра.

— Престани! — отблъсна го тя и скочи от стола, като се опитваше несръчно да оправи роклята си и да скрие разголените си гърди. Брендън я хвана, преди тя стигне до вратата, завъртя я и я притисна до стена. Горещият му дъх пареше бузите й.

— Моля те — въздъхна тя. — Остави ме. Не усложнявай още повече нещата. Това трябва веднъж завинаги да свърши. Аз си обещах! И ще изпълня обещаното си, дори ако трябва… — тя не изказа докрай мисълта си, после с отчаян глас продължи шепнешком: — мога да продължавам по този начин. Искам те толкова много. Опитвах се да бъда почтена през последните дни — да стоя далеч от теб. Мислех си, че ако не се виждаме, всички тези чувства ще утихнат и ще мога отново да бъда онази жена, която винаги съм била, преди да те срещна. Но в мига, в който те видях, всичко започна на ново. Чувствата, които изпитвам към теб са тук, в сърцето ми, в душата ми — и притисна свитите си в юмруци ръце към сърцето си. — О, Боже, как боли!

Бронте си пое дъх и се помъчи да спре треперенето на раменете си. Брендън не каза нищо, а само продължи да притиска тялото й до стената, усещайки как гърдите й се повдигат и спускат до неговите. Искаше му се да я убие… да размаже устните й със своите устни. Беше дошъл тук, за да я принуди да си признае… а сега единственото нещо, което искаше, бе да я вземе, да я обладае, да я има…

Тя изправи бавно главата си.

— Колко грешни са тези чувства — шепнеше тя. — Да те желая сега, в моята спалня, в къщата на баща ми, който чака в коридора, за да посрещне годеника ми…

Тя се притисна към него и зарови лице в рамото му. Ръцете й го обгърнаха и притиснаха, а пръстите й късаха ризата му.

— Не можем да продължаваме по този начин. Аз не мога… да живея близо до теб, а да не те докосвам, да не те прегръщам и целувам. Ти трябва да си отидеш от тук, Брендън. Ако трябва, ще ти помогна. Виждаш ли, това е единственият начин, защото за двама ни е опасно е да бъдем заедно. И ти го каза. Ще съсипем живота си и този на хората, които обичаме. Не мога да рискувам това да стане. Не мога да рискувам да бъдеш наранен, защото нямам волята да прекъсна всичко това.

Тя се засмя рязко и продължи:

— Каква ирония на съдбата! Аз, която прокламирам независимостта и свободата на личността, да бъда поставена на колене заради любовта, която изпитвам към един мъж. Забранена любов към мъж под забрана. Няма никаква перспектива във всичко това. Ти трябва да се махнеш оттук. Нямам предвид само фермата Хавиланд. Не бих издържала отново да те изпратят в онази дяволска дупка, която наричат затвор. Ти не заслужаваш това, независимо какво си направил. Бог да ни е на помощ, но всички ние сме земни хора и грешим въпреки волята си. Не съм ли права, скъпи? Ние сме само обикновени човешки същества…

Бронте се притисна по-силно към него и каза с по-решителен глас:

— Аз ще ти помогна. Знам как. Можеш да напуснеш това ужасно място и никога да не погледнеш назад. Обещай ми, че никога няма да поглеждаш назад, да се връщаш към това, което се е случило тук.

Като се дръпна назад, тя взе лицето му в дланите си и погледна в красивите му сини очи.

— Помолих кръстника си да ти помогне. Казах му, че един мой приятел има нужда от помощта му. Не споменах името ти. Не е нужно да го знае. Какво значение има как се казваш? Можеш да се върнеш в Калкута…

Брендън свали ръцете й от лицето си. Не каза нищо. Само сините му очи станаха мрачни. После повдигна лицето й към своето, устните й бяха леко разтворени, подканващи и той я целуна. Ръцете му се плъзнаха под роклята й, обхванаха ханша й и я повдигнаха. В същото време той я притискаше към стената с тялото си.

Милваше с ръце всяка прекрасна, изящна извивка на тялото й. Целуваше врата й. Лицето й. Устните й. Очите й. Ръцете й се сключиха на гърба му. Пръстите й ровеха в косата му.

— Дяволите да те вземат, дяволите да те вземат — отново и отново повтаряше тя, докато Брендън се освобождаваше от панталона си.

После той влезе в нейната гореща, жадна женственост, а тя обви краката си около него и двамата се сляха, вкопчени един в друг, като че ли от това зависеше животът им.

