Катрин Сътклиф
Мой капитане (12)

Глава 12

Да бъде красива и да има власт над мъжете е въпрос от голямо значение за жените. Занимава съзнанието им повече, от което и да е друго абстрактно качество.

Ако жените трябва да ръководят, да контролират, да работят, да влияят, а същевременно да бъдат обожавани от съпрузите си, бащите си, братята си, дори и братовчедите си, те винаги изглеждат възможно най-красиви.

„Изтънчен живот и етикет“

Непознат автор, 1891 година

Застанала до прозореца на гостната стая, Бронте гледаше в двора. Очите й се спряха върху купчината нови тухли, старателно подредени до новостроящия се фонтан, чието окончателно завършване беше само въпрос на дни. Налагаше се да се откъсне от собствените си мисли и да чуе несвързания брътвеж на Артър.

— Предполагам — отговори разсеяно тя.

Той отиде до нея.

— Виждам, че фонтанът вече е почти готов.

— Да.

— Който и да го е изградил, е свършил добра работа. Предполагам, че Уонг е майсторът? Има ли нещо, което този човек да не може да направи?

Бронте излезе през високия френски прозорец, прекоси терасата и слезе на двора, като внимаваше да не се спъне в захвърлените лопати и колички с хоросан, за почнал вече да се втвърдява от късното следобедно слънце.

— Не знам — каза тя. — Не знам кой работи на фонтана. Да, може и да е Уонг — тя ритна една лопата и погледна към Артър, който беше останал до вратата на гостната.

Трябваше да признае пред себе си, че в очите на повечето жени той минава за елегантен мъж, въплъщение на господин, с добре ушито сако и зелена жилетка с избродирани малки златни подкови.

Но видът му я оставяше безразлична и хладна.

Артър я последва на двора и й каза:

— За Бога, усещам страшно апетитно ухание. Предполагам, че баща ви е намерил заместник на готвача.

Бронте не желаеше да бъде толкова близо до Артър. Тя се отдръпна към стената и закачи хибисковия храст, чиито венчелистчета се посипаха върху раменете й. Чудеше как е възможно новината, че Тримейн е поел под свое ръководство кухнята, да стигне толкова бързо до ушите на Артър.

— Предполагам, че баща ви скоро ще се присъедини към нас — гласът на Артър достигна до нея някъде от далеч и прекъсна и без това обърканите й мисли.

— Няма да може. Той замина за Сидней.

Артър изглеждаше смаян от това, което чу. Той се огледа из двора, сякаш беше някое момче, намислило да открадне ябълки от овощната градина.

— Искате да кажете, че сте сама?

— Ами… — заобиколи го тя и отиде до стола от ковано желязо, поставен близо до цъфналата мимоза, чиито клони се протягаха мързеливо към верандата. — Не съвсем. Тук е прислугата, разбира се.

— Да. Трябваше да се сетя. Знаете ли, струва ми се, че не е правилно да бъда тук в отсъствието на баща ви или на някоя жена, която да ви придружава.

Бронте се усмихна и разстла полата над пантофките си.

— Успокойте се, Артър, няма да злоупотребя с вас. Обещавам.

— Мисля единствено за вашата репутация. Бронте.

— Не бих се притеснявала за репутацията си, сър. Нужно ли е да ви напомням, че живеем на континент, определен за престъпници? Едва ли ще повярвам, че тези бивши владетели на порядъчността ще пишат до домовете си, за да порицаят липсата на благоприличие у мен, нали?

— О, да, скъпа моя, но не смятате ли, че човек трябва да се стреми към съвършенство, а да не принизява критериите си, с което самият той би станал плебей. Да бъде пример за това, което е морално, нравствено и изтънчено?

Бронте започна да барабани по страничната облегалка на стола.

— Ако се чувствате неудобно, Артър, то можете да си тръгнете.

Той повдигна вежди и сви рамене.

— Разбира се, че ще остана. Не мисля, че трябва да ви разочаровам.

Уонг се появи и съобщи, че вечерята е готова. Артър й предложи ръката си и Бронте я прие с неохота.

