Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (20)

Глава 19

Първите няколко мили Никол измина, като почти толкова време гледа в огледалото за обратно виждане, колкото и извивките на пътя. Едва когато стигна първото от полетата със захарна тръстика, които сега бяха превърнати в пасища, се отпусна.

Беше преодоляла първото и, както си мислеше, най-трудното препятствие. Сега оставаше само да намери малката кипюка, която смяташе за свое убежище. Когато стигне там, ще бъде свободна да прави каквото си пожелае — да плаче, да пищи или да проклина — и преди всичко да се пита защо, докато отговорът не дойде сам при нея или пък докато не се изтощи емоционално от множеството чувства, които кипяха в нея.

Пое по един немаркиран и много лош път, който се изкачваше на почти две хиляди фута над плодородната почва, като се виеше опасно по залетите от лава склонове на Килауеа. Пътят свършваше в дебел поток лава. Беше само една от многото реки от черен камък, които се извиваха надолу по пътя си към „морето“, и само един от многото пътища, които свършваха под застинал поток от лава.

Всяка замръзнала река отбелязваше период на опустошение и подновяване на живота, на разрушен растителен свят, докато се е създавала нова земя. Смърт и прераждане — парадоксът на горящите планини.

И опустошението, и създаването, предизвикваха буря от чувства в душата на Никол. По начин, който тя не можеше да опише, разранената земя й говореше, даваше й мълчаливо доказателство за упоритост и издръжливост и за красотата на живота. За всеки ужасен, зверски момент, в който новата земя е вряла и изригвала от недрата на старата, за всяка гореща река, изгаряща зеленината, имаше също по един дълъг момент на спокойствие и подновяване.

Независимо колко лошо беше след изригване, разрушението никога не беше пълно.

Дори насред потоците лава, кипюките оцеляваха. Тези малки островчета живот бяха като тайнство, което подхранваше растенията и животните, докато не настъпеше отново време на безопасност. И тогава, за пореден път, животът растеше и се променяше, посрещаше изискванията на новосъздадената земя. Животът създаваше нещо едновременно нежно и крехко, но и изключително жизнено от плодородната пепел на разрушението.

Точно от това имаше нужда Никол, когато стъпи на пътеката, по която само тя и Бени бяха вървели. Имаше нужда да седне насред изобилието на живота, което беше оцеляло след невероятното опустошение. Имаше нужда да гледа зад безопасната граница на кипюката и да вижда малките знаци на живота, който отново се е осмелил да израсте, да колонизира земята, която беше така твърда и остра, както в мига, когато се е изстудила преди много, много години.

Онова, което можеха да направят тези малки и крехки цветя, можеше и тя.

Щеше да оцелее.

Но първо трябваше да намери своите собствени малки вътрешни островчета, където чувствата бяха оцелели след сутрешното опустошение.

Ако нищо не беше оцеляло, трябваше да го узнае.

Без кипюките, на живота му трябваше повече време да обогати земята, създадена от вулкана, но животът винаги побеждаваше. Дори островите, които първоначално били залети изцяло от водата, която представлявала повече от половината на планетата, успели да се издигнат над вълните и се „облекли“ в папрат и цветя, а после дошли и нежните песни на птиците. Ако съществуването на Хаваите е станало възможно, всичко беше възможно.

Всичко.

Кипюката беше малка, едва ли повече от един акър. Беше изненадващо, смарагдовозелена градина, чиито граници бяха маркирани от упорити растения и треви, борещи се да превземат брилянтното черно на лавата пахоехое. За разлика от повечето кипюки, тази представляваше малко хълмче, което стърчеше над потока лава, а не беше малка дупка, заобиколена от стена. Беше гъсто обрасла с растения, защото „подът“ й от лава беше достатъчно стар, за да се превърне в тънък слой плодородна почва. Папратта растеше и там, където другите растения не можеха. Цветните храсти копико и охело бяха навсякъде. Растеше и познатото дърво охайа, което издигаше грациозната си корона и мълчаливо подлагаше на слънцето стотиците си яркочервени цветчета.

Никол си проби път през гъстата зеленина и потърси любимото си място под едно дърво коа, което имаше множество стволове. Останка от някога обширна гора, дървото, с гъсто разпространените си корени, беше попречило на други растения да го доближат прекалено много. Резултатът беше нещо като полянка, залята от слънчевите лъчи, където растяха различни видове треви и малки цъфтящи растения, като например коали или пък бели ягоди.

С чувство на облекчение, което беше толкова голямо, че чак болезнено, тя се отпусна на тревата и се облегна на най-близкия гладък ствол на дървото коа. Дори не се опита да мисли, да подлага на въпроси, да анализира. Просто седеше и позволяваше на мира и спокойствието на кипюката да я обливат като целебен балсам.

Отчаяно се нуждаеше от това лечение.

След малко тихите звуци на кипюката се подновиха около нея. Това беше отново набиращата увереност симфония на опрашващи растенията насекоми и на мигриращи пойни птички, които се движеха като ярки музикални сенки зад завесата от зеленина.

Със затворени очи, Никол стана част от кипюката, в която времето не съществуваше. Не искаше нищо от себе си, освен да укроти мислите си и да ги спре да се връщат непрекъснато към едно и също. Не искаше и тялото й да стане така напрегнато като ума й.

Най-накрая, когато се почувства по-спокойна, тя си позволи да мисли какво би могла да прави, когато напусне кипюката. Импулсът да избяга от островите беше много дълбок и неустоим. И преди беше бягала и това й беше помогнало.

Дали? Или бягството по-скоро беше подготвило сцената на още по-голяма катастрофа? Чейс Уилкокс.

Тази нещастна мисъл я накара дълго време да остане неподвижна.

Най-после реши, че бягството няма да й помогне. И преди беше побягнала и при това беше изминала път, колкото да обиколи половината земно кълбо. Ако го направеше отново, ще бъде отново там, откъдето беше тръгнала.

Не. Щеше да бъде дори още по-лошо. Хаваите бяха нейният дом. Ако бъдеше принудена да го напусне, нямаше да има нищо.

Във всеки случай, където и да отидеше, вече щеше да е била там, щеше да очаква собственото си пристигане. Същата жена. Или, по-скоро, същият провал като жена.

„Тя не знае значението на думата страст… Толкова е умела сред чаршафите, колкото и един труп.“

Никол извика и се застави да не мисли за думите на Чейс. Би дала всичко на света, за да може поне да се съмнява в тяхната истинност.

„Не. Това е глупаво. Ето така стигнах дотук.“

Щеше да приеме думите.

Да се съмнява в истината за своята фригидност не й беше помогнало, а точно така беше попаднала в чувствения капан на Чейс. Дълбоко в себе си се беше съмнявала в преценката на бившия си съпруг и за това, когато беше видяла Чейс, нещо в нея беше заговорило: „Това е мъжът.“ И нямаше вътрешен глас, които да я предупреди, че това е проява на глупост.

Сега вече нямаше никакво съмнение. Съпругът й се беше оказал прав. А тя беше сгрешила.

С Чейс Уилкокс беше направила най-ужасната, най-болезнената грешка в живота си. Сега трябваше да приеме истината, да живее с нея и накрая да я преживее, да даде на островите на живота у себе си време бавно да нараснат, да заздравеят и да изградят пейзажа на мечтите й.

Ако въобще беше останало нещо, което да може да се излекува.