Не след дълго някакъв шум от мъжки гласове достигна до съзнанието им. Гласът на баща й. И на Артър. Стъпките им отекнаха в коридора. Приближаваха към стаята й.

Без да откъсва поглед от изпълнените й със страст очи, Брендън протегна ръката си към ключалката и завъртя ключа.

Миг по-късно на вратата се почука.

— Бронте? — Извика Уилям. — Артър е тук.

Бронте и Брендън бяха едно дихание, едно тяло, една мисъл.

— Бронте? — почука се отново на вратата. — Вътре ли си? Чуваш ли ме?

— Отговори му — пошепна в ухото й Брендън.

Бронте преглътна, затвори очи и се притисна по-плътно към него.

— Да — успя да каже най-после тя.

— Добре ли си, тиквичке?

Бронте разроши с ласка косата на Брендън и без да сваля поглед от очите му, леко се усмихна.

— Да, добре съм… Аз… Аз няма да се бавя.

Мълчание. После стъпките се отдалечиха надолу по коридора. Брендън я отдръпна от стената и двамата се отпуснаха на пода със слети тела. И той започна отново да се движи в нея, а тя следваше ритъма му. В един миг Бронте почувства, че е на прага да изживее върховния екстаз и тя изви тялото си като дъга, впи пръсти в гърба му и извика приглушено, а той не спираше своя чувствен танц в нея, докато въртопът на страстта не го увлече в дълбините си и това беше най-силното, най-могъщото, най-значимото изживяване в живота му.

 

 

Брендън стоеше в стаята в къщурката, заобиколен от нещата на Бронте. Беше запалил само една свещ. Чувстваше, че се задушава от гробната тишина и горещината на нощта. Нямаше полъх на вятъра, нищо не помръдваше, нищо не трепваше.

Ако страстта имаше мирис, то уханието на страстта на Бронте все още изпълваше ноздрите му. Следите от ноктите й, които несъзнателно бе забивала в гърба му, все още пареха плътта му.

Беше отишъл в дома на баща й, за да я попита каква е била причината за среднощната й езда до Сидней. Искаше да получи убедително обяснение, за да може веднъж завинаги да прогони демона на съмнението от съзнанието си.

Но тя се беше качила на борда на Сириус. Беше взела и Роси със себе си, нали самата тя му го каза…

Беше разговаряла с капитан Дилмън за бягството на Брендън, нали си го призна само преди няколко минути.

А ето, че Роси беше изчезнал. Явно не беше заминал доброволно. Нямаше съмнение, че преди това е бил упоен. Брендън познаваше Родейл достатъчно добре, за да знае, че той е доволен от живота тук и искаше да излежи присъдата си. И той като Брендън се беше доверил на красивата госпожица Хавиланд и без да подозира, бе изпаднал в беда.

Брендън седеше в сумрака на стаята, осветявана само от една свещ. Споменът за страстното всепоглъщащо любене с Бронте го изпълваше с гняв.

Бронте стана от масата. До този момент бе слушала разсеяно несвързаните планове на Артър за предстоящата им сватба.

— Разбира се нормалният период от време за едни годеници е една година, но като се има предвид, че двамата с Бронте се познаваме от много време, можем да съкратим този период — той поднесе огънчето към цигарата на Уилям, а после прогони с ръка пушека. — Какво ще кажеш, Уилям? Съгласен ли си с мен, че колкото по-скоро се оженим, толкова по-добре.

Уилям се усмихна, но тази усмивка беше израз на неговата благодарност към Уонг, който му поднесе чаша с питие. После погледна към Бронте.

— Какво е твоето мнение по този въпрос, Бронте?

Бронте отвори уста, но после бързо я затвори, отмести погледа си и взе порцелановото зайче от масата.

Уилям се изправи и застана зад нея, но не я докосна.

— Смятам, че си разбрал, Артър, че моя милост едва ли е типичен пример за това какъв трябва да бъде един баща. Може би причината се корени в твърде дългото ми пребиваване отвъд пределите на Англия, а може би съм извънредно загрижен за щастието на дъщеря си… Но моля да ме разбереш и да приемеш факта, че преди да дам съгласието си за този брак, трябва със сигурност да знам, че и тя желае именно това. Едва след това ще се занимавам с онези задължителни глупости — дали мисля, че си добър за нея и така нататък. А ти как смяташ, добра партия ли си за нея?

Настъпи мълчание.

— Разбира се — отговори накрая Артър.

— И няма да извършиш нищо, с което да й причиниш страдание?

— В никакъв случай, бъди сигурен в това. Ще се отнасям към нея с нужното уважение и почит…

Бронте се обърна и изгледа първо баща си, а след това Артър. Брадичката й беше вирната решително нагоре, а раменете й бяха изправени.