Докато вървяха по хладните, тъмни коридори на къщата, главата й беше като замаяна. Сърцето й биеше лудо. С малко повече късмет Уонг би се справил сам със сервирането. С малко повече късмет гаденето, което сега чувстваше, щеше скоро да престане.

Масата беше идеално подредена. Скъпият порцеланов сервиз, останал от майка й, проблясваше, осветен от мигащата светлина на свещите, поставени в средата на масата. Червеникавокафявите кадифени завеси бяха спуснати и придаваха уют и приятна атмосфера на стаята.

Но, мили Боже, това не е ли Тримейн? Застанал до кухненската врата, той като магнит привлече погледа й, а с тази усмивка на лицето приличаше на сатир.

Очевидно той беше много по-подготвен за това, от колкото тя.

Артър се спря рязко.

— Мили Боже, какво прави тоя тук?

— Тя не ви ли каза? — отговори Тримейн, а усмивката не слизаше от лицето му.

— Какво да ми каже?

— Че баща й ме нае за готвач.

Бронте погледна неодобрително към Артър Той се намръщи и наведе главата си към нея.

— Моля? Добре ли чух?

— Наистина, Артър, не виждам нищо, за което трябва да се безпокоим — тя влезе в стаята, като гледаше право пред себе си, пренебрегвайки факта, че двамата — Артър и Тримейн се втурнаха едновременно, за да й подадат стол.

— Махни ръцете си от стола веднага! — изсъска Артър към Тримейн. — Аз наистина не съм съгласен с цялата тази работа. Идеята изобщо не ми допада. А освен това, какво, по дяволите, знае той за готварството?

Да, разбира се, помисли си тя. Господи, как можа да позволи едно такова поражение?

Артър седна на стола си, изсумтя и изкриви устни, докато гледаше как Тримейн щракна с пръсти, за да извика Мърей от кухнята. Якият шотландец се появи, като буташе пред себе си количка, върху която беше поставено сребърно мангалче за затопляне на храната.

Брендън се пресегна към масата и взе кърпата за хранене от Бронте. Преметна я около китката си и й предложи ръката си. За миг Бронте остана неподвижна, загледана в ръката му: твърдо колосаните маншети на ризата му бяха прилепнали към китката му, а черните косъмчета, с които бяха обрасли красиво оформените му пръсти, блестяха. Беше се навел толкова близо до нея, че тя можеше да вдъхне свежото ухание на сандаловото дърво, което се излъчваше от кожата му. Ако повдигнеше ръка, щеше да докосне бузата му. Явно бе сгрешила, че покани Артър с надеждата да я разведри — тя окончателно бе полудяла и нищо и никой не можеха да й помогнат.

— Бронте!

Тя погледна към Артър.

— Току-що уведомих прислугата ви, че в стаята е твърде тъмно. Намирам цялата тази атмосфера съвсем неподходяща за случая.

— Така ли? — огледа тя стаята и си помисли, че никога не я беше намирала по-хубава и уютна. Но преди да може да каже каквото и да било, Артър стана от стола си, загаси свещите с пръсти, после дръпна завесите и последните проблясъци на слабата дневна светлина нахлуха в стаята. Като се обърна към Тримейн, той каза:

— Запали стенните свещници. И онези лампи също. За Бога, човек трябва да има достатъчно светлина, когато се храни, освен това полумракът не се отразява добре на храносмилането.

— Защо? — саркастично попита Тримейн. — Стомахът не може да види дали е светло или тъмно.

Бронте прихна, но се прикри с кърпата си. Артър извъртя толкова рязко главата си, че вратните му прешлени изпукаха.

Брендън запали стенните свещници, после лампите, дръпна всички завеси на прозорците и без да поглежда към Бронте, започна да сервира храната. Първо поднесе шампанското.

— Шампанско? — пошепна тя повече на себе си, от колкото на Тримейн, когато той се зае да налива пенливото златисто вино в чашите.

Той я погледна и й се усмихна.

— Още едно от малките съкровища на баща ви, предполагам.

