Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (29)

Глава 28

Стив успя, тичайки, да се изравни с тях на автобусната спирка. Децата седнаха по две на седалките и Никол се намери до Чейс. Тя се сви в ъгъла и остави достатъчно място за двама мъже с неговите размери. Но Чейс нарочно седна по-близо.

По време на пътуването децата се обзалагаха (на фъстъчено масло срещу майонеза) кога точно планината ще избухне. Гледаха през прозорците, за да видят изригващата лава навреме, а после да могат да си хапнат от залозите.

Както обикновено, върхът на Килауеа беше потънал в облаци и цветни дъги, с което казваше на децата, които живееха в мократа половина на острова, онова, което те вече знаеха: че ще вали. Валеше почти всеки ден, но за кратко. Децата от острова приемаха този дъжд така, както децата от континента приемаха слънчевата светлина, снега или пък смога.

По време на пътуването Никол слушаше веселото бъбрене на децата, но с цялото си сърце желаеше да не усеща така осезателно присъствието на Чейс до себе си, да не се вълнува от допира до мускулестото му бедро, което се притискаше силно в нейното всеки път, когато автобусът завиеше рязко. А, изглежда, пътят се състоеше само от резки завои. Първия път, когато почувства горещината на кожата му да изгаря нейната, тя беше трепнала и се беше свила — все едно, че беше докоснала разтопена лава. Втория път, когато кракът му се притисна към нейния, тя пак трепна, но не толкова мъчително и силно.

До петия път, вече беше успяла да наложи контрол над тази своя реакция, но не можеше да овладее лекия трепет, когато помислеше за бедрото му.

Точно малко над средата на леко извиващия се нагоре склон на Килауеа, автобусът спря, въпреки че на това място нямаше спирка, за да могат те да слязат. Оттам една почти невидима пътечка водеше към любимото на много хора място за пикник. Бени ги поведе по пътечката и те го последваха, но скоро всякакви признаци за път се стопиха, погълнати от огромните папрати, храсти и извисяващите се над всичко дървета охайа.

Веднага щом мястото за пикник остана зад тях, те се разпръснаха като отбор катерачи. Бени продължавате да води. Марк беше трети в колоната, зад Лайза. Останалите момичета следваха Марк, а Стив вървеше много близо зад тях, готов да им помогне, ако стане нужда. Никол вървеше най-отзад, за да държи под око всичко.

А Чейс вървеше по петите й и буквално дишаше във врата й.

Докато си пробиваха път през гъстата зеленина и внимаваха заради трудния терен, тя се опитваше да не мисли за присъствието му точно зад себе си. Понякога успяваше, но повечето пъти — не. Кожата й тръпнеше от женска чувственост, която за нея беше нещо ново и прекалено възбуждащо. Тя си казваше, че това е просто номер на слабите й нерви. Но сама не си вярваше. Когато човек е нервен, обикновено му е студено, а не горещо.

Въпреки че всъщност не съществуваше пътека, която да следват, никой не се тревожеше, че могат да се губят. Бени имаше ненадминато чувство за ориентация, нещо като триизмерна памет, която му позволявате да вижда и да запомня горски знаци, които бяха невидими за останалите. След първите няколко изкачвания в планината всички се отпуснаха и започнаха да му се доверяват без резерви.

Чейс, който беше чувал за ясновидската дарба на Бени по отношение на природата, не се опитваше да запомни пътеката. Тъй като нищо в околността не се променяше видимо, той се наслаждаваше на гледката непосредствено пред себе си.

Краката на Никол бяха дълги и грациозни, силни и гладки. Той помнеше колко приятно беше чувството за тази нежна кожа, допряна до неговата. Споменът беше толкова жив, че той почти се зарадва, когато ходът на мислите му беше прекъснат от веселия глас на Марк.

— Хайде да си разменим няколко анекдота, свързани с морето! — извика момчето през рамо.

Всички деца ахнаха в радостно предвкусваме. Веселбата започваше.

— Знаете ли откъде идва рибата? — извика Стив над главите на момичетата.

— Не. Откъде? — запитаха те в хор.

— Финландия!

