Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (5)

Глава 4

Рано следобед на следващия ден Никол се возеше в автобуса от Хило до центъра за посетители в националния парк. Беше свикнала с пътуването в автобуса, защото не разполагаше с кола, на която да може винаги да разчита — тя беше в ремонт точно в момента — а повечето от временните работни места бяха по самия вулкан.

Не беше трудно обаче да пътуваш с автобус в местност, където орхидеите цъфтяха в канавките, а огромни папрати извиваха дъговидни листа, като че ли да защитят топлата влажна земя. Тя се наслаждаваше на менящата се растителност, докато автобусът се изкачваше по немного стръмните, покрити със застинала лава, склонове на вулкана. Хило беше разположен на морското равнище, в близост до тропическа гора. Автобусът тръгваше оттам и преминаваше последователно през обработваеми ниви, после през гори от местните дървета охиа и коа, през местности със застинала лава и накрая — към кратера на самия вулкан, където нямаше почти нищо друго, освен голи черни скали и пролуки, откъдето излизаше дим.

Докато гледаше сменящите се пред погледа й нюанси на зеленото, тя мислено подреждаше задачите, които трябваше да свърши днес. Не се налагаше да пере, слава богу. Това беше първото, за което се беше погрижила сутринта. Беше поработила малко в градината, бе подредила къщата и беше напазарувала зеленчуци за баба Камехамеха.

Тя винаги поддържаше малката си къща в идеален ред. Но сега щеше да изостави домакинската работа за няколко дни, защото искаше да направи няколко предварителни скици за рождения ден на баба Камехамеха, и смяташе, че това е по-важно, отколкото да бърше прах. Бабата искаше няколко рисунки на Бени, най-малкото от нейните внучета. Никол щеше да се погрижи тя да получи хубав портрет.

Трябваше да се отбие и при Жан, за да прегледат рисунките, които може би щяха да свършат работа и да бъдат включени към текста на „Раят, скрит в зелените сенки“. После идваше ред на преподаването. Тя имаше три класа ученици по танци. Днес обаче нямаше да преподава. Обикновено, в дните, когато не преподаваше, тя работеше пет или шест часа като помощник на научните работници в обсерваторията на вулкана.

Всъщност „помощник научен работник“ беше прекалено гръмко наименование за нейната работа, но пък тя беше незаменима. Отменяше учените от бюрократичните им задължения. Грижеше се за счетоводството на някои проекти, както и за личното счетоводство на онези учени, които никога не знаеха колко пари имат в портмонето си. Организираше работата на онези, които не можеха да се справят с това, понякога подбираше необходимото оборудване за изследванията, друг път се грижеше за координацията на различните екипи.

Понякога просто правеше кафе и поливаше цветята. Понякога попълваше документи. Друг път запълваше компютърни файлове с нови данни. Често пишеше докладите на обикновен английски, а не на неясния език, пълен с технически термини, използван от експертите, който звучеше повече като учебник по химия, отколкото като човешка реч.

А понякога отиваше с учените в местата, където течеше новата лава, и ги рисуваше, докато те вземаха скални проби и затваряха горещи пари в контейнери, за да ги анализират по-късно. Веднъж се приближи толкова до тях, че бележникът със скиците й се нави на руло от горещината, а по краката й излязоха мехури, въпреки че беше обута с азбестови ботуши. Независимо какво правеше, тя попиваше споровете, които се водеха около нея и задаваше въпроси на по-търпеливите учени. Искаше да придобие усещане за атмосферата и да получи знания за работата по вулканите, защото те много я привличаха. Не само й харесваше да трупа знания, беше открила, че колкото повече знае за загадъчните величествени вулкани, които клокочеха под краката й, толкова по-точни и с по-голяма дълбочина стават рисунките й.