Бронте знаеше какво иска да каже той. Да бъде свидетелка на толкова красиво подредена маса и изискано сервирана храна за нея беше рядко удоволствие. След стридите следваше вкусно ухаеща супа и шери. После донесоха риба с леко бяло бургундско вино. Последва антре от аспержи, сочно розово печено филе, сервирано с червено вино. Накрая сервираха десерта, който беше с такъв ароматен и пухкав сметанов крем, че устата на Бронте се напълни със слюнка, само като го помириса.

Но при цялото това изобилие от вкусно приготвена храна тя можа да хапне само по една хапка. Остави приборите си и се облегна в стола. Започна да наблюдава как Артър мушка и ръга сервираното месо и риба, като че ли още бяха живи, като през цялото време не спираше да мърмори против изобилието от подправки в сосовете.

Бронте не беше сигурна кое я накара да се откаже от храната: дали това, че седеше тук и гледаше как Артър се прави на глупак, или пък прави нея на такава, или това, че Тримейн продължаваше да стои до вратата, опрял силното си рамо на рамката и скръстил ръце пред гърдите си, без да сваля очи от нея, като че ли е някаква музейна рядкост.

От време на време тя повдигаше очи и срещаше неговите. Застанал там, в оскъдната светлина на примигващите газови лампи, облечен в един от най-хубавите панталони на баща й и чиста снежнобяла риза, този мъж я караше да се чувства… странно.

Така смутена. И объркана.

Всичко започна с първия полъх на сандалово ухание (одеколон, взет също назаем, без съмнение). После, по някое време, между сервирането на лефера и телешкото филе с гъби, тя си спомни колко красив беше той, излегнал се на слънце. Спомни си също, колко твърди бяха мускулите под мургавата му кожа. С настъпването на нощта, ветрецът се усили и разклати завесите, а пламъкът на свещите затрептя. Бронте си представи, че е долу при реката с Тримейн. Той я караше да сподели мислите и чувствата, които продължаваха да я безпокоят и днес. Които бушуваха в нея и сега.

Или може би това беше от шампанското? Или от шерито? Или от бургундското вино? Не си спомняше от кога не е била толкова словоохотлива. Дори баналното дърдорене на Артър вече не й изглеждаше нетърпимо досадно. От време на време тя се смееше — в повечето случаи без той да е казал нещо смешно, а към края на вечерята той направо се превърна в истинска напаст.

— Да си призная честно, не ми е приятна идеята, че ви оставям толкова рано — каза той, когато излязоха на верандата. Замачка намръщен периферията на шапката си и премести тежестта на тялото си от единия на другия крак. — Но не е правилно да оставам повече, след като баща ви не си е вкъщи, въпреки че не ми е приятно да ви оставя насаме с онзи затворник.

— Никога не сте се тревожил, че живея толкова близо до Уонг и Мърей.

— Е, да, но те не са Брендън Тримейн, нали?

Бронте се облегна на колоната и обърна лицето си към вятъра. Цикадите бяха започнали нощната си серенада, въпреки че все още им беше малко рано. Аборигените щяха да изтълкуват твърде ранното бръмчене на насекомите за предвестник на дъжд в рамките на двадесет и четири часа. „Дъжд“, помисли си тя. „Щеше да бъде хубаво“.

— Лека нощ, Бронте — каза Артър.

Бронте извърна лицето си към него. Не можеше да види очите на Артър, защото светлината падаше откъм гърба му, но можеше да види стройната фигура на Брендън Тримейн, застанал на прага и опрял се по неговия специфичен начин на рамката на вратата.

По-късно щеше да се пита дали е била на себе си, когато направи това — предложи устните си на Артър за целувка. Но той едва докосна с устни бузата й.

— Лека нощ, Бронте — повтори той и още веднъж докосна с устни бузата й. — Ще се видим утре.

Артър се обърна, изгледа къщата и слезе по стълбището. После се качи в каретата си. Бронте остана загледана след него, докато изчезна от погледа й.

— Този е пълен идиот! — каза накрая Тримейн.

Бронте обгърна колоната на верандата с ръка и облегна главата си на нея. Шампанското беше замаяло главата й.

