Катрин Сътклиф
Мой капитане (15)

Глава 15

Светът обича влюбените, но това не пречи той да наблюдава отблизо и да критикува строго всяко отклонение от добрите маниери…

Всяка публична изява на чувства е жестоко осъждана.

Любовта е свято нещо и не трябва да бъде излагана открито на грубите коментари на чуждите хора.

„Книга за доброто държание“

Лилиън Ейчлър

Тъмни буреносни облаци покриха небето.

Обезпокоен от мислите, които тормозеха съзнанието му, Брендън седна на края на леглото и дълго време остана така, заслушан в рева на бурята, която блъскаше стените и прозорците на къщата. Горещият тежък въздух притискаше гърдите му до задушаване. Изпуши една от безценните контрабандни цигари на Уилям и изрече едно проклятие.

Нищо не се развиваше така, както го беше запланувал. Нищо!

По-рано, по време на вечерята, той смяташе, че лорд Фиш стои зад многобройните бягства, но семейство Фиш явно нямаше пръст в тази работа. Те се бореха, за да оцелеят.

Брендън се бе заел с тази задача по своя воля, не само защото съвестта му повеляваше, не само защото беше задължен на избитите войници и приятели, а защото той лично се чувстваше отговорен за това.

Беше дошъл в тази затънтена колония, населена със злодеи и мерзавци, с намерението да изтръгне от корен предателството и измяната, които — ако не бъдат спрени навреме — щяха да се превърнат в зараза и можеха да разклатят устоите на империята. Беше жертвал собствената си репутация, за да не се стигне до такъв трагичен край.

Надяваше се да разобличи този опасен злосторник, но засега тъпчеше на едно място…

По дяволите, нищо не се подреждаше така, както го беше планирал.

Не допускаше, че самият многоуважаван и почитан губернатор на Нов Южен Уелс е подстрекателят на бунтовете. Може би имаше някой друг, който работеше за него — някой, който имаше достъп до затворниците, някой, който имаше нужда от пари, за да поддържа разкошния си живот. Някой пазач или работник, който имаше своята причина да мрази Англия, за да обрече душата си на това мъчение.

Уви, признанието, че участва в контрабандата и е приятел с подозрителния капитан на Сириус, насочваше към Хавиланд, въпреки че той и дъщеря му демонстрираха обожанието си към родината — което беше и единственото доказателство за тяхната невинност.

И той се беше вкопчил в него като някой глупак.

По дяволите… Нищо не вървеше така, както го беше замислил.

Той харесваше Хавиланд. Възхищаваше се на идеалите му. А колкото до дъщеря му… По дяволите, по дяволите…

Беше започнал да я преследва на шега, колкото да мине времето. Но по-късно мислите му бяха обсебени единствено от нея. Тя го бе омагьосала — от момента, в който я видя застанала там, на платформата — прекрасното й лице и красивите й очи, които бяха отчасти скрити от широката периферия на шапката й. Гласът на разума му шепнеше да стои далеч от нея.

Но… тази сутрин той беше почувствал тялото на Бронте Хавиланд до своето. Беше вкусил от красивите й гърди, беше усетил как зърната й се втвърдяват от допира на езика му. Беше я накарал да трепери, да стене, да се гърчи от страст и да го моли да я вземе. И, ей, Богу, той щеше да го направи, ако Мърей не беше влязъл в къщата.

О, да, за известно време той беше забравил за какво е дошъл тук. И сега трябваше да плати за това.

Познаваше я твърде добре, за да вярва, че тя ще се почувства отговорна. Интересът й бе възбуден от него, но тя не го уважаваше истински. Той беше поставил играта извън нейния контрол и затова тя щеше да го изпрати в Мил Чейз. Може би така беше и по-добре. Не трябваше да има повод, за да се подаде отново на желанието си и да рискува всичко. Как можа да се само забрави до такава степен и да си прости толкова лесно това, че стана причина за смъртта на съотечествениците си? И то, защото беше привлечен от красотата на една жена.

Брендън стана от леглото и отиде до прозореца. Колко тиха беше нощта. Във въздуха витаеше някакво очакване, някакво напрежение. Беше тъмно като в рог. Само от време на време в небето, високо над короните на дърветата, проблясваше за миг самотна светкавица.

Голото му тяло лепнеше от избилата пот. Той се облегна на рамката на прозореца и се загледа към верандата пред стаята на Бронте. Можеше по-скоро да почувства, отколкото да види, как разцъфтелите цветни букети в саксиите започват своя танц с внезапно извилия се вятър. После решително отмести погледа си настрани. Трябваше да обмисли всичко отново и да измисли нов план на действие.