Децата се засмяха, после настъпи пауза.

— Защо акулите не могат да пеят „до, ре, ми“? — запита Сенди.

— Не знам — каза Лайза смело. — Защо?

— Защото не разполагат с гами!

— Удавете я! — извика Стив, който се засмя, макар да не му се искаше.

Навлязоха в по-трудна за изкачване област и дълго време мълчаха.

— Свършихте ли? — запита Марк после. — Може би трябва да минем на шеги за птиците.

— Не, искам да рисуваме! — извика нетърпеливо Лайза.

— Да рисуваме! — завикаха всички деца, освен Марк, който скромно чакаше решението на Никол.

— Добре — съгласи се тя. — Може би толкова шеги стигат за днес.

Когато всички нададоха радостни възгласи, тя извади скицника и молива си. Само с няколко бързи щриха пресъздаде лицето на Марк такова, каквото беше в мига, когато приятелите радостно се смееха на шегата му. Но тя успя също така да пресъздаде нещо извън този миг, неговата замисленост и сериозност, неговата още неразвита сила, мъжът, който растеше в красивото усмихнато момче. Скицата не предаваше Марк в по-добра светлина, тя просто показваше какъв е в момента и какъв ще стане.

Чейс забеляза доволната усмивка на Марк, с която той наблюдаваше как скицата се оформя. Забеляза също така бързите и срамежливи, но пълни с възхищение погледи, които племенникът му хвърляше на Никол, когато си мислеше, че нейното внимание е далеч от него. Тези погледи подсказаха на Чейс, че Марк е влюбен в нея. Като си спомни какви са чувствата на едно момче на тази възраст, Чейс се съмняваше, че Марк е наясно защо му е толкова приятно да бъде с Никол.

А после Чейс се запита дали Никол е наясно с това.

Тя добави последните щрихи и момчето, със смях и доволство, грабна рисунката, за да я покаже на всички останали.

Докато ги наблюдаваше, Чейс си изясни, че Никол знае плахите и още неоформени чувства на Марк към нея. Рисунката показваше на Марк, че тя го харесва и одобрява. Умело и с безкрайна нежност се грижеше Марк да няма причина да се чувства неудобно или да бъде смутен от още незрялото си възприемане на Никол като жена.

Чейс оцени чувството й за такт и в същото време си пожела тя да беше показала поне наполовина толкова нежност и към него. Със сигурност, тя знаеше колко дълбоко се разкайва той за онова, което й беше сторил.

Но още в мига, когато тази мисъл му хрумна, той я отхвърли с иронична усмивка за своя сметка. Той може и да желаеше загриженост и нежност от нея, но в същото време не беше показал такава загриженост към нейните чувства. Имаше късмет, че не го беше пратила по дяволите и, в частност, да изследва сам кипюките.

Бени ги поведе през гъстата гора и избуялата по-ниска растителност, после през гладко застиналия поток лава, по чиято каменна повърхност се виждаше много малко зеленина. Бяха необходими дъжд, слънчева светлина и доста дълго време, за да бъде нарушена стъклената повърхност на лавата пахоехое, да се появят пукнатини, в които да се натрупа достатъчно пръст, че растенията да пуснат корени.

Чейс се запита колко ли е стар точно този пласт лава. Беше относително лесно да се направят приблизителни догадки — по-старата лава беше почти винаги отдолу, а новата — отгоре. Но дали изригването е станало преди хиляда или седем хиляди години беше въпрос на мнение, да не говорим за разгорещените спорове на учените. Дори възрастта на кипюките се определяше трудно. В тропиците, дърветата нямаха добре оформени концентрични кръгове, които да определят колко сезона са преживели, по простата причина, че нямаше точно разграничение на сезоните. В това райско кътче всички дни си приличаха.

Но теренът не беше толкова непроменлив като дните. Само след стъпка, лавата пахоехое отстъпваше място на лавата аа. Тя имаше много по-груба повърхност, която позволяваше на земната пръст да се струпва на места и върху нея да растат папрати, храсти и трева и дори дървета охайа. Родени от огъня, живеещи на върха на дишащ вулкан, дърветата охайа бяха развили способност да затварят порите си, когато отровните газове излизаха на повърхността. Другите растения умираха, но не и дърветата охайа. Те само сдържаха дъха си, докато въздухът не стане отново годен за дишане. В случай, че отровните изпарения не се излъчваха прекалено дълго, само огън можеше да убие дърветата охайа.