Тримейн застана на две крачки зад нея — толкова близо, че можеше да усети одеколона му.

— Всеки мъж, който се отказва от предоставената му възможност да целуне една красива жена в прекрасна нощ като тази, трябва да не е с всичкия си. Нито един войник не би изпуснал подобен шанс. Особено когато устните й имат вкус на шампанско.

— Как се осмелявате, сър. Артър е просто един джентълмен — каза тя, но думите й не прозвучаха убедително.

Той се разсмя.

Тя се извърна леко, за да може да го види. Изглеждаше много по-едър в мрака. Много по-смущаващ и по-страховит. Вече не приличаше на принц, а по-скоро на пират — а тя беше виждала много от тях да идват и да си отиват, плаващи по реката със своите бързи лодки.

— Така ли? — той опря ръката си на колоната.

— Чувствата ми към Артър не са ваша работа, господин Тримейн.

— Позволете да не се съглася с вас. Знаете ли, че китайците имат един такъв обичай: когато някой спаси живота на друг, спасеният става слуга на спасителя си. А вие спасихте живота ми през онази нощ, когато Артър влезе разярен и жаден за кръв в стаята, като се застъпихте за мен.

— Звучи много глупаво, ако е истина.

Той се усмихна широко и белите му зъби проблеснаха в тъмнината. Погледът му се насочи към окъпаната в лунна светлина поляна, където паунът Хайауата се разхождаше важно-важно.

— Съществува и друго старо китайско поверие. Ако целунеш мъж на лунна светлина в присъствието на паун с разперена опашка, то ти ще носиш неговото дете след година.

Сигурно трябваше да бъде възмутена от неприличните му думи, но Бронте само го изгледа и след миг каза:

— Лъжец!

— Изглежда ще трябва да почакате още една година, преди да получите бебето на Артър. Какъв срам.

Тя се изсмя кратко и впери поглед в Хайауата, който беше разперил опашката си като ветрило и алените и морави пера на птицата блестяха като пламък на лунната светлина.

— А сега, принцесо, кажи ми, не си ли поне малко разочарована, че той не лапна въдицата?

— Не мога да разбера, какво искате да кажете?

— Хм — изсумтя той и се облегна отново на колоната. — Мислех, че сме приятели. А нали приятелите споделят тайните си?

Бронте нагази в цветната леха, която се виеше покрай тухлената пътека. Дори на слабата лунна светлина той можеше да забележи поруменялото й лице — не толкова от яд, както бе предположил той, а от някакъв силен вътрешен пламък, който у друга жена би могъл да се приеме за страст. Тя повдигна очите си към него и навлажни с език пресъхналите си устни.

— Аз не мисля така. В края на краищата двамата почти не се познаваме. Смятам, че приятели могат да бъдат само тези хора, които се познават от години. Тези, с които споделяме житейските си преживявания, пред които разкриваме най-съкровените си тайни — били те добри или лоши — каза замислено тя. — Предполагам, че преди сте имал много приятели.

— Не чак толкова много.

Тя наклони леко глава. От шампанското и лунната светлина очите й да горяха като въглени. Брендън си помисли за миниатюрата в стаята си — тази, на която тя беше нарисувана, застанала между цветята и разбра, че който й да беше художникът, той беше погледнал на нея със същия поглед, с който сега той я гледаше. Беше доловил тази нейна уязвимост, която се четеше в прекрасните й очи.

— А какво ще кажете за себе си? — попита след малко той. — Вие имате ли много приятели, госпожице Хавиланд?

Бронте сведе поглед и прекара ръка по венчелистчетата на цветята, преди да отговори.

— Не — усмихна се тя. — Как мога да имам, след като живея на такова място? Тук няма други млади дами… няма събирания на чай… нито соарета… няма весели празни приказки. Затова моите приятели са животните. И децата… — тя тръгна между цветята, като внимаваше да не стъпче някое от тях. Когато стигна до площадката пред стълбището, вдигна поглед към него. — Малко жени остават оттук. Идват и си отиват. Няма нищо постоянно. Нищо сигурно. Нищо не е… безопасно.

