Катрин Сътклиф
Мой капитане (20)

Глава 20

Съществува огромно разнообразие в начините за развлечение, на които човек се наслаждава. Тези забавления, които позволяват всякаква неподходяща близост между половете, не са с добър привкус.

Ако играта изисква от момчетата да се хващат и боричкат с момичетата, или да поставят ръцете си върху раменете им и да ги целуват, то в такъв случай благоприличието е поставено под съмнение. Тази свобода не е в съгласие с уважението, което трябва да се култивира между половете.

„Морал и добри маниери“

Автор неизвестен, 1873 година

Опрял гръб в ствола на едно дърво, Брендън гледаше как каретата на капитан Дилмън подскача по неравния път, който водеше към фермата на Хавиланд. После той отмести погледа си към Джони Търпин, който вървеше покрай пътя като голяма дива котка, дебнеща жертвата си. В ръката си държеше камшик и ревеше заповедите си на капналите от умора мъже.

— Мръсно копеле — измърмори Джони Снайърс, който бе успял незабелязано да се промъкне до мястото, където стоеше Брендън. — Откакто изчезна Роси, с нас се отнася като с крастави магарета. Добре си бях наумил да му извия врата, но още не е късно да го направя. Изобщо няма да ме затрудни. Докато мигне и ще е предал Богу дух.

— И двамата знаем, че Роси не е изчезнал просто ей така — отговори Брендън, докато гледаше как каретата изчезва зад завоя.

— Аха. Така е. Те го отмъкнаха — избърса потта от челото си той. — И ако искаш да знаеш, аз го съжалявам, защото никога вече няма да види добрата си жена и невръстните си деца.

Брендън го изгледа невъзмутимо. Той не забеляза, че Джони Търпин е открил, че си почива под сянката на дървото. Джими Снайърс беше новият му другар след изчезването на Роси. Брендън бързо беше разбрал, че за разлика от повечето мъже, които бяха мълчаливи, необщителни и потайни и нямаха желание да обсъждат каквото и да било, което да стане причина да ги върнат в затворническата килия, Джими говореше прекалено много.

— Знаеш ли нещо за тези системни изчезвания на затворници? — попита Брендън.

— Не много. Знам само това, което съм чул да си шепнат мъжете от време на време. Нали знаеш, че има хора, които посрещат с радост всяка възможност да се измъкнат оттук, без значение какво ги очаква. Говори се, че само едно нещо може да съблазни един мъж да се откаже от живота тук, във фермата Хавиланд и да се възползва от шанса да бъде свободен. И това е една жена.

Брендън погледна настрани и срещна очите на Търпин. Жена! Знаеше ли Джони Търпин, че в джоба на Брендън има бележка, в която пише:

Неделя след обяд, 3 часа. В къщурката. Наложително е да бъдеш там. Обичам те.

 

 

За втори път през последните три дни Бронте стоеше редом с баща си, докато Пайлът Креншоу говореше на развълнуваните и смутени фермери, от чиито стопанства наскоро бяха изчезнали работници — затворници. Тук бяха Колберт, Хигинс, Биксби. И, разбира се, лорд и лейди Фиш. Всички те гледаха Креншоу и се потяха от страх, докато го слушаха как излага своето — добре известно на всички — мнение, че идеята на баща й за снизходително и по-човечно отношение към затворниците и позволението да работят във фермите, е една напълно провалила се идея.

— Глупости! — Извика Хигинс. — От четири години работя със затворници и досега нито един не беше изчезвал. Едва тази години започнаха тези истории. Казвам ви, тук има нещо гнило.

— Напълно съм съгласен — подкрепи го Колберт. — Има нещо подозрително в това четирима затворници да изчезнат само за една нощ — и всички от различни ферми. Сякаш са се наговорили.

Биксби се изправи и размаха юмрук пред лицето на Креншоу.

— Участвам от три години в тази програма и нямам нито един избягал мъж. Нито един!

— Не можете да отмените програмата за изпращане на затворници на работа във фермите. Без тази работна ръка ние сме загубени — заяви Хигинс. — Това ще ни разори, защото не можем да си позволим да наемаме свободни мъже.

— А и няма свободни мъже, които искат да работят във фермите — извика Колберт. — Всички са хукнали към планините да промиват злато и да търсят скъпоценни камъни.

Бронте погледна към баща си. Лицето му беше измъчено и изпито. Очите му бяха зачервени от безсъние — дни и нощи наред не напускаше затворническите бараки. А сега и това! Всичко, за което беше работил през последните години, като че ли се разпадаше пред очите му.