— И двамата говорите за мен така, сякаш се пазарите за чувал зърно. Но аз ще ви припомня — обърна се към Артър тя — съм зряла жена, която има своя воля и свои разбирания за живота. Артър, ако искаш да имаш една кукла, която ще ти бъде покорна и ще изпълнява всичките ти прищевки, мога да ти предложа да предприемеш една разходка по брега на реката. Там има много глина, от която да си моделираш куклата по свой вкус — тя няма да ти възразява, няма да оказва съпротива…

Белезникавите очи на Артър леко се присвиха. Устните му се извиха в усмивка.

— Мисля, че двамата с теб се разбираме идеално — отговори след кратък миг на размисъл той. — Аз те обичам — и като погледна към баща й, каза с по-мек тон: — Боя се, че тя все още чака своя рицар в блестящи доспехи — да пристигне тук и да я отведе на белия си кон. Уверявам ви, сър, любовта и уважението ще дойдат с времето. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ги спечеля.

Бронте беше вперила поглед през френския прозорец в тъмната нощ. Стори й се, че нещо помръдна там, зад дървото — мъж… Не, там нямаше никой. Беше си въобразила, че…

— Бронте? — каза Артър.

Тя извърна бавно главата си към него.

— Току-що обясних на баща ти, че вниманието, което отделяш на училището и сиропиталището не е най-подходящото занимание за една сгодена лейди. Затова смятам, а съм сигурен, че и ти ще се съгласиш с мен, Уилям, че докато траят приготовленията за сватбата, за нея ще е по-добре да не ходи там.

— Не!

— Моля?

— Казах… — Бронте пое дълбоко дъх и за първи път от много седмици насам почувства в нея да се надига старият хъс за борба — … Не. Няма да си остана вкъщи без значение дали съм годеница, или съм омъжена жена. Не разбираш ли, че всички тези деца зависят от мен.

По лицето на Артър избиха червени петна и той се помъчи да се усмихне.

— Скъпа Бронте, сега ги си развълнувана и объркана и това е разбираемо… предполагам… като се има предвид случая…

Пълна тишина. Артър остави чашата си на масата.

— Струва ми се, че не си обмисляла задълбочено бъдещия ни съвместен живот, Бронте. Не си съобразила, че това неминуемо ще доведе до промени в досегашния ти начин на живот.

— Не е така. Ти беше наясно какви са целите и амбициите ми за децата.

— Струва ми се, че е по-разумно да си вървя и да те оставя да се успокоиш и да размислиш. Понякога тази твоя заядливост и войнственост ме огорчават.

— Аз? Заядлива? И войнствена? — Извика Бронте, сложила ръце на кръста и повдигнала брадичка към Артър, който я гледаше. — Ще ви покажа аз какво значи войнственост, сър!

Уилям пристъпи напред.

— Може би наистина трябва да отложим този разговор за друга вечер, Артър. Все пак имаме още много време.

— Съгласен съм — изсъска през зъби Артър и тръгна към вратата.

Бронте го последва, излезе след него и затвори внимателно вратата зад себе си. После тичешком слезе по стълбите и забърза към двуколката на Артър. Извика го, но той не й обърна внимание. Тогава тя хвана ръката му и го принуди да спре.

— Не мога да го направя — заяви тя. — Не мога. Не мога да се омъжа за теб, това е. Аз не те обичам, Артър. Няма да можеш да ме направиш щастлива, повече от ясно е. Същото се отнася и за мен.

Никакъв отговор.

— Моля те, помъчи се да ме разбереш…

— Разбирам и то много добре — каза накрая той с монотонен глас. Зъбите му бяха стиснати, очите му гледаха строго. — Смятам разбираш, че никога вече няма да видиш своя любим Сами.

— Ще се боря и ще победя — заяви твърдо тя. — Случайно разбрах, че тези хора нямат никакво намерение да осиновят Сами. Ти си ги наел с надеждата да ме изнудиш да се омъжа за теб, но номерът ти не мина, Артър. Мога да си остана завинаги стара мома, но това е за предпочитане, вместо да жертвам достойнството си и да се омъжа за човек, който буди само съжаление у мен.

Артър дишаше тежко. Вдигна ръка да я удари, но тя не се дръпна, не отстъпи, а само изправи рамене и предизвикателно го погледна.

Тогава той се завъртя на пети, ехидно се усмихна и се качи се в двуколката си. Шибна конете с камшика и изчезна в нощта.