Точно се канеше да се върне в леглото, когато светкавица раздра нощното небе и освети за миг верандата. Брендън се закова на място. Вгледа се напрегнато в нас тъпилата отново тъмнина. Стори му се, че вижда някаква призрачно бяла фигура, застанала до стената, с обърнато към вятъра лице и развети като черен копринен флаг коси.

Бронте беше облечена само с тънка бяла къса риза, която откриваше краката й. Стоеше неподвижна, застинала като мраморна статуя… като че ли се вслушваше и чакаше…

Чу се тътен.

Безшумно и грациозно като привидение тя се плъзна покрай стената. Босите й крака се понесоха по изсъхналата земя и тя изчезна в нощта.

За миг Брендън се вцепени. В главата му се изредиха мълниеносно стотици причини тя да се реши да излезе в нощта, но всички те се сляха в една-единствена. Искрата на подозрението, която беше двигател на живота му, след като неговите другари бяха избити, се разгоря с нова сила.

Явно тя се бе осмелила да излезе в такава нощ, само за да се срещне с някого. Вероятно беше получила знак и сега откликваше на него. Може би, госпожица Хавиланд сама щеше да попадне в капана. Неговото задължение беше да разбере истината и да провери дали подозренията са основателни.

Като изрече едно проклятие, той грабна панталона си, обу го набързо и скочи през прозореца. Забърза, до колкото можеше, в посоката, в която беше изчезнала Бронте.

Какво, по дяволите, правеше тя? Къде отиваше?

И най-важното, с кого имаше среща? И какво щеше да направи Брендън, когато я намереше?

Когато стигна до конюшнята, вятърът вече виеше страшно и брулеше листата на акациите, които се носеха във вихрен танц над земята. Брендън не беше сигурен дали Бронте е дошла тук, но при едно проблясване на светкавиците му се стори, че мярна фигурата й да завива насам.

Конете цвилеха и удряха с копита преградите в конюшнята, подлудени от силния вятър, който духаше откъм морето. Тогава чу гласът й — стаен и тих, сред цялата тази ужасна, ревяща стихия.

— Спокойно, спокойно — успокояваше тя конете. — Няма от какво да се страхувате. Това е само вятърът, а ние обичаме вятъра, нали така, Сидъкшън?

Боже, о, Боже! Благодаря ти, Господи, тя говори на конете си… това са конете й… не е престъпница.

Брендън влезе в конюшнята и се задържа за миг до вратата, за да може да свикнат очите му със слабата светлина на газовите лампи, закачени по стените. Видя я. Стоеше до коня си. Изглеждаше толкова малка и крехка до огромното животно. Сидъкшън беше навела главата си и Бронте беше обвила ръце около нея, за да я успокои.

Без всякакво усилие тя се метна на гърба на коня. Брендън пристъпи напред.

Очите на Бронте срещнаха неговите. И той видя в тях колко е изплашена.

— Какво, по дяволите, правите тук? — попита той. Голите й крака притиснаха хълбоците на кобилата и животното веднага подскочи напред, а копитата му изчаткаха по покрития с плочи под. Бронте не отрони дума. Само наблюдаваше Брендън с черните си блестящи очи, докато яздеше към изхода. Той хвана поводите и задържа кобилата. Бронте го ритна.

— Трябва да ви напомня, капитан Тримейн, че задълженията ви не включват и моята особа. Трябва също така да ви напомня, че привилегиите, които имате, ви позволяват да се движите свободно в къщата и в градината само през деня, но не и в околностите, и то след залез-слънце — очите й трескаво блестяха… От тревога? А може би от изумление? Като стисна още по-здраво поводите, той каза:

— Слезте от коня, преди да се убиете!

Бронте успя дори да се усмихне.

— Мили Боже, каква проява на загриженост към жена, която не значи нищо за вас.

Думите й го удариха като с камшик. Значи, тя беше чула разговора му с лейди Фиш.

Бронте се взираше в някаква точка в тъмнината. Без да мърда. Без да мига. Лицето й беше бяло като платно и тя отчаяно се мъчеше да изглежда спокойна.

— Негодник! — каза тя и заби пети в хълбоците на изнервеното животно.

Сидъкшън се стрелна напред и Брендън едва успя да отскочи встрани.

— По дяволите — изсъска през зъби той и се затича към един от конете в конюшнята.

Имаше чувството, че язди от часове надолу по потъналата в мрак пътека. Той се приведе напред, за да избегне един надвиснал над пътеката клон.

 

 

Някъде пред него Бронте яздеше Сидъкшън. Бурята заплашваше да се разрази всеки момент. На два пъти конете прескачаха каменни стени. На няколко пъти пред животните се изпречваха стръмните скали на дефилето, които се спускаха към далечната черна лента на реката.

Брендън извика името на Бронте.

Тя не му обърна внимание.