Обичаше тази част от работата си най-много — рисуването, но проектът, върху който работеше, беше завършен. Нямаше смисъл да започва нов, докато братът на Дейн не започне изследването си върху кипюките. Едва тогава щеше да може да направи разпределение на времето си — колко щеше да й е необходимо за неговия проект и дали ще й остане време за нов.

Дотогава щеше да си почива. Макар това да се отразяваше зле на банковата й сметка, беше чудесно за другите й занимания. Отдавна искаше да завърши серията рисунки на „Вулкано Хаус хотел“, който беше кацнал точно на ръба на огромния кратер на вулкана и гледаше към разместените скални масиви, покрити някога с разтопена лава.

Старата сграда беше наскоро боядисана с червена боя, която имитираше тухли и контрастираше с черната лава по ръба на кратера и тъмнозелената папрат, която растеше сред скалите. Вече беше скицирала пътеката, която се виеше под прозорците на хотела; леките пукнатини и дълбоките дупки там, където пътят беше оставен на безмилостния действащ вулкан и на туристите, които понякога ставаха нервни, друг път — отегчени, а понякога — силно възхитени от присъствието му. Сега искаше да скицира хотела от друга перспектива, от скалите калдера, и да улови дупките, от които излиза горещ дим.

Пътеката, която водеше към скалите калдера, се виждаше добре, докато с много от пътечките, които пресичаха зоната на лавата, не беше така. Скалите калдера представляваха разтопен камък, който беше застинал в нова форма и приличаше на блестящ черен похлупак над острите ръбове на бездните отдолу. Тази разновидност на лавата, по която тя вървеше сега, се наричаше пахоехое. Беше хлъзгава, гладка и твърда, а някога е имала консистенцията на сироп.

Пахоехое можеше да бъде и толкова тънка, колкото е нокътната плочка, но това беше на местата, където се бяха образували огромни мехурчета и бяха застинали, без да се пукнат. Не можеше да се познае колко твърда и устойчива е лавата, докато не стъпиш върху нея. Тъй като никой не искаше плътта му да бъде разрязана до костите от някой остър къс лава, безопасните пътечки върху скалата калдера бяха белязани с купчета камъни, издигнати на неравномерни разстояния. Ако имаше някакво съмнение за това, коя пътека е безопасна и коя — не, Никол трябваше само да следва по-тъмния участък от скалата, там, където първоначалният й блясък беше изтрит от множество стъпки.

За нещастие, мястото, откъдето искаше да види хотела, не беше в безопасните участъци. Тя се отклони от пътеката и стъпи върху много по-грапава лава. Тук също беше безопасно, защото лавата не беше образувала големи мехурчета, но беше все едно да стъпваш върху ножове. Всеки път, когато острите ръбове се забиваха в обувките й, тя си спомняше за онзи първи път, когато й бяха обяснили откъде идват хавайските наименования на различните видове лава. Пахоехое беше име, което се лееше от устата така, както лавата се лее от вулканското гърло: па-хой-хой. Лавата, наречена „аа“, беше грапава и дебела и името й датираше от времето, когато хавайците, боси, стъпили върху нея и извикали: „А! А!“

Никол се съмняваше, че наименованията на лавата наистина са дадени така, но историите й харесваха. Беше благодарна за обувките с дебели подметки, с които беше обута. Отиваха на шортите й от здрав плат в цвят каки, но изглеждаха странно с коприненото потниче на цветя, което беше част от стар костюм за танци и беше много удобно. Всяка прилика с Пеле обаче свършваше с това потниче. Косата й беше сплетена на плитки, които бяха здраво прикрепени на тила й с фуркети. Пусната свободно, косата й пречеше и я изнервяше, когато върнеше по планинските склонове или рисуваше.

След няколко минути тя откри мястото, където беше седяла и скицирала преди. Тук лавата аа беше отстъпила малко място на лавата пахоехое, която беше толкова черна и лъскава, колкото е била и в деня, в който е замръзнала след огненото си раждане.