Няколко фута по-навътре по лавата пахоехое гората ставаше толкова гъста, като че ли реката от разтопени скали никога не беше съществувала, че не беше изгорила старото и дала живот на новото.

Над главите им облаците се носеха ниско и обещаваха топъл дъжд. Той се изсипа на порой, но премина бързо и остави всяка, дори и малка, пукнатина пълна с живителна влага. Малки и тесни поточета вода се стичаха в зелените падинки, радвайки се на краткия си живот, преди да бъдат поети от порите на слоя лава и да изчезнат завинаги. Част от дъждовната вода щеше да се появи отново като изворчета по-надолу по планината. Но по-голямата част от нея щеше просто да изчезне, да се върне обратно в океана през отвори далеч под повърхността на вълните.

Земята под краката им стана още по-неравна и трудна за изкачване, като че ли още неизстиналата лава беше натрошена с чук и оставена да изстине така. Децата продължаваха напред с увереността на катерачи, които са били тук и преди. Помагаха си едно на друго на най-трудните места и поемаха пак напред, без да се бавят и без да вдигат излишна врява.

Чейс забеляза, че Марк изчаква да види дали Никол се нуждае от помощ. Тя всеки път му махваше с ръка да върви напред. Вървеше изключително грациозно и се поколеба само веднъж — когато кракът й се подхлъзна по мокро от дъжда листо. Чейс мигновено застана до нея, хвана я за ръката и й помогнала възстанови равновесието си.

От допира на пръстите му до голата й ръка, сърцето й подскочи. Заля я горещина, последвана от моментна слабост. Тя усещаше много ясно всяка подробност и особено превръзката, която стягаше дланта му. Пое си рязко въздух и веднага в ноздрите й нахлу горещата мъжка миризма на тялото му. Неспособна да се спре, тя вдигна поглед към него и видя как зениците му се разширяват в първичен отговор на нейното близко присъствие. За миг, тя видя отново лицето му над своето, потъмнелите му от страст очи, когато тялото му покри нейното. Сърцето й първо спря, после започна лудо да бие.

— Никол? — запита той тихо. — Добре ли си?

Тя затвори очи, но така само засили чувственото възприемане на присъствието му. Затова отвори рязко очи.

— Да. Изненада ме. Не съм свикнала да…

Когато Никол прекъсна рязко изречението по средата, Чейс го довърши вместо нея.

— Да бъда докосвана от мъж, който не е „безопасен“. — Погледът му срещна въпросително нейния. — Всичко е наред. Знаеш, че няма да те нараня.

После чу собствените си думи и устата му увисна. Вече я беше наранил жестоко, и то без да я докосне въобще.

— Имам предвид, физически — каза той. — Поне до толкова можеш да ми се довериш, не мислиш ли?

Тя кимна мълчаливо, защото това беше истина. Дори когато той мислеше, че тя е на лов за богати мъже, не я беше наранил физически. Ръцете му бяха нежни, не груби. Те я бяха накарали да се чувства… добре.

— Никол — каза той с нисък гърлен глас, — позволи ми да ти се реванширам.

— Няма нужда. — После, преди да е изразила с думи възраженията, които напираха на устните й, тя каза: — Ти беше по-добър с мен, отколкото съпругът ми някога е бил, а той въобще не страдаше от чувство за вина. Защо ти трябва да се чувстваш виновен?

Чейс си спомни момента, в който я беше разсъблякъл и тя беше покрила гърдите си — защитен рефлекс. Тогава той не беше проумял жеста, но сега му стана ясно и от това стомахът му се сви.

— Нима той те нараняваше в леглото? Затова ли…

— Чичо Чейс! — извика Марк от върха на втвърдения поток лава. — Всичко наред ли е?