Някакво разбъркване около вратата привлече погледа на Бронте. И видя лейди Фиш, застанала на прага. Очите й бяха леко присвити, а устните й — извити в усмивка, като че ли тя се забавляваше от затруднението, в което бяха изпаднали фермерите, в това число и нейният съпруг — трима от неговите мъже — затворници бяха изчезнали предишната нощ.

Марджъри Фиш се обърна и излезе от стаята. Докато мъжете продължаваха да спорят разпалено, Бронте се измъкна незабелязано навън. Тя видя как лейди Фиш излезе от сградата и тръгна по добре отъпканата пътека, която стигаше до затворническите бараки. Мъжете вече бяха вечеряли и сега се разхождаха в дворчето около бараките.

Стиснала здраво балюстрадата на верандата, Бронте гледаше как Марджъри с гъвкава походка изчезва в сумрака на спускащата се нощ. Бронте знаеше към кого се е запътила тя и силна болка присви сърцето й.

 

 

Първоначално Брендън остана слисан, когато видя лейди Фиш да го чака пред бараките, а после истински се озадачи. Фактът, че пазачите и другарите му, с които делеше спалното помещение, започнаха да се подхилват и да подхвърлят недодялани забележки, а Снайърс дори вдигна палец с пожелание за успех, го накара да се почувства неловко и глупаво. Просто сега не беше в настроение да разговаря с лейди Фиш.

— Изглеждаш изненадан, че ме виждаш тук, нали — попита тя, когато се отдалечиха и нямаше опасност останалите да чуят разговора им.

— Не се случва всеки ден да ни посещават дами.

Тя издаде леко напред устните си и кокетно наклони главата. На светлината на залязващото слънце медно червената й косата й хвърляше огнени отблясъци.

— Това място едва ли е Бъкингамският дворец и тези мъже едва ли са твоите прекрасно обучени и верни до смърт младежи, които безразсъдно те следват в героичните ти начинания.

Брендън й отговори с безгрижна усмивка и погледна нагоре по пътя, към спрелите една след друга карети.

— Няма да можеш да спасиш семейство Хавиланд сега, колкото и да ти се иска — заяви Марджъри.

Брендън се намръщи. Погледите им се кръстосаха.

— Няма да бъда много изненадана, ако Уилям остане без работа, още преди да е изтекла вечерта. Зачестилите необясними изчезвания на затворници изглежда са убедили властите ни, че работната програма, измислена от него, се е оказала пълен провал. Разбираш какво ще означава това пък за теб, нали?

— Защо ми разправяш всичко това? Толкова ли се вълнуваш от съдбата ми? — попита я той.

— Ще те върнат обратно в затвора, разбира се. Ще бъдеш хвърлен в онези малки, мръсни, вонящи килии, където да изгниеш заедно с другите затворници — тя погледна към бараките и артистично потрепери с разиграна печал, изписана върху лицето й. — Просто не мога да си представя да бъдеш принуден да живееш заедно с тези ужасни, мръсни, долни същества. Да прекараш остатъка от живота си като плъх.

— Хайде, карай по-напряко към целта, Марджъри. Кажи ми какво те вълнува — грубо прекъсна брътвежите й той.

За миг тя изглеждаше леко изненадана. После очите й се присвиха. Както стоеше облегната на дървото — с рокля, чиито поли бяха богато набрани и се спускаха до земята — тя беше олицетворение на идиличния модел за рисуване, но само за някой влюбен в нея художник.

— Искам да убия съпруга си — каза лейди Фиш, с което привлече мигновено вниманието на Брендън. Като чу думите й, той едва не се разсмя. Но след това, като видя студения блясък в красивите й очи, разбра, че тя не се шегува.

— Да убиеш лорд Фиш? И това ли е всичко? Искаш от мен да извърша престъпление?

Лицето на Марджъри се промени. Стана отблъскващо грозно.

— Едва ли има нещо смешно тук, капитане, така че задръжте сарказма за себе си.

Като се обърна гневно, тя тръгна по покритата с едър пясък пътека.

— Господи, как мразя това място, тези отвратителни затворници…

— Не забравяй да включиш и лорд Фиш — подвикна след нея развеселен той.

— Да — изсъска тя и се обърна към него. — Да, аз — го презирам. Ненавиждам го, защото той не умее да се грижи за мен. От пет години ми обещава да ме отведе от това ужасно място, а както виждаш все още съм тук.

— Защо просто не го напуснеш?

За миг гневът й отстъпи пред страха.

— Защото… — започна тя с дрезгав шепот — той ще ме убие, ако някога се опитам да го направя.