Като закрепи папката с листове на коленете си, тя започна да изучава старата конструкция на хотела, който се извисяваше над езерото замръзнала лава. Беше планирала да завърши рисунките на „Вулкано хаус хотел“ още преди месеци, но все изникваше нещо друго. Сега, когато братът на Дейн беше дошъл на Хаваите, за да даде името и уменията си на проекта „Острови на живота“, тя нямаше да има много свободно време, за да рисува за удоволствие. Но докато доктор Уилкокс се подготвеше да започне работа, беше свободна.

Всъщност тя нямаше търпение да започне работа по проекта „Острови на живота“. Продължителността и красотата на живота в лицето на побеждаващи всичко странни видове я очароваше. Тя се чувстваше като роднина на кипюките, оцелели след вулканичните изригвания, преживели разрушенията.

Чувстваше се по същия начин, когато мислеше и за постепенното връщане на живота по склоновете, където лавата едва беше замръзнала. Грацията и непреклонността на живота я караха да благоговее. Тя се изпълваше със сила, когато си помислеше, че е част от всичко това. Нямаше търпение да работи с доктор Уилкокс и да научи нови неща от него.

Ръката й се поколеба за секунда, надвесена над листа. Запита се дали доктор Уилкокс е толкова забавен, дружелюбен и сговорчив като брат си Дейн. Надяваше се да е така, защото щеше да прекарва много време с него. Но ако беше наистина непоносим, тя нямаше да се оплаква от неговата личност. По-скоро щеше да работи в гробна тишина, отколкото да общува с него или да предизвиква лошия му нрав. Щеше да бъде най-неприятно, ако той се смяташе за богоизбран и презираше останалите си себеподобни.

Не че нямаше да се справи с работата, ако доктор Уилкокс беше толкова лош, колкото Фред, онзи грубиянин вулканолога, който се държеше така, сякаш всяка жена в света умира да легне с него. Беше се справила с Фред. Можеше да се справи с всекиго.

Но щеше да й се наложи да прекарва доста време навън, насаме, с доктор Уилкокс. Ако той беше непоносим, часовете щяха да минават бавно и тягостно дотогава, докато той не схванеше нейното послание и, съответно, не променеше поведението си. Да, той щеше да се откаже. Всички мъже се отказваха, рано или късно. Тя винаги продължаваше да се усмихва мило и да казва „не“. Дори добрият стар Фреди се беше отказал.

Над листа й падна сянка и закри не само светлината, но и обекта, който тя скицираше. Никол вдигна поглед, премигна и си помисли, че да мислиш за дявола е равносилно на това да извикаш името му. С целия си ръст от шест фута над нея се извисяваше, на два инча от носа й, за да бъдем точни, човекът от мислите й.

— Здравей, Фред — каза тя разсеяно и продължи да рисува.

И за стотен път се запита какво ли намират жените в „доктор Фред“. Широките му рамене, мускулестите крака, изсветлялата му от слънцето кестенява коса и широките сини очи не предизвикваха никаква тръпка у нея. Тя приемаше това като още един знак за своята фригидност, женската й студенина, която дори изригващ вулкан не би могъл да стопли. Фред Уорън беше накарал да бият лудо повече женски сърца на острова, отколкото изригванията на вулканите.

— Здравей, моя малка красавице. Видях, че рисуваш. Изглеждаш ми самотна.

— Не съм — каза тя весело. След това смени темата с такава, която със сигурност би се харесала на един учен. Заговори за работата му. — Всичко наред ли е? Чух, че наскоро си се върнал от отпуска?

— Значи съм ти липсвал, ха? — Той показа на Никол два реда перфектни бели зъби.

— Умирах за теб. Не получи ли поканата за погребение? — Тя наклони тяло на една страна, за да може да вижда покрай него. Смръщи вежди и съпостави пропорциите на истинския „Волкано хаус хотел“ с този, който беше скицирала. Още малко светлосянка в края на сградата… да, ще стане добре.