При това прекъсване огромно облекчение завладя Никол. То щеше да сложи край на неудобния разговор. Тя нетърпеливо се обърна към момчето. Но преди да е успяла да проговори, Чейс го направи.

— Всичко е просто прекрасно. В обувката на Никол влезе камъче. Продължавайте напред. Ще ви настигнем след минутка.

Марк се поколеба до мига, в който Чейс се извърна към него с цялото си лице. Дори от разстояние двайсет фута не можеше да се сбърка заповедното изражение на сивите му очи. Момчето махна с ръка, обърна се и побърза да настигне другите деца.

— Отговори ми! — каза Чейс, но гласът и докосването му бяха много по-нежни от думите му.

— Той не ме биеше, ако това имаш предвид.

— Не попитах точно това.

Изведнъж на Никол й се прииска да пищи неудържимо, за да спре настоятелните въпроси на Чейс. „Нима той не вижда, че не искам дори да мисля за това, камо ли да си спомням?“ В гнева си към неговата нечувствителност тя забрави, че трябва да се защити, забрави, че трябва да изпитва унижение от провала си като жена.

— Ти беше в леглото с мен — отвърна рязко Никол. — Не можеш ли да си представиш защо един мъж може да стане нетърпелив и… и невнимателен.

— Глупости! — Устата на Чейс покри тази на Никол, езикът му се вмъкна между зъбите й и спря възмутените й думи.

След първия миг целувката се промени. Езикът му я докосваше бавно и нежно. Той вкусваше устата й така, както беше вкусвал цвета на дървото.

Въпреки че ласката беше нежна, тя не би могла да я прекъсне, дори да пожелаеше. Ръцете му я държаха така сигурно, че я караха да се чувства едновременно уязвима, крехка и на сигурно място. Докосването му я уверяваше, че няма да я нарани физически. Поне в това отношение беше постъпила правилно, като му се беше доверила.

Това чувство за сигурност предизвика нежна и ласкава топлина в тялото й. Чувствената горещина я накара да се отпусне, промени я, спря дъха й някъде по средата на гърлото й. Лекият й дрезгав вик пък предизвика чувствени тръпки у Чейс. Той откъсна устни от нейните и погледна в очите й, защото искаше така, безмълвно, да й каже, че безкрайно много съжалява за жестоките неща, които беше казал, за да бъде сигурен, че брат му Дейн няма да има любовна връзка с нея.

Но видът на зачервените й устни накара Чейс да забрави всичко на света, освен това, колко приятно му беше да я целува. Със същата опустошителна нежност, която беше приложил на цветето, той хвана долната й устна между зъбите си.

А тя почувства досега на всеки негов зъб като ласка, почувства върха на езика му да гали меката плът на устната й, а когато той нежно я захапа, тя изпита неудържими чувствени тръпки. Искаше й се да спре да диша, да спре да мисли, да не прави нищо друго, освен да чувства.

— Ти си жена! — изстена Чейс и езикът му се гмурна между омекналите й, раздалечени устни. — Цялата си жена, от върха на главата до пръстите на краката. И ако сега не се откъсна от теб — добави той дрезгаво, — ще смутя много тези деца.

Но вместо веднага да я пусне, той отново я целуна, бавно, дълбоко, като с целувката си й каза всичко, което не би могъл да опише с думи. Когато най-после вдигна глава, той видя чувствен глад в очите й. И страх.

— Не се страхувай от мен — каза той и гласът му изразяваше болка.

Тя поклати глава.

— Не е това.

Думите й едва излизаха от стегнатото й гърло. Тя се опита да направи крачка далеч от него, но не успя. Той я държеше прекалено близо до себе си, прекалено силно. И прекалено внимателно. Почувства се гола, после й се прииска наистина да беше така. Прииска й се да го придърпа към себе си, вътре в себе си.

Невъзможно.

Всичко това беше невъзможно.

Сама би наранила себе си още повече. Така, както се нараняваше сега. Позволяваше си да мечтае, когато много добре знаеше каква е реалността.

— Щом не се страхуваш от мен, какво… — поде той.

— Пусни ме! — прекъсна го тя отчаяно. — Моля те, Чейс. Боли ме.

