Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (3)

Глава 2

Никол Балард забеляза внезапния лъч остра, заслепяваща светлина, преминал през пролуката между завесите от зелено кадифе. Усмихна се окуражително на седемте тийнейджърки, строени в права редица пред нея. По даден от нея сигнал, те се обърнаха и застанаха с лице към спуснатите завеси. Всичките момичета бяха неспокойни и с известно неудобство раздвижваха крайниците си. Това беше тяхното първо представление.

Само за миг, Никол задържа ръката си върху блестящата кестенява коса на Сенди Уилкокс, мълчаливо окуражавайки нервното момиче. Тя и приятелката й Джуди се упражняваха тайно от месеци, защото искаха да изненадат бащите си. Те, разбира се, знаеха, че дъщерите им правят първите си стъпки в танца, но нямаха представа, колко елегантни и женствени могат да бъдат тези момичета, макар и в тийнейджърска възраст.

— Помни — прошепна Никол така, че да бъде чута само от Сенди, — ти си богиня.

С последно нежно докосване на косата й, Никол напусна сцената. Босите й крака стъпваха абсолютно безшумно.

Жан седеше в крилата на залата и държеше за ръката малко слабичко момиченце с ясни сиви очи и коса, черна и бляскава като вулканично стъкло. Когато Никол се приближи към тях, момиченцето й протегна свободната си ръка. Усмихната, Никол пое студените пръсти на детето и ги обгърна с топлината на своята длан. И заедно, те зачакаха представлението със затаен дъх, почти толкова нервни, колкото и момичетата на сцената.

Танците хюла сякаш говореха за пищните угощения на древността, за лукави богове и за умни хора. Тяхната магия се предаваше на безброй поколения на Хаваите и накрая беше записана, ако това въобще е възможно, във файловете на университетската катедра по етнология. И, отдадена на работата си, поемайки с радост все повече и повече задължения, Никол беше открила магията и радостта от танца. С помощта на майката на Боби — жена, която беше толкова гъвкава и елегантна, колкото и едра — Никол беше преработила основните движения на танца и беше научила децата на тях. Резултатът много приличаше на самия клуб „Кипюка“, смесица от традиция и възможности за промяна по-скоро, отколкото стриктно спазване на ритуали от отдавна отминали времена.

Тази вечер момичетата не бяха облечени нито в модерни полички от изкуствена материя, нито в традиционни поли от листа, носени по време на този танц. За да се спази желанието на Боби да разкрие „по-скоро истината, отколкото точните факти на традицията“, костюмите на момичетата приличаха повече на тези от остров Самоа, отколкото на хавайски. Пак според Боби, те бяха най-добрите, с които разполагаха, а това беше по-съществено от тяхната автентичност. В този случай, всички бяха одобрили решението му. Поличките на момичетата бяха от коприна, къси, с щамповани ярки цветя на тъмен фон, и прилепваха плътно към стройните им бедра. Според Боби, изработените от целофан, вместо от трева, „традиционни“ поли бяха по-близо до стриптийза, отколкото до танците. Тези полички подчертаваха грацията на движенията, а не пола на танцьорките. Всяко момиче беше облечено в подходящо по цвят горнище без гръб, завързано с презрамки на врата и втори път на гърба. Всяко едно момиче имаше стръкче хибискус, втъкано зад ухото, а през рамо — полинезийска гирлянда от ароматното цвете плумерия. Не се виждаше нито венчелистче пурпурна орхидея. Боби беше тропнал с огромното си ходило, за да изрази неотстъпчивостта си по въпроса за пурпурните орхидеи. Те не бяха добър пример за хавайските традиции. Миришеха ужасно. И не бяха допуснати през входната врата. Нито през задната.

Така стана и с известната хавайска китара, както и с по-малката й четириструнна посестрима. Нямаше начин. Никога. Точка. Без значение беше колко горещо го молеха всички или колко страстно спореха, тъжната, но остра, дразнеща ухото, музика беше забранена между дървените стени на клуб „Кипюка“.

Никол напълно одобряваше това. Целофанените полички и стоманените китари не бяха всред най-любимите й неща. Пурпурните орхидеи обаче не миришеха лошо. Те бяха едновременно нежни и пищни, чувствени и… е, добре, някои орхидеи наистина миришеха като развалена храна. Но други имаха нежен, райски аромат.

Въпреки че тя много обичаше орхидеи, беше се отказала да спори с Боби за цветята. Това беше малка жертва, за да може да танцува под енергичните, екзотични ритми на бонго барабаните, в акомпанимент с песните на Боби, изпълнени с неповторимия му басов глас, и на странните дрезгави звуци на боливийските панови флейти, които той обожаваше. Всеки път, когато успееше да намери кой да го замести на барабаните, Боби се отдаваше на загадъчните, издаващи вълшебна музика, флейти.

Тази вечер Боби щеше да бъде прикован към бонго барабаните.

Приглушено вълнение и леко раздвижване се забелязаха сред новачките танцьорки, когато Боби замени предупредителното, изискващо вниманието на публиката, биене на барабаните с по-свободен ритъм. Той започна да пее тихо на хавайски, а думите му разказваха историята на танците хюла. Завесата тихо се разтвори, за да открие не Пеле, а седемте млади танцьорки.