— Не ми приличаш на умряла — Той огледа извивките на тялото й под маскировъчните дрехи и облиза устни с език.

— Май вземаш вълшебни хапчета. Оцелял си и това е чудо. — Тя постави юмрук на коляното му и го бутна. Силно. — Великолепен си, но все още не си исторически паметник. Мръдни. Пречиш ми.

— Така по-добре ли е? — Той застана плътно до нея в дясно, като й даде възможност да огледа и почувства мускулестите му бедра.

— Не. Мислил ли си някога да бръснеш краката си?

Фред се засмя и отстъпи назад.

— Ще танцуваш ли в клуба довечера?

Тя кимна.

— А кога ще направиш соло в леглото ми?

— Отговорът е все същият — когато успееш да ме надтанцуваш или да биеш барабаните по-бързо, отколкото аз танцувам. В клуб „Кипюка“, на сцената.

Той изръмжа, после каза:

— Не е честно. Дори Боби не може да направи това, а е як като бик.

— Изисква се повече от физическа сила.

— Да? Като например какво?

— Издръжливост и желание за победа. Финес. Решителност. — Вдигна неочаквано поглед към Фред. — И червена коса.

— Ще я боядисам.

— Няма да ти навреди и да отслабнеш малко — каза тя, уж невинно.

Фред се засмя на насмешката й и се отказа.

— Ще се видим довечера, красавице.

— Да, но аз няма да те видя.

— Защо не?

— Светлините на прожекторите ме заслепяват. — Тя театрално закри очите си с опакото на дланта си. После свали ръка и отново смени темата. — Марси иска да знае дали залаганията за този месец са приключили.

— Марси?

— Новата звезда от Вашингтон. Доктор по философия. Сеизмолог. Сигурна е, че може да предсказва изригванията по земните трусове по-добре от всички други.

— Марси. — Смръщил вежди, Фред се опита да си спомни. Всяко лято имаше множество нови хора, които бяха в доста широки граници — от важни клечки до току-що дипломирали се студенти.

— Руса — каза Никол и започна да запълва със светлосянка едната страна на сградата. — С цепка между гърдите, която започва от брадичката и стига до пъпа. Зелени очи, но това забелязват, кой знае защо, само жените.

— О, тази Марси. — На лицето му бавно се изписа усмивка. — Значи иска да играе, така ли?

— Не знам за това, но иска да вложи малко пари в залаганията.

— Благодаря. Ще поговоря с нея за леките земетресения.

Никол поклати глава и загледа как Фред се отдалечава по застиналата лава в търсене на по-достъпни жени. Веднага щом насочи отново поглед към сградата, тя забрави за относително безвредното си кокетничене. Със сигурност рисунката имаше нужда от по-плътна светлосянка, за да се улови възрастта на сградата и нейното износване, скрито под новия пласт боя. Да, и още малко светлосянка тук, по самия ръб…

Тя вдигна молива и започва да работи бързо, отново забравила за всичко друго на света. Настоятелното писукане на алармата на ръчния й часовник най-сетне успя да проникне до съзнанието й. Тя измърмори нещо под нос, въздъхна и изключи звука. И едва тогава забеляза, че е започнало да се смрачава.

— По дяволите! Трябваше да звъни в три и трийсет, не в пет и трийсет! Нима съм сбъркала?

Единственият отговор на този въпрос беше положението на слънцето на небето. Беше пет и трийсет. Нямаше никакво съмнение. Ако успееше да хване следващия автобус, щеше да има точно време да стигне до дома си, да се преоблече и да се втурне към клуб „Кипюка“. Щеше да пристигне там точно преди учениците й от напредналия клас да завършат петъчното си изпълнение. Като размисли още веднъж, реши, че дори няма да може да вземе душ. Скочи на крака и започна да тича по крехката лава.