Брендън се хвана за балюстрадата на верандата. Няколко минути те останаха мълчаливи.

Стъпил на горното стъпало, той я гледаше в очите, а тя беше вперила поглед в него. Поглед, в който се четеше искреност и болка. Изведнъж му дойде наум, че ако в този миг реши да я вземе в обятията си, няма да срещне съпротива от нейна страна. Няколко секунди трескаво преценяваше дали да го направи — той отчаяно го искаше, по-отчаяно отколкото желаеше да отмъсти за смъртта на своите хора.

Накрая тя каза:

— Вечерята беше приготвена много добре.

— Откъде знаете това? Вие едва се докоснахте до нея.

— Колко невъзпитано от моя страна! Но сега усещам страхотен глад.

— А, добре… — той слезе по стълбата, а тя тръгна между слънчогледите, но после размисли, закова се на място и вирна брадичка. Дали го предизвикваше? Или може би се предаваше.

Бавно и много внимателно, все едно протягаше ръка към сърна, която всеки миг ще побегне, той се пресегна и пръстите му се сключиха около китката й.

Усети как тя потрепери, но не побягна. Двоумеше се, после сведе очи и му позволи да я поведе обратно към къщата.

Когато Брендън започна да се изкачва по стръмното стълбище, болката в ранения крак спря дъха му.

— Внимателно — напомни му тихо Бронте, като моментално забрави страховете си и обви кръста му с ръка, за да го подкрепи.

Събраната в плитка коса, навита отзад на тила й, ухаеше на лавандула, както и цялото й тяло, чиято мекота и деликатни извивки можеше да почувства, тъй като се допираше до неговото. Когато тя навеждаше глава, за да проследи всяка негова стъпка, той можеше да види бледата кожа на врата й и малките къдрици, които се бяха измъкнали от плитката й. Кожата зад ухото й беше по-тъмна и леко влажна.

— Не трябва да се претоварвате с работа, още не сте оздравял напълно — каза му тя.

Щом стъпиха на верандата, тя се изплъзна, като че ли беше тънка струйка дим, и влезе бързо в къщата, принуждавайки го да се втурне след нея, доколкото позволяваше състоянието му, за да може да я хване, преди да се затвори в стаята си.

Мърей беше раздигнал масата — и което беше най-изненадващо сега — беше сервирал отново. Когато Брендън видя, че Бронте сяда, той постави свещниците със запалените свещи върху масата и спусна завесите.

— Какво правите? — попита тя, а в гласа й се долавяше напрежение и подозрение.

— Скъпа моя госпожице Хавиланд, възнамерявам да ви покажа какво точно означава да бъдеш ухажвана от мъж, който ви намира наистина за очарователна.

— Сър, нали не намеквате…

— Разбира се, че не, cherie. Но следващия път, кога то тръгнете да си търсите съпруг, ще имате поне някаква представа какво да очаквате.

— Никога не съм искала да се омъжа за Артър — отговори тя. — И не мога да разбера нищо от това… Защо е сложена масата… — гласът й заглъхна.

— Не?

— Ами… може би… и аз не знам — облегна се на стола тя и се загледа замислено в празна чаша за шампанско пред нея.

Брендън я напълни, а после напълни и своята. Той повдигна чашата си към нея и каза:

— Да вдигнем тост.

Бронте го изгледа изненадано. Тя нерешително вдигна своята чаша и я поднесе към неговата.

— За святата Бронте — нежно каза той. — За това, че тя ми показа едно малко райско кътче в целия този ад.

Хранеха се мълчаливо. Брендън, седнал в единия край на масата, Бронте на другия, а между тях запалените свещи.

Бронте ядеше като в захлас. Беше отметнала назад главата си и дъвчеше, като от време на време издаваше тихи звуци на удовлетворение. Когато привърши с последната хапка от крема, тя остави лъжичката си и въздъхна.

— Чудесно. Къде се научихте да готвите толкова вкусно?

Брендън се отпусна на стола си, като въртеше в ръка чашата с шампанско и се наслаждаваше на сияещото лице на Бронте, от което струеше освободеност.