— Лорд Фиш? — не повярва на думите й Брендън и се засмя. Не можеше да си представи това претенциозно конте да вдигне ръка срещу муха, а камо ли срещу жена.

Марджъри стисна ръцете си и сведе поглед.

— Той… ме плаши. Обвинява ме за всичко — затова, че сме дошли тук, за всичките ни неудачи. О, как го мразя!

Някакво раздвижване в къщата на Хавиланд привлече вниманието на Брендън. Няколко мъже се качиха в каретите си, а гласовете им отекнаха в тишината.

По дяволите! Трябваше да намери начин и да отиде там, за да разбере какво става. Все още не можеше да повярва в очевидното — че Бронте и баща й най-вероятно бяха замесени в укриването и търговията със затворници.

Но имаше нещо, което не се връзваше със заключението му, защото нито Бронте, нито баща й биха се замесили в престъпление, с което да рискуват Уилям Хавиланд да загуби позицията, която имаше в затвора. Със сигурност не биха рискували да загубят дома си.

Но, от друга страна, налице бяха неоспоримите и уличаващи факти. Бронте беше организирала бягството му чрез кръстника си, капитан Дилмън. Брендън щеше да се качи на борда на „Сириус“, който без съмнение превозваше избягалите затворници в Калкута.

— Ако уредя бягството ти от това място — чу той гласа на лейди Фиш, — ще ми помогнеш ли?

Той отмести погледа си от каретите и я погледна.

— Моля?

С още по-настойчив глас тя каза:

— Моля те, Брендън, искам само да ми направиш една услуга. Ако ми помогнеш, аз ще намеря начин да те измъкна от тази ужасна страна. Двамата с теб ще заминем. Ти ще тръгнеш по своя път, а аз по моя. Така и двамата ще се освободим от тази затвор.

— И как ще стане това?

— Остави това на мен — усмихна се тя с познатата съблазнителна усмивка.

Брендън се престори, че мисли напрегната върху предложението, а после бавно кимна с глава.

— Добре. Съгласен съм.

Лейди Фиш въздъхна облекчено и го награди с ослепителна усмивка.

 

 

По време на неделната утринна литургия Брендън седеше на последния ред в малкия параклис заедно с другите затворници. Главата му беше сведена, а очите затворени, докато пасторът говореше за вярата и доверието, за доброто и злото. От време на време той поглеждаше през прозореца, към пътя за къщичката, и си представяше как Бронте може би в този миг седи в ухаещата приятно спалня, върху леглото, застлано с бяла покривка и дантелени възглавници в цвят екрю. Нямаше никакво съмнение, че и зайците й бяха там и я гледаха, докато тя им говореше все едно, че са деца.

По пладне той се върна в бараките заедно с другите затворници и седна на пейката пред дългата маса. Не му се ядеше. Вперил поглед в задушеното говеждо, той разсеяно слушаше разговорите на мъжете около него.

Тогава влезе Уонг и му подаде бележка, в която пишеше:

Брендън, очаквам те в къщичката.

Брендън излезе от помещението за хранене и тръгна по пътя. Когато вече никой не можеше да го види, той кривна и мина напреко между дърветата. После се спусна към реката, изкъпа се в чистата топла вода и седна на пясъчния бряг. Остана там дълго време, загледан в бистрите тихи води. После наметна ризата върху раменете си и тръгна по тясната пътека, която водеше към къщурката. Стъпките му бяха несигурни. По някое време дори реши да се върне, защото знаеше, че ако го направи сега, в същия този миг, после нямаше да има за какво да се обвинява и нямаше да извърши ужасна грешка.

В живота на всеки войник идва момент, когато той трябва да направи избора си и да се жертва в името на каузата, в която истински вярва — въпреки риска. Имаше пълен сандък с медали, които бяха доказателство за това какъв бе неговият избор — доказателства, които му напомняха, че изборът, който беше направил, е правилен.

Но никога досега поетият риск не бе имал такова значение за него, не го бе засягал толкова лично.

Брендън влезе в къщурката, отвори вратата на стаята и застана на прага. Масата, разположена в средата на стаята, беше застлана с бяла покривка с нареден сервиз от фин порцелан и свещник със запалени свещи. Във вазите имаше свежи цветя, а в ъгъла на стаята вана, пълна с топла вода, от която се издигаше пара. Ноздрите му поеха жадно познатото ухание.

— Сър — чу той гласа на Бронте, която бе застанала извън обсега на запалените свещи, — почти бях изгубила надежда, че ще дойдете.

