Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (12)

Глава 11

Докато автобусът най-после стигне до ръба на вулкана, Никол беше сигурна, че ще изпусне доктор Вик. После го видя да бърза към колата си като човек, който има много важна работа.

— Доктор Вик! Чакай!

В ръка с огромния плик, тя затича към паркинга и дребния белокос мъж, който беше един от любимците на всички на Хаваите Той ръководеше лабораторията тихо, но с желязна ръка, което пречеше на учените „примадони“ да обърнат мястото с главата надолу и все пак винаги намираше време да отговаря на въпросите й, каквито и да бяха те. Ако, както често ставаше, той я объркваше още повече с дълбочината и подробността на отговора си, тя просто започваше да задава различни, свързани с темата, въпроси, докато не си изясни нещата.

— Имам една рисунка, която искам да погледнете — каза тя, когато стигна до него. — За рождения ден на съпругата ви.

— Отлично. — Той се усмихна на Никол като щастлив възрастен елф. — Страхувам се, че ми липсвахте.

За разлика от повечето мъже, доктор Вик пет пари не даваше, че Никол е с няколко инча по-висока от него. Той много се радваше, че има с кого другиго да си говори, освен с учените, които се интересуваха само от три неща: вулкани, спорт и секс, не непременно в този ред.

— И вие ми липсвахте — призна тя. — Рисувах и забравих за времето.

— Дайте да я видя — каза гой нетърпеливо и дори се повдигна на пръсти, докато тя вадеше рисунката от плика.

На фона на мъгливо и влажно синьо, едно дърво джакаранда повдигаше клони-ръце към слънцето. Кората на дървото беше чиста, гладка и толкова чувствена, колкото беше и слънчевата светлина, в която се къпеха обсипаните му с пъпки клони.

— О, Господи! — Доктор Вик колебливо докосна края на листа с върха на пръста си. — Изящно. Просто изящно. Ети ще бъде наистина очарована.

Никол се усмихна почти срамежливо и прибра рисунката в плика.

— Радвам се. Наистина е необходим специален подарък, за да се отпразнуват четирийсет години брачен живот. Ако искате, ще я поставя в рамка.

— Не, не. И без това ви досадих повече, отколкото трябва. Колко ви дължа?

— Не ставайте глупав. Това е само скица, а вие прекарвате дълги часове да ми обяснявате…

— Глупости — прекъсна я той и бръкна в джоба си, за да извади чека, който беше написал по-рано. — Мислех, че това може да се случи, и затова отидох в магазина за сувенири към резервата и поисках да оценят рисунките ви. Ето.

— Но…

Той я целуна звучно и бащински по бузата, тикна чека в ръката й и взе плика.

— Благодаря ви, мила моя. О, преди да съм забравил… Доктор Чейс Уилкокс ви търсеше само преди минутка. Нещо във връзка с проекта кипюка. — Той се усмихна лукаво. — Разбрах, че сте се запознали снощи. Много ми се иска да бях присъствал. Сигурно сте подпалили цялата зала.

— Тя наистина го направи.

Никол се обърна рязко, като чу гласа на Чейс. За миг очите му останаха студени и изразяваха нещо като презрение. После той се усмихна на доктор Вик.

— Ще помоля за ново представление довечера — каза Чейс. — Елате в клуба и вижте сам.

— Ще доведа и Ети. Тя много харесва танците на Никол. — Той потупа Никол по ръката. — Благодаря ви отново, мила.

Чейс гледаше как дребничкият мъж бърза към колата си и се зачуди на ефекта, който Никол имаше над всичко, което съдържа хромозома Y, независимо от възрастта му. Не беше пропуснал бързата и звучна целувка, нито чека, който смени притежателя си. Дори знаеше за каква сума става въпрос, защото беше до бюрото на доктор Вик, докато последният го пишеше. Можеше да свали шапка на танцьорката на хюла — тя не се страхуваше да иска добра цена за услугите си.

С бърз, кос поглед. Никол измери напрегнатата стойка на Чейс. Почти очакваше той да посегне към нея и да довършат онова, което бяха започнали снощи. Но когато той не направи нищо повече от това да я погледне така, че сърцето й да започне да препуска бясно, тя беше благодарна. Поне онази нейна част, която вярваше в логиката, рационалното и такива неща, изпитваше облекчение. А останалото от нея просто копнееше. Тя обаче държеше ръцете си плътно до тялото. Имаше нужда от знак от негова страна, че и той, като нея, изпитва чувство за принадлежност, когато са заедно, принадлежност, която се базира на нещо много повече от физическо привличане. Тя изпитваше нужда да знае повече за Чейс и в рационален план, както и в инстинктивен — непреодолима нужда, която само той я беше накарал да изпита.

— Има ли още някой в лабораторията, който чака, за да те целуне и потупа по ръката? — запита Чейс с глас, който издаваше не точно чувство за хумор.

Тя премигна.

— Ъъ, не. Само дето доктор Вик имаше нужда от подарък за съпругата си и аз…

— А ти имаше нужда от пари. — Ядосан, Чейс се запита какво друго беше направила тя, че да заслужи чека на стойност деветстотин долара, който все още държеше в ръка. — Сега ще направиш ли ремонт на колата си?

„Или ще продължиш да хвърляш изкусителни погледи с блестящите си златисти очи и да караш Дейн да те откарва у дома ти?“

— Не знам. Ще трябва първо да видя какъв е банковият ми баланс.

Чейс смени темата, преди да е изгубил търпение и да се е отказал от съблазняването, което планираше.

— Имаш ли няколко свободни часа сега? Искам да видя някои от кипюките, които, Дейн ми каза, ти знаеш как да откриеш. Звучи ми така, сякаш поне една от тях може да бъде подходяща за проекта „Острови на живота“.

Облекчението и нетърпението придадоха на усмивката на Никол необичайна лъчезарност. Изследването на кипюките щеше да им даде времето, необходимо да се опознаят. Времето, прекарано насаме с Чейс, щеше да им позволи да разговарят за всичко. Тя имаше нужда да се увери, че интересът му към нея е искрен, че не си го е измислила, принудена от собствената си нужда от мъжка компания, че той иска да я познава на толкова много нива, както и тя — него.

— Имам толкова часове, колкото искаш — побърза да каже тя. — Само че трябва да се върна в Хило навреме, за да работя довечера.

— Работа?

— Да танцувам в клуба. Само така мога да се отблагодаря на семейство Камехамеха, че не ми вземат наем.

Като си спомни непринудената интимност на целувката на Боби снощи, Чейс се усъмни, че танците са всичко, което тя прави за красивия гигант. Но да мисли за това нямаше да му помогне да сдържи нарастващия си гняв.

— Чудесно. Да вървим да търсим кипюки. Веднага ли тръгваме или ще имаме нужда от кола?

Тя погледна как е облечен — шорти, туристически ботуши, които изглеждаха нови, въпреки че бяха одраскани тук-там, и риза с къси ръкави.

— Ако си сигурен, че това искаш да правиш. Кипюката, за която си мисля, не е леснодостъпна. Около нея има много замръзнала лава аа.

— А ти как мислиш, че съм одраскал ботушите си?