— Това е задължително изискване за един войник — да умее да готви. А понеже съм единственото момче в семейството — имам две сестри — никога не съм дръзвал да се навъртам близо до кухнята в Сълин Хол.

— Във вестниците не се споменаваше… искам да кажа, че не съм разбрала, че имате сестри — тя изненадана погледна към него. — Трябва да е чудесно човек да има такова голямо семейство.

Брендън се усмихна.

— Да. Така е. Сестрите ми, Клариса и Емили, бяха моите най-добри приятелки в детството ми — както и майка ми. Предполагам, защото самата тя беше едно дете.

— Тогава тя се е омъжила съвсем млада?

— На шестнадесет години. Била е едва осемнадесет годишна, когато съм се родил аз.

— А баща ви?

Брендън вдигна пълната си чаша срещу светлината на свещите и се загледа в искрящата течност.

— Баща ми е в Америка. Двамата с майка ми живеят разделени, така че аз съм единственият мъж в семейството.

— Но вие сте израснал в Англия — припомни си тя написаното във вестниците за неговите корени.

— Заминах за Англия, когато навърших единадесет години. Дотогава бях принуден да живея в Америка. Харисън Тримейн смяташе, че синът трябва да се учи от примера на бащата.

— Колко жалко.

— Беше ужасно. Накрая избягах. Направих го, докато баща ми беше на обиколка из околността. Преди да се върне вкъщи, аз отидох на пристанището и се качих на един товарен кораб за Англия.

— Дори на тази възраст сте показал храброст.

— Не — усмихна се той. — Просто се ужасявах, да не би да умра, без да бъда обичан.

Тя сведе поглед.

— Сигурно не сте имал такъв проблем, когато сте пораснал? В живота ви е имало много жени, които сигурно са ви обичали. Или поне така пишеха вестниците. От тях разбрах, че е имало една много специална млада жена в Мерут.

Той наблюдаваше пръста й, който обикаляше ръба на чашата й с шампанско, докато очите й продължаваха да го гледат, сякаш търсеха отговора по лицето му.

— Казваше се Вишни — обясни спокойно той. Друга жена може би щеше да разиграе престорена скромност в опита си да разчепка въпроса, който навремето беше тема за какви ли не вариации сред най-отявлените дърдорковци и злоезичници.

Но не и тя. Никакви сведени очи. Никаква престореност. Само искрен интерес. Очите й, широко отворени, гледаха прямо и откровено, разкривайки я в нова светлина — бяха като стрела, която идваше от дълбините на съществото. И го прониза право в сърцето.

Между двамата надвисна мълчание, време, през което той мислеше дали да избегне темата за Вишни — както бе правил през последните година и половина, след като тя умря в ръцете му.

— Да — чу се да казва той. — Казваше се Вишни.

— И вие щяхте да се ожените за нея. Предполагам, че не сте…

— Беше убита, преди да можем да се оженим.

Усмивката й угасна.

Брендън отпи една последна, голяма глътка шампанско и остави чашата си.

— Моля ви, не се разстройвайте и не изпитвайте съчувствие към мене. Научих, за съжаление твърде късно, коя и каква беше тя.

— И каква беше тя?

— Враг. Използвала нашата връзка, за да събира информация за военните и техните семейства. Тя ме предаде.

Бутилката с шампанско беше празна и той напълни чашата си с шери. След шампанското сладникавото питие беше безвкусно, но той не го забеляза. Целият се вцепени, щом мислите го върнаха към спомена за онези ужасни дни и нощи от времето на бунта.

— Имаше въстание. Вишни се беше запознала с Нана Сахиб, осиновеният син на пашата на Мерут. Докато по-голямата част от офицерите и войниците от полка бяха на прием, даван в моя чест, гарнизонът ми беше нападнат от разбойници. Мъже, жени и деца бяха измъквани от домовете им и безпощадно избивани — той мъчително преглътна, а погледът му не се откъсваше от очите на Бронте. — Всички те бяха мои приятели. Много от тях чувствах близки, като родно семейство.