Озадачен, той я пусна.

— Съжалявам. Не мислех, че те държа толкова силно, че да те заболи.

— Не това имах предвид.

Той нежно погали бузата й с опакото на дланта си.

— Тогава, какво те боли, сладка танцьорке?

Тя си пое дълбоко, но накъсано, дъх. Бягането от него не й беше помогнало. Може би, ако говореше направо, щеше да постигне целта си. Всичко друго беше по-добро от чувството, че виси някъде между рая и ада.

— Боли ме, защото съм само наполовина жена — каза тя. — А когато съм покрай теб, ме боли още повече. Ти ме караш да пожелавам неща, които са просто невъзможни.

— Какви неща? — Той докосна нежно долната й устна с палеца си, но онова, което наистина искаше, беше да почувства как тялото й тръпне под неговото, когато я целува. — Какво те карам да пожелаваш?

— Да бъда достатъчно жена, за да ти доставя удоволствие в леглото.

Той не можа да скрие колко е шокиран. От всички неща, които очакваше да чуе, това беше най-неочакваното. Като видя израза на лицето му, тя почти се усмихна. Почти. Но точно сега изпитваше болка дори от това, че е жива. Усмивките бяха нещо, за което и въпрос не можеше да става.

— Да — каза тя с дрезгав глас. — Звучи като някаква тъпа шега, нали? Хайде, смей се. Но не очаквай и аз да се смея. Аз ще се смея утре. Или вдругиден. Или… — Тя сви рамене и започна да се катери нагоре, изчерпала способността си да говори.

Изумен, Чейс просто стоеше и гледаше втренчено след нея до мига, в който тя се обърна назад. Тогава ръката му се стрелна и хвана китката й. Той я придърпа към себе си, но без да й причинява болка.

— За Бога…! — Той поклати глава веднъж, рязко, все ще неспособен да повярва в онова, което беше чул. — А нима не ти хрумна нито веднъж, че всъщност аз не ти доставих никакво удоволствие в леглото?! На мен със сигурност ми хрумна.

— Но ти ми достави удоволствие — каза тя глухо. — По-голямо, отколкото бившият ми съпруг някога ми е доставял. А аз не можах да те задоволя така, както една истинска жена би го направила.

Точно когато Чейс отвори уста да й каже колко много греши, той видя неясно движение на върха на замръзналия поток лава. Някое от децата се връщаше, за да провери дали всичко с тях е наред. С лек натиск на пръстите си, той освободи китката й и каза тихо: — Ще говорим по-късно. Когато сме насаме.

— Няма за какво да говорим. — Изражението на Никол беше така внимателно модулирано, както и гласът й. — Ти се чувстваш виновен, че си ме наранил. Е, вината не беше твоя, затова можеш да се тревожиш и да се чудиш как да оправиш нещата. Аз не съм добра в леглото, а ти си точно такъв, какъвто трябва да бъде един мъж. Приказките няма да променят този факт. Нищо не би могло да го промени.

— Пътека? — извика Бени някъде над главите им.

— Не, благодаря! — извика тя, като разбра безпогрешно лаконичния въпрос на Бени — Няма нужда да търсиш друг, по-лесен, път за мен. На тази пътека й няма нищо и вървенето по нея ще ми се отрази чудесно.

Чейс видя Никол да изчезва над върха на потока лава. Тя се движеше леко, грациозно и с първична женственост, заради която му се искаше да я грабне в прегръдките си и да не я пусне, докато тя най-после не разбере колко много греши по отношение на себе си.

Но не можеше да направи това тук, докато децата ги чакаха. Не можеше да направи нищо, освен да я последва. Втурна се нагоре, използва сила там, където Никол беше използвала финес, като с цялата си душа желаеше да останат насаме. С всяка крачка, която правеше, с всяко камъче, което усещаше под пръстите си, нейните думи ехтяха в главата му.

„Аз не съм добра в леглото, а ти си точно такъв, какъвто трябва да бъде един мъж.“

„Ти наполовина грешиш, Никол — отговори й мълчаливо той. — Нямам търпение да останем сами и да ти покажа в точно коя част грешиш.“