Бронте застана в осветеното от свещите пространство и той видя, че е облечена в лека, надиплена рокля от бял оргардин. Тя се усмихна нерешително и сведе миглите си, които скриха очите й. Толкова е красива, по мисли си той, с тези бели панделки, втъкнати в дългата й черна коса. Устните й бяха като сочни зрели череши.

— Не съм кой знае какъв майстор в готвенето… Но мисля, че се справих… Брендън… толкова се радвам, че дойде.

Той махна ризата от раменете си и като се намръщи, каза:

— Нямах голям избор, струва ми се.

Тя го погледна, а в очите й се четеше такава загриженост, която той не бе виждал никога преди това. Дори когато бе гледала скъпите си, любими деца, очите й не разбулваха чувствата, които я вълнуваха. Очите им се срещнаха. Те стояха така, мълчаливи и се гледаха като хипнотизирани. В тези две широко отворени очи нямаше и следа от съмнение и подлост, а само болка, съжаление и обожание.

— Моля те — едва чуто каза тя. — Нямаме много време.

После отново настъпи мълчание. Бронте премести една вилица, бутна една чиния, избърса една восъчна капка, която щеше да капне от свещта. Капката, полепнала на пръста й, приличаше на малка опалова перла.

— Имам оправдание за тази лудост. Имам предвид моята лудост да се осмеля да дойда тук посред бял ден, след всичко, което се случи. Отдавна се отказах от опитите си да открия причината, поради която си попаднал в този ужасен затвор. Така и не можах да разбера какво е накарало мъж, който притежава твоите човешки добродетели, да се поддаде до такава степен на жестокостта и варварщината, че да убие най-хладнокръвно друго човешко същество… докато накрая самата аз — възпитана в строг морал, в уважавано семейство, издигнала възвишените си идеали върху недосегаем златен пиедестал — се видях оплетена в паяжината на моралното падение и греха.

— Това е просто… страстта, на която е подвластно всяко живо същество.

Мигът на напрежение и възбуда бе отлетял и Бронте обузда чувствата си. Избърса сълзите, които се стичаха по бузите й, и се помъчи да се усмихне.

— От време на време е много хубаво да се чувстваш като обикновено човешко същество, съгласен ли сте с мен, сър?

— Да — каза тихо и примирено, едва ли не тъжно той. — Много е хубаво.

Бронте подсмръкна и тръгна към него.

— Ако нямате нищо против, сър, бих искала да се почувствам още веднъж като човешко същество, преди завинаги да си отидете от живота ми. О, да… всичко е уредено. Кръстникът ми ще ви помогне. Ще заминете от това място след два дни, по-скоро след две нощи. Ще се срещнете с него при реката в полунощ. Знаете мястото… там, където се любихме на пясъка…

Той затвори очите си и стисна юмруци.

— Така е по-добре, не виждаш ли? Всеки един от нас трябва да тръгне по своя път, посвещавайки живота си на справедлива кауза без страх, че ще се поддаде на ужасните, пагубни страсти, които изпитваме един към друг — Бронте повдигна очите си към него. В тях се четеше молба. Брендън забрави мигновено подозренията, които го разяждаха, откакто тя спомена за пръв път за възможността да се измъкне оттук. Той я взе в прегръдката си, а тя се притисна към него. Ухаеше на лавандула, на прясно изпечен хляб и на восък. Свила се в ръцете му, тя изглеждаше малка, крехка и слабичка. Остана притихнала, без да говори, като тишината казваше това, което тя не можеше да изрече.

После чу шум.

Брендън усети как се напрегна тялото й.

Той стисна ръцете й, затвори очи и преглътна горчивината, която се надигна в гърлото му. Тя имаше такова доверие в него, че не подозираше, че я беше предал. В тази минута той искаше да я помоли за прошка. Да й се извини за жертвата, която трябваше да направи тя, за да може той да изпълни дълга си и да свърши работата, за която беше дошъл тук… Да докаже на себе си и на своите началници, че тя и баща й нямат нищо общо, не носят никаква вина за отвличането на затворниците. Господи, той се надяваше, инстинктът му няма да го подведе.

Вратата зад него се отвори.

Бронте се дръпна назад. Очите й срещнаха неговите. Тя се отскубна от ръцете му като хваната в плен, предусещаща близката си смърт птичка.

— Мили Боже — чу се шепот на изненада откъм вратата.

Брендън видя как се разтвориха устните й, в очите й имаше мълчалив въпрос. Тогава той я дръпна към себе си, зарови лицето й в гърдите си и я целуна по главата.

— Прости ми, скъпа — каза той. — Моля те, прости ми.