Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (28)

Глава 27

На следващата сутрин къщата на Никол беше пълна с деца, които се опитваха да се приготвят за катерене в планината.

— Внимавайте! — каза остро Никол.

Думите едва бяха излезли от устата й, преди Марк Уилкокс да е грабнал отвореното, клатещо се бурканче туршия и да го постави обратно на кухненския плот, по-далеч от ръба. Нито капка марината не падна на пода.

— Добро хващане — каза тя и вдигна палци. — Не знам какво щях да правя без теб.

Той се усмихна доволно. На тринайсет, той вече беше по-висок от Никол, макар още да не беше достигнал мощното телосложение, което костната му структура обещаваше. Трябваше да изяде още доста храна, за да достигне баща си или пък, което беше още по-голямо предизвикателство, още по-силния си чичо Чейс.

— Хей, дребосъче — каза Марк на сестра си. — Ще си играеш ли още с това фъстъчено масло, или ще го дадеш на някого, който знае как се правят сандвичи.

Сенди направи гримаса на брат си и предаде на друг бурканчето. Знаеше какво ще стане после. Доколкото добре разбираше тя нещата, онова, което брат й щеше да направи с фъстъченото масло, не трябваше да става достояние на всички.

Със спокойствие и безразличие към отвращението на сестра си, Марк си направи огромен сандвич с много слоеве фъстъчено масло и майонеза. Мажеше последователно от едното и от другото, докато хлябът не започна да се огъва под тежестта на слоевете.

Сенди издаваше звуци, които трябваше да подскажат, че й се повдига. А приятелката й Джуди се кикотеше неудържимо. Току-що се беше успокоила, когато Бени дойде, накуцвайки, откъм градината. Обикновено навсякъде го следваха между двама и десетима от братовчедите му, братята и сестрите му, но днес останалите членове на семейството бяха заминали за Оаху. Но като знаеше, че предстои да си правят пикник в кипюките, Бени си беше останал у дома.

Най-добрият приятел на Марк, Тим, нямаше да бъде с тях, защото имаше възпалено гърло, а майка му не можеше да бъде убедена, че състоянието му се дължи на викане по време на бейзболен мач. Стив, последният от триото, закъсняваше, както обикновено. Щяха да го срещнат на автобусната спирка, ако въобще успееше навреме.

— Пончо? — запита Никол.

Гласчетата й отговориха накъсано, но все пак в хор. Общо взето казаха, че всеки, който се нуждае от пончо, вече си има.

— Манерки? — запита тя. — Автобусни билети?

Още един път се чу хорът от гласчета.

— Добре, войници. Опаковайте обяда си.

— Лайза? — запита умолително Бени.

Никол не можеше да помисли за Лайза, без да помисли за Чейс. В резултат на това, тя стисна много силно найлоновата торбичка и я скъса. Опита се да запази спокойствие и се помоли никой да не е забелязал треперенето на ръцете й, което показваше, че сърцето й бие лудо.

Миналата вечер, в дългите часове преди да заспи, я преследваше видът на кървящите длани на Чейс. Фактът, че той се намира в котиджа само на няколко крачки от нея, изгаряше съзнанието й — като тих, но непрестанен огън. Усещаше, че нещо се е променило между тях двамата по време на опустошителния танц, но не знаеше какво. Каквото и да беше, то не беше достатъчно да задържи Чейс на сцената, след като светлините угаснаха.

— Сега Лайза живее с баща си — каза Никол внимателно. — А той може би не иска тя да дойде с нас точно днес.

Въпреки че Бени не каза и думичка, разочарованието му беше явно, а това късаше сърцето й. Тя се наведе и топло го прегърна.

— Хайде, отиди у тях, миличък — каза тя и се усмихна, без да откъсва поглед от тъмните очи на Бени. — Изтичай и попитай дали татко й ще я пусне с нас.

— Разбира се, че може да дойде — каза Чейс иззад отворената градинска врата. — Ако и аз съм поканен обаче.

— Чичо Чейс! — извика Марк, очевидно очарован от неочакваното му пристигане. — Велико!

— Сигурно! — каза Чейс сухо. Но гледаше Никол. Тя стоеше, замръзнала в средата на малката си кухничка. — Може ли да дойда с вас?

Никол нямаше как да откаже, дори да й се искаше. А не беше сигурна, че не иска той да е с нея.

— Разбира се — каза тя, после се обърна и започна да пъха пакетираната храна в чантата.

— Задръж майонезата — каза Чейс на Марк. После сведе поглед към дъщеря си. — Ти не ми каза, че трябва да си вземем обяд.

— Не се налага. Бени е тук.

Момчето се усмихна и посочи раницата си.

— Споделя.

— Сигурен ли си, че има достатъчно и за трима ни? — запита Чейс. — Аз огладнявам доста.

— Виж — каза Бени.

Чейс отвори чантата и видя печено пиле и пресни плодове, кифлички и сурови зеленчуци — достатъчно храна, че да се нахранят четирима възрастни мъже.