От публиката се разнесоха приглушени викове на изненада, когато родителите разпознаха своите деца, застанали под разноцветните прожектори. Никол се усмихна. Да чуе тихо прошепнатите имена на седемте момичетата всред публиката беше наградата, от която и тя, и нервните й ученички се нуждаеха. Изненадата на публиката беше пълна. Те бяха обаче още по-изненадани, когато момичетата затанцуваха. Бяха работили много упорито. Това си личеше в лекотата на движенията и грацията на ръцете им, които сякаш описваха древни легенди в смълчаната тъмна зала. Танцът хюла беше бавен, свободен, всяко движение беше като отделна фраза от несъществуващ език.

Когато музиката свърши, момичетата получиха ентусиазирани аплодисменти от своите лели, чичовци, бащи, майки, братя и сестри, съседи. Усмихната, като се опитваше да не се разкикоти нервно от щастие, Сенди побърза да слезе от сцената с останалите танцьорки и да прегърне здраво майка си.

— Видя ли баща си? — попита Жан, също усмихната. Сенди поклати глава.

— Светлините бяха прекалено ярки. Но чух гласа му. Чух и смеха на чичо Чейс.

— Не се е смеел на теб, скъпа — побърза да я увери Жан.

— О, знам. — Сенди говореше спокойно, уверено. — Заяждаше се с татко за нещо. Познах по тона му. Честно, карат се по-лошо и повече от мен и Марк.

— По-лошо от теб и брат ти? Хм, ще трябва по-късно да се върнем на този въпрос — каза Жан и скри усмивката си, като се наведе, за да вземе на ръце Лайза.

Лайза се засмя на глас, но продължи да стиска ръката на Никол. С блеснали очи, малкото момиченце гледаше ту едната, ту другата от двете жени, които й помагаха да излекува раните, нанесени от грубата й и жестока майка.

От двете крила на сцената, към средата й, скрита зад завесите, започнаха да се придвижват и да заемат позиции студенти от университета. Никол прегърна бързо, с една ръка, Сенди, а после леко загриза с нокти пръстчетата на Лайза. Момиченцето отново се засмя щастливо и освободи ръката на Никол.

— Ще останеш ли? — запита Никол.

— Не мога — отговори Жан. — Дейн ще те заведе у дома ти. Трябва да сложа Лайза в леглото и да довърша предложението си.

— Какво е заглавието този път?

— „Раят, скрит в зелените сенки“.

Никол наклони замислено глава на една страна, после кимна.

— Това е истинско облекчение след обичайните академични заглавия. Наистина ми харесва.

— Надявам се да се хареса и на Фондацията по образованието в района на Пасифика. Знаеш ли, че никой още не е правил пълно, научно и точно изследва не на ботаническите видове на този остров? — запита Жан, като несъзнателно повиши глас, за да изрази възмущението си и неверието си, че такова нещо може да се случи. — Кога, мислиш, че…

Барабаните заглушиха думите й. Ритъмът сякаш пулсираше във вените на Никол, караше сърцето й да бие по-бързо и й обещаваше свободата и възторга на танца.

— Кажи ми, ако решиш да приложиш и някои рисунки към текста — каза тя на Жан. — Имам няколко рисунки на каньона Уаймеа, които са точно в различни нюанси на зеленото. — Целуна забързано Лайза. — Ще се видим утре, скъпа. — Никол се обърна към Сенди и я погали по красивата блестяща коса. — Беше като богиня. Май ще си загубя работата заради теб.

Макар да се изкикоти нервно и да наведе глава, усмивката на Сенди беше по-ярка от светлината на прожекторите.

Точно когато завесите се отвориха напълно, Никол зае мястото си в задната част на издигнатата дървена сцена. Пред нея стояха напредналите в изучаването на танците студенти полинезийци. И мъжете, и жените носеха къси многоцветни полички лавалава, които обгръщаха стройните им бедра. Гирлянди от ароматни цветя украсяваха вратовете им.

Танцьорите изкарваха джобни пари и се радваха на образованата публика на клуб „Кипюка“, като танцуваха четири нощи в седмицата. Някои от тях бяха студенти по етнография, които искаха да погледнат по-отблизо предмета на изучаваната от тях наука. Други бяха студенти по точни науки и търсеха по-различен ритъм на живот, промяна, наслаждаваха се на движенията на мускулите си. Откъде идваха и накъде се бяха запътили, нямаше значение за Никол дотогава, докато обичаха танците и работеха упорито по време на уроците.

Въпреки че беше извън яркия кръг светлина, публиката веднага я видя. Из тълпата се разнесе тихо прошепнато името й — Пеле.

Като всички други, Чейс се наведе напред и напрегна зрение, за да види жената, която доминираше над сцената дори скрита в сянката. Не видя нищо, освен тъмен силует, обрамчен от огнен ореол, който менеше формата си и блестеше при всяко плавно движение на тялото й. Дъхът му секна, когато осъзна, че ореолът не е от огнени езици, а косата й, която беше с цвета на пламъка и буйна като тропическа растителност.

С грация, която караше сърцето да замре, жената повдигна ръце, а гладката й златиста кожа беше като осветена от коприненото великолепие на косата й.

Пеле, богинята на огъня.