Стигнаха до широкия пясъчен бряг на реката и препуснаха в пълен галоп. Но все още конят на Брендън не можеше да настигне нейния. Тялото му бе покрито с пяна, ушите присвити назад и животното напрягаше всичките си сили. Беше ужасено от постоянните удари на камшика, от тътена на бурята и светкавиците над главите им.

После се случи неизбежното. Когато гръм удари един евкалипт в далечината, Сидъкшън рязко спря и се вдигна на задните си крака. Времето също спря. Брендън видя Бронте да се плъзга по гърба на възбуденото животно, с разперени ръце, които панически търсеха в какво да се вкопчат.

— О, Боже! — Извика той, когато тя полетя и тялото се стовари върху белия пясък.

Брендън скочи от коня си и хукна към нея. Газеше през тинята, в която краката му затъваха до глезените. Препъна се в нещо и удари крака си, но не му обърна внимание. Проклинаше гласно и мъчително бавно напредваше към нея. Беше изплашен до смърт, че може да е мъртва.

— Бронте! — Извика той, щом стигна до нея.

Много, много бавно, тя помръдна главата си. Помъчи се да се изправи на лакти. После повдигна пребледнялото си лице и го погледна.

— Не се приближавайте — каза тя с пресипнал глас и коленичи.

Брендън дишаше тежко. Чувстваше, че сърцето му ще изхвръкне от гърдите му. Като чу гласа й, той се наведе и опря ръце на коленете си, опита се да си поеме дъх и да успокои дишането си. Отдъхна си. Слава Богу, кракът не го болеше много.

Първите дъждовни капки започнаха да падат, когато Бронте се изправи колебливо на крака. По косата и по кожата й беше полепнал влажен пясък. Струйка кръв се стичаше от малка рана на челото й.

— Мразя те — каза тя.

— Защо? — попита той.

— Че правиш така.

— Какво правя? — Извика той.

— Че постъпваш по този начин с мен. Че ме превърна в жена, която язди сама в нощта като лунатик, облечена само с долната си риза. Жена, която изпитва ревност към човек, който не заслужава нито една почтена жена дори да си помисли за него. Дяволите да те вземат! Затова, че разби идеалите ми — моите глупави, идиотски фантазии. Пропилях най-хубавите си години да мисля за един човек, който — както стана ясно — изобщо не отговаря на представите ми, не отговаря на името, с което се ползва.

Брендън вдигна поглед към мрачното небе. Затвори очи. Дъждът се бе засилил. Беше започнал да разбира.

Бронте се смееше, стиснала с ръце раменете си, които се тресяха от силата на чувствата й. Сълзи, примесени с дъждовни капки, се стичаха по лицето й.

— Знаеш ли, че за мен ти беше олицетворение на идеалния мъж? Когато бях малка, събирах в албуми изрезки от вестниците, в които описваха твоите геройства. Млад, красив и смел — и морално издигнат. Ти беше моят рицар, облечен в блестящи доспехи, моята мечта за бленуван съпруг, който вероятно никога няма да имам — свила ръце в юмруци, тя крещеше насреща му. — За Бога, Тримейн, ти ми се подигра. Защо не се огледаш наоколо? Израснах заобиколена от крадци и убийци. Животът ми беше, а и сега е, един нескончаем парад сред осъдени престъпници. Когато ми се струваше, че целият свят се е побъркал, обхванат от жестокост и омраза към ближния, тогава си мислех за теб. Ти беше с мен — името ти, изписано с главни букви на първа страница в Таймс, а след това следваше статия, възхваляваща твоята почтеност, морал и смелост. Ти ми даваше надежда.

— Съжалявам — каза той.

— Мразя те — каза по-тихо тя. — Искам да забравя какво си извършил, защото все още искам да бъдеш моят идеал. Не искам да се отказвам от надеждата — не още — обхванала лицето си с длани, тя повдигна леко глава и го погледна, а душата й се отразяваше в очите й. — Кажи ми, че си невинен, че си убил младия войник случайно и аз ще ти повярвам, защото искам да ти вярвам. Кажи ми го и аз ще ти повярвам, дори и да ме излъжеш.

Тогава започна да вали като из ведро. Пороят се изливаше върху главите и раменете им.

Тя стоеше пред него, облечена в тънката си бяла прозрачна риза, която беше прилепнала към тялото й и очертаваше всяка извивка на стройната й фигура. В очите й гореше огън. Гърдите й бурно се надигаха.

Накрая тя се обърна с гръб към него и тръгна към коня си под проливния дъжд, като залиташе.

— Бронте! — Извика той. После изкрещя името й и се втурна да я догони, защото тя се затича.

Тя стигна до Сидъкшън и се опита да хване поводи те. Изплашена от тътена на бурята и наелектризираното небе, кобилата изцвили и препусна напред.