— Задръж и фъстъченото масло — каза той на Марк. После се обърна към Никол. — Ако си готова, и ние сме готови.

Тя нищо не каза. Не можеше. Съзнанието й беше още съсредоточено в момента, когато той беше протегнал ръце към раницата на Бени и тя ги беше видяла: пръстите му бяха здраво стегнати в бинтове, а под мазолите, дланите му бяха насинени.

— Господи, чичо Чейс! — каза Сенди, втренчила поглед, впечатлена и ужасена в същото време. — Какво си направил с ръцете си?

Той се усмихна, но малко накриво.

— Играх си с огъня.

— Изгорил си се?

— Чак до костите.

Сините очи на Сенди се разшириха от учудване.

— Сигурно много те боли.

— Да. — После добави тихо: — Но аз нараних огъня много повече.

Само Никол и Лайза чуха думите му. Но само Никол ги разбра. Тя извърна поглед, за да не вижда дълбоките, ясни и сиви като дъжда очи на Чейс. Сведе поглед към пръстите му. Когато вдигна раницата, ръцете му трепереха. Тя все още чуваше безразсъдното му, безмилостно барабанене, което я караше да танцува все по-бързо, да се извисява все повече и повече, издигайки я до ниво, което никога преди не беше достигала. Той приличаше на Бог, беше неумолим.

Но не беше Бог. Беше наранен и кървеше като всички смъртни.

— Окей, банда — каза тя. Това й костваше доста усилия, но успя да запази гласа си спокоен, неутрален. — На коя кипюка ще отидем?

— На Камехамеха Айки! — отговориха всички едновременно, в хор.

Децата обичаха тази потънала в зеленина, скътана кипюка, която се намираше по средата на склона на Килауеа. Бяха кръстили кипюката „Малкият Камехамеха“ заради Бени, който ги беше завел там.

— А ти, Лайза? — запита Никол. — На теб катери ли ти се чак дотам?

— Аз ще й помагам — каза Марк. — Добре ли е така, катеричке малка?

— Аз! — настоя Бени.

— Аз също — каза Чейс. После запита Никол. — Кипюката в активната зона ли се намира?

— Не. Защо?

— Звънчетата по границата на зоната тази сутрин звъняха.

Вниманието на децата беше привлечено на мига. Те знаеха за алармената жица, свързана с всеки сеизмограф във вулканската обсерватория. Всеки път, когато хармоничните трептения траеха повече от десет минути, звънчетата звънваха и казваха, че кипящата разтопена маса се придвижва все по-близо до повърхността на земята.

Преди години движенията на магмата бяха толкова лесно предсказуеми, че алармата въобще не беше необходима. Но през 1975 голямо земетресение в планината беше променило всичко. Планинските пластове се бяха разместили, бяха затворили старите отвори, от които магмата избиваше на повърхността, а не бяха са отворили нови, достатъчно големи и постоянни.

Преди земетресението беше имало четири големи изригвания, предшествани от невидими движения на магмата под повърхността. И сега съотношението беше запазено. На Големия остров все още продължаваше да се ражда земя, но това ставаше тихо и болезнено, като че ли планината и разтопените скали се бореха против невидими пречки.

И окован в тези свои вериги, Килауеа беше по-малко предсказуем. Някой ден планината щеше да отхвърли ограниченията, защото нищо не би могло дълго да застава срещу невероятните сили, които работеха под повърхността на това райско кътче. И когато Килауеа най-после скъсаше веригите си, огънят на съзиданието отново щеше да бъде свободен. И тогава фонтани от буйна огнена лава щяха да се издигнат на много футове височина в танц, толкова красив, колкото и могъщ.

— Къде? Кога? — запитаха децата. Като всички други на острова, те искаха да имат места на първия ред за голямото изригване.

— Това вече се е случвало. Не се тревожете — добави Чейс, като видя разочарованието, изписано на лицата им. — Няма да пропуснете нищо. Било е по-скоро разместване на земните пластове, отколкото изригване. — А на Лайза каза: — Това означава, че течната лава така и не е успяла да избие на повърхността. Просто се е промъкнала през пролуките в солидните твърди скали отдолу.

Марк издаде звук на отвращение.

— Още един път лавата се е проявила като страхливка. Господи, ще остарея и побелея, преди да видя истинско изригване.

Чейс се засмя.

— Съмнявам се. Само след няколко седмици ще се случи нещо, защото горещият басейн отдолу ще бъде пълен. Готов съм да се обзаложа.

— Татко няма да ми разреши да се обзалагам — каза Марк възмутено.

Никол успя да сдържи смеха си и погледна часовника си.

— Хайде, войници. Пеле и вулканите не чакат нито един мъж.

— А какво ще кажеш за жените? — запита безцеремонно Чейс.

— И тях не чакат — каза Марк. — Пеле е богиня. Боговете нямат търпение със смъртните. И е по-добре Стив да побърза.