Той си сипа още шери и здраво стисна чашата. Поднесе питието към устните си, като с усилие на волята овладя треперенето на ръката си.

— Трябваше да се сетя — продължи той и изпи съдържанието на чашата наведнъж. — Тя беше много любопитна. Искаше да знае всичко. С голяма готовност обръщаше гръб на традициите и обичаите на своята страна. Всички признаци бяха налице. Явно подсъзнателно бях решил да не им обръщам внимание, защото бях страхотно влюбен в нея — горчива усмивка пропълзя по устните му, той се наведе напред и опря лакти на масата. — Аз я екзекутирах.

Бронте откъсна за миг очите си от неговите, притвори клепачи, после отново впи поглед в него. Лицето й беше леко пребледняло.

— Тогава получих писмо от Нана Сахиб, в което той ми обясняваше ролята на Вишни в целия този ужас. Пишеше за нейното предателство. Вътре имаше и бележка от нея, в която пишеше, че няма да се върне. След това намислих свой план за действие. Взех револвера си и отидох в двореца на Нана Сахиб. Познавах добре мястото, тъй като бях канен там на гости много пъти. Скрих се в храстите на живия плет и зачаках Вишни. На втория ден тя излезе от къщата. Тръгнах след нея…

В стаята стана тихо и горещо.

Мърей се приближи безшумно до масата и остави една гарафа с шери до празната чаша на Брендън. После излезе от стаята също толкова безшумно. Дълго преди да продължи, Брендън остана загледан в гарафата.

— Но да отговоря на въпроса ви, госпожице Хавиланд. Да, имал съм много жени в живота си. Много. Но те обичаха това, което съм, а не това кой съм. Има разлика между двете. Да вземем вас, например.

Тя изправи глава. Пръстите й се впиха в столчето на чашата. Очевидно не беше подготвена за тази внезапна и драстична промяна на темата. Красивите й устни все още бяха извити така, че издаваха загрижеността й, а големите й очи показваха колко много е натъжена.

— Искате да отговарям на представата, която вие сте изградила в себе си за това какъв трябва да бъде един герой. Но истината за повечето герои е много грозна.

— Понякога и един престъпник носи в сърцето си почтения стремеж за справедливост. Но аз ви разстроих. Съжалявам. Много съжалявам.

Очите им все още бяха приковани едни в други. После тя повдигна чашата си и изпи шерито. Дъхът й секна, когато питието опари стомаха й. Ръката й трепереше, когато остави чашата на масата и се облегна на стола.

Брендън се изправи.

— Не се безпокойте за мен — каза тя. — Не знам защо, но се чувствам много изморена. Може би трябва…

— Ще ви придружа до стаята ви.

— Не! Това… това не е необходимо, господин Тримейн — Бронте блъсна стола си и се отправи към вратата. Брендън тръгна след нея, хвана нежно ръката й и я задържа в своята, докато вървяха по тъмния коридор към стаята й. В началото Бронте се опита да се отскубне, но пръстите му бяха толкова силни, че тя разбра, че няма да може да се освободи и ръката й се отпусна.

Спряха пред прага на стаята й. Брендън отвори вратата и в коридора се разля светлината на лампите, които горяха вътре, както и уханието на жена, на тоалетна вода и на изсушена лавандула. Забеляза, че леглото й е застлано с пухена завивка, върху която бяха наредени големи бели възглавници, украсени с дантели в цвят екрю.

Той извърна поглед и очите му срещнаха нейните. Те бяха широко отворени и го гледаха внимателно и някак си неуверено. Явно, въпреки неопитността й с мъжете, тя не беше някоя истерична госпожица и изобщо не възнамеряваше да припада само затова, че един мъж нарушава неприкосновеността на спалнята й. Ако имаше нещо в погледа й, това беше предизвикателство.

— Съжалявам, ако съм ви разстроил. Предполагам, че бунтът не е приятна тема за разговор. И аз не знам защо ви разказах всичко това. Няма смисъл постоянно да се връщаме към миналото, нали? Само човъркаме стари рани.

— Разбирам — каза тя и постави ръката си върху неговата.

