Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (37)

Глава 36

— Лайза скоро? — запита Бени.

Въпреки разнородните чувства, които я бяха обзели, Никол се усмихна на момчето, което тъгуваше за приятелката си.

Тя не можеше да помисли за Лайза, без да помисли за Чейс. А мислите за него пораждаха объркване и гняв, съжаление и болка, срещу която тя нямаше никаква защита. Всеки път, когато затвореше очи, виждаше отново бележката, която Чейс й беше оставил преди три седмици на кухненската маса — тъмни думи, заобиколени от рисунки на набъбнали пъпки и вулканични пустини.

„Ако остана, ще пожелая от теб повече, отколкото би искала да ми дадеш. Тялото ти, ума ти, бъдещето ти, любовта ти. Ще ти дам сърцето си в замяна. А знам, че не искаш това. Не и от мен. Ти намери своите криле, а какви криле са те. Не те обвинявам, че искаш да отлетиш при мъж, на когото можеш да имаш доверие и да му подариш душата си.“

„Не мога да изкажа с думи съжалението си, че те нараних. Струваше ми повече, отколкото си мислех — струваше ми загубата на възможността за любов.“

„Тогава, защо не остана?“, запита мълчаливо Никол.

Безполезен въпрос. Знаеше отговора. Но той просто не й харесваше.

„Всичко или нищо.“

Ето, това имаше сега. Абсолютно нищо.

Опита се да си представи себе си с друг мъж, как го докосва и вкусва, как споделя с него дивия огън и спокойствието, които беше споделила с Чейс. Стомахът й се сви при мисълта за такава интимност с някой друг. Не искаше друг мъж. Искаше Чейс.

И беше ужасена от това си желание.

Едва беше преживяла тоталната нечувствителност на Тед към нейните нужди. Ако Чейс някога се умореше от нея или пък престанеше да я разбира, нямаше да се възстанови.

Тед не беше успял да я погуби напълно, защото тя не му беше дала достатъчна част от себе си. Но ако се отдадеше на Чейс, то щеше да е напълно и тя щеше да е загубена. Той вече беше част от нея, такава съществена част като ударите на собственото й сърце.

Всичко се беше случило така бързо, така всепоглъщащо. Беше повярвала на Чейс на мига, инстинктивно.

И беше сгрешила.

„Не. Не сгреших. Само избързах. Ако бях изчакала, той щеше да разбере, че не преследвам Дейн. И така нямаше да стигнем до онази следваща сутрин и нямаше да има нужда да се страхувам да се доверя на Чейс.“

„Да, но не беше така. Онази сутрин съществува. И аз се страхувам, наистина се страхувам.“

„А Чейс ми липсва. Господи, как ми липсва!“

Никол осъзна, че Бени я гледа и търпеливо чака отговора на въпроса си. Тя с усилие престана да мисли за противоречивите си чувства, които я парализираха още от мига, в който беше намерила бележката на Чейс.

— Лайза ще си дойде със следобедния полет — каза Никол. — Нима татко ти не ти каза вчера сутринта?

Бени кимна. Тя отново направи усилие и се усмихна.

— Нищо не се е променило оттогава. Дейн ще вземе Лайза от летището и тя ще дойде с нас в планината утре.

— Камехамеха Айки?

— Не знам. Зависи от докладите от обсерваторията. Килауеа е доста активен през последните две седмици.

Той сви рамене. За него вулканите бяха като времето, част от живота.

— Камехамеха Айки — каза той твърдо. — Лайза я харесва много-много. Ти Пеле. Ние безопасност.

Тя се засмя и с обич разроши косата му.

— Колко много думи. Сигурно Лайза ти липсва.

— Лайза моя — каза той спокойно, сякаш това се подразбираше, и тръгна към вратата за градината.

Тя загледа втренчено след него. Дори Боби беше забелязал привързаността между двете деца. Те бяха започнали приятелство, което се основаваше на взаимно възхищение, и то се задълбочаваше с всеки ден. То даряваше и двамата с увереност в себе си и доставяше удоволствие и на възрастните около тях.

Котиджът изглеждаше абсолютно празен без Бени.

„Защо Чейс не се връща на Хаваите с Лайза? Нима въобще не му липсвам? Как може да ме моли да се омъжа за него, да ме люби така, сякаш съм истинската Пеле, а после просто да си отиде?“

Нямаше други отговори, освен онези, за които бележката му намекваше. Интересуваше се от нея достатъчно, за да иска тя да бъде щастлива. Вярваше, че не може да бъде щастлива с него, защото не може да му се довери, истински да му се довери, с цялата си душа. И затова й беше показал, че може да се довери на самата себе си. И накрая я беше оставил, за да може тя да намери мъж, на когото да има доверие.

Мъж, когото да обича.

Всичко това се съдържаше в бележката, заедно с дълбокото съжаление на Чейс и болката му от загубата. Но тя просто не харесваше нито един от тези отговори.

Особено това, че накрая тя беше наранила Чейс така дълбоко, както той я беше наранил в началото.

Тази мисъл я заля като поток разтопена лава и я изгори — толкова лошо, че й се прииска да пищи. Но не можеше и да пищи. Можеше само да изпитва болка от копнежа си да бъде с Чейс, да го държи в прегръдките си, да бъде спокойна, че той е с нея и тя — с него.

„Чейс, не исках да те нараня.“

Но го беше наранила. Жестоко.

С чувство, много близко до отчаянието, тя се огледа из котиджа и се опита да измисли как би могла да убие времето до пикника утре. Накъдето и да погледнеше, виждаше смачкани скици, захвърлени в отчаяние в ъглите на стаята. Страхуваше се, много се страхуваше, че денят и нощта, които й предстояха, нямаше да бъдат много различни.

Мрачно грабна скицника и започна да рисува. Още докато вдигаше молива, знаеше, че утре сутринта ще има дори още по-голяма бъркотия от разхвърляни навсякъде скици.