— По дяволите! — извика Бронте.

Брендън я хвана за ръката.

Тя се извъртя и го удари през лицето, а после започна да удря гърдите му със свитите си юмруци.

— Не ме докосвай! — викаше през сълзи Бронте. — Мразя те! — но гласът й прозвуча като молитва. Повтаряше двете думи отново и отново, докато се бореше, за да се освободи от ръцете му, които се опитваха да я притеглят под евкалиптовото дърво, за да се скрият от дъжда.

Накрая Брендън притисна тялото й към своето и взе лицето й в ръцете си. Избърса дъждовните капки от лицето й и целуна нежно челото й, после очите, носа и ъгълчето на потръпващите й изящни устни.

Бронте започна отново да се бори — като пеперуда, усещаща предопределената си смърт. Очите й бяха за мечтани, устните й леко разтворени, ръцете й бяха опрени до голите му гърди, а от нейните гърди се отрони страдалчески шепот.

— Не разбираш ли — дишаше тежко тя. — Аз съм загубена.

— Бронте, скъпа — погали нежно лицето й той и докосна мократа й черна коса, която падаше върху белите й рамене. Чувстваше как съпротивата му изчезва под силата на огромното желание, което изпитваше към Бронте Хавиланд. В този миг съмненията и колебанията му, всичките му подозрения, цялата му неувереност се разбиха със силата на бурята, която беснееше над главите им, разтърсваше земята и дърветата, караше телата им да трептят, наелектризираше въздуха в нощта.

— Да вървят по дяволите — каза той през зъби, хвана тънката й риза със силните си ръце я разкъса на две.

Тя не се възпротиви. Брендън не се усъмни, че тя ще го стори. Бронте стоеше пред него, а разкъсаната риза висеше от раменете й. Тялото й беше в плен на ръцете и устните му. Главата й беше леко отметната назад и облегната на дървото, като че ли намерила подкрепа в страшното си отстъпление.

Бронте беше по-изящна, отколкото си я беше представял. Стегнатите й гърдите й бяха съвършени, с млечнокафяви набъбнали зърна. Талията й беше толкова тънка, че той можеше да я обхване с пръстите на ръцете си. А другото… О, Боже! Тъмният триъгълник над дългите й крака…

Той падна на колене и притисна лицето си до него.

Чувстваше как тялото й трепери, чуваше тежкото й дишане, усещаше как всеки неин мускул се напряга. Докосна я с езика си — това сладко, влажно интимно място. Искаше да я погълне, да я изпие, най-после да утоли жаждата, която изпитваше към нея и която го бе до карала до лудост през последните дни и нощи.

— О — стенеше тя. — О, Боже! — пръстите й ровеха в косата му. — О, ти, проклетнико! О, ти наистина си един лош и порочен мъж, щом правиш това. Караш ме да се чувствам толкова хубаво. О, аз също съм порочна грешница. Не спирай. Моля те, не спирай, защото в противен случай ще умра.

Той не спираше. Ноздрите му вдъхваха жадно нейния чувствен аромат на жена, галеше я с върха на езика си, докато накрая тя започна да плаче от удоволствие, а той не можеше повече да се въздържа.

Брендън се изправи и събу бързо панталона си. Не искаше да си даде време за размисъл, за осмисляне, за съжаление — нито на себе си, нито на нея. Съжаление то щеше да дойде утре, когато бурята утихне, когато действителността отново се превъплъти в отговорността, която той имаше към Англия. А тя щеше да мисли за репутацията си. Но тази нощ… Тази нощ той щеше с радост да й даде това, от което тя се нуждаеше, за да се чувства по-малко безпомощна, объркана и изгубена.

— Целувай ме — молеше тя, а дъждът се стичаше по лицето й.

Той покри с целувки стройното й тяло, повдигна я високо и я притисна към себе си, докато краката й обгърнаха бедрата му. Наложи си да не бърза, което бе истинско мъчение. Стисна устни до побеляване, за да обуздае страстта си. Тялото й се напрегна. Можеше да плаче или да го моли да спре заради болката и ужаса от нарушаването на моралните й устои — но тя не го направи, а повдигна лицето си към дъжда, като се смееше, стенеше и викаше високо.

— Най-после. Най-после.

Все още имаше време да спре — да я спаси от лавината на разочарованието и душевната болка, с които тя щеше да се сблъска утре. Но явно огромното й желание сломи и последната му колебания.

Той я целуна страстно, тялото й лека-полека се отпусна, докато накрая той я изпълни цялата.

Те не се движеха. Просто стояха прегърнати, а сърцата им туптяха допрени. Дъждът се стичаше по лицата и раменете им. Беше твърде късно да съжаляват. Нямаше връщане назад. Като затвори очи, Брендън даде воля на страстта си.