Почувства топлината на пръстите й през ризата си. Едва сега разбра, че въпреки горещата нощ тялото му е студено като лед.

— Разбирам — повтори тя, като че ли той не я беше чул.

— Наистина ли? — усмихна се той и дръпна ръката си. — Лека нощ тогава.

За миг Бронте остана неподвижна. Усети как лицето й пламва. После влезе бързо в стаята си и затвори вратата зад себе си.

Брендън сложи ръцете си на вратата, облегна челото си върху тях и затвори очи.

Искаше да я извика, да я целуне. Искаше отново да се почувства чист и неопетнен. Харесван. Приет. Добре дошъл. Искаше да я приласкае, да легне до нея на голямото легло с дантелени възглавници цвят екрю. Искаше да се упои от аромата и вкуса на тялото й, от устните й, които имаха вкус на шампанско — и да забрави за всичко грозно на този свят, за всичко грозно в самия себе си.

Бронте Хавиланд се чувстваше неспокойна и някак си неуверена. Усещаше как я завладяват безнадеждност и отчаяние. Беше неомъжена. И отчайващо самотна. Животът й се струваше като зейнала бездна от пустота и пустош. Щеше да дойде време, и щеше да дойде скоро, когато саможертвата й за затворничките и сираците нямаше да й бъде достатъчна. Достатъчно дълго време беше живяла, посвещавайки живота си на другите. Както и той. Само че тя жертваше себе си с любов, търпение и разбиране… докато той беше избрал оръжието и убийството. Той можеше да научи нещо от нея… ако си го позволеше.

Брендън продължаваше да стои пред вратата. От стаята не идваше никакъв шум, но той продължаваше да стои, обладан от силно си желание да ритне вратата и да я отвори, за да задоволи проклетата жажда, която изпитваше към нея и която беше започнала през онази нощ, когато тя беше застанала тайно до леглото му, с разпуснати коси, а стройното й тяло беше покрито само с една полупрозрачна нощница.

Но не можеше да го направи, разбира се.

Беше дошъл тук с мисия, която трябваше да доведе до успешен край.

Да търси отмъщение.

Тя можеше да се окаже враг.

Брендън не си направи труда да запали единствената лампа в стаята си. Затвори безшумно вратата, приближи се леглото и се хвърли облечен върху завивките. Отчаяно изстена. Беше пиян, неспокоен и смазан.

— Доста късно си лягате, стари приятелю, не мислите ли?

Той повдигна глава и се втренчи в ъгъла на стаята, откъдето долетя гласът. Едва различи мъжки силует, който седеше в тъмнината.

— За Бога, не знаете ли, че преди да влезете, трябва да почукате?

— Не сме ли малко сприхави тази вечер?

— Върви по дяволите! — Брендън прекара ръка през косата си.

— Хареса ли ви вечерята с госпожица Хавиланд?

— Да.

— Не знаех, че сте такъв познавач на хубавите вина и добрата храна.

— Ние, старите воини, трябва да правим нещо, с което да запълваме времето си, докато сме в окопите. След няколко години бобът и сухарите започват да омръзват.

— Мили Боже, но тази вечер от вас лъха доста горчивина.

— Брендън се извърна и зарови лице във възглавницата.

— Къде беше през всичките тези безкрайно дълги дни, когато наистина умирах от раните си?

Чу се тих смях.

— Как е кракът ви, капитане?

— Оправя се.

— Трябва да се опитате да се въздържате от героични прояви и от тази глупава склонност да спасявате света от цялата тази грубост, грозота и болка.

— Нима се опитваш да ми кажеш, че трябваше да оставя момчето да падне от скелето и да си счупи врата?!

— Просто се опитвам да ви втълпя, да бъдете малко по-предпазлив. Помнете кой сте и защо сте тук.

Кажете ми нещо… сър.

— Да, капитане?

— Не сте ли пример за това, какво става от лоялните офицери, когато те жертват живота си за Короната? Или по-накратко, има ли опасност и аз да се превърна в коравосърдечен нехранимайко, лишен от всякаква съвест?

Мълчание.