Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (15)

Глава 14

Чейс се застави да престане да мисли и да си спомня какво беше чувството да е притиснат до мекото и желаещо го тяло на Никол. Дори мисълта за това подкопаваше спокойствието, от което сега имаше нужда.

— Никол? — запита той отново. — Знаеш ли за някакви проучвания?

Тя преглътна мъчително и се опита да бъде толкова спокойна, колкото беше той. Той изглеждаше толкова незаинтересуван, толкова безгрижен с широките си рамене, очертани на фона на ярката зеленина на кипюката. Страстната целувка все едно не се беше случвала.

— Никой не е правил истинско организирано проучване — успя да каже тя. — Не и тук. Кипюките на Мауна Лоа са по-добре проучени. Особено Пуаулу.

Когато той отново извади тетрадката си и започна да пише, тя почувства как и последната капка възбуда се изцежда от нея. За миг, докато беше гърбом към нея, й се стори, че е ядосан. А сега отново беше концентриран в работата си. Всичко беше… нормално.

Тя въздъхна бързо и облекчено. Разбираше необходимостта му да се концентрира, не се чувстваше ни най-малко пренебрегната. Тя правеше същото, когато танцуваше или рисуваше — използваше всяка своя частица, пренебрегваше целия останал свят. В това нямаше нищо лично или обидно. Такъв тип концентрация беше просто необходима, за да можеш да свършиш работата.

— Изговори по букви Пуаулу, моля те — каза Чейс и смръщи вежди, сигурен, че не е изписал правилно името. — С хавайския език съм още по-малко свикнал, отколкото с вулкани във формата на щит.

Тя се усмихна и изговори буква по буква името, след което го запита:

— А с какви вулкани си свикнал?

— С формата на конус. Като Мон Сен Хелен. Между другото, бях част от дългосрочното проучване на завръщането на живота по склоновете му след първото му голямо изригване.

Той вдигна поглед от тетрадката си за достатъчно дълго, та да оцени размерите на дърветата в кипюката. Те растяха по границата на най-последния поток лава и бяха избуяли върху мъртвите останки на дърветата, които са били прекалено близо до огъня, че да оцелеят.

Като усети, че сега вниманието на Чейс е концентрирано върху кипюката, Никол го загледа открито. Очите му я очароваха. Те бяха кристално ясни, почти прозрачни, а нюансите на синьо и сиво бяха по-наситени около зениците. Те бяха в приятен и ярък контраст с тъмната му коса и загоряла кожа.

— Изучавал ли си и други вулкани? — запита тя, когато той отново сведе поглед към тетрадката си.

— Работих на остров Хеймай в Исландия, но ми оставаше време и за остров Сартси и за огромните, обсипани с пукнатини, полета на самата Исландия. После Южна Америка, Мексико, навсякъде, където земята гори.

— Хареса ли ти на тези места?

Химикалът се спря за миг над листа, преди той да отговори. Тя беше първият човек, който го питаше за емоционалния му отговор на явлението вулкани, които бяха страстта на живота му.

— Обичам да работя близо до вулкани.

— И какво в тях те привлича най-силно?

— Отначало това беше силата на изригването, така чисто и просто. Няма нищо толкова вълнуващо като чувството, че земята се тресе под краката ти и чуваш как планината реве мощно — звук, от който костите ти вибрират. И после идва огънят.

Тя гледаше лицето му, виждаше сянката на спомените, благоговението и вълнението му.

— Не е за вярване — каза той бавно. — Като че ли си присъствал на раждането на света. В известен смисъл, точно затова са всичките тези гръмове и огънят. Раждането. Без вулканите, голяма част от земята просто нямаше да съществува.

— Или пък водата? — запита тя, като си спомни части от разговори, които беше дочула в клуб „Кипюка“.

— Да, тя — също.

— Изглежда невероятно, че океаните може да са произлезли от охладени вулканични газове — каза тя. Това беше само едно от многото неща относно загадъчните живи, дишащи, планини, които я интригуваха.

Чейс вдигна поглед от тетрадката си, доволен, че тя разбира нещо за вулканите — нещо, което винаги го беше очаровало. И за това си имаше причини. Ако настоящите теории бяха верни, вулканите буквално бяха фонтаните на Едем, може би извор на самия живот.

— Вярно е — каза той. — Вулканите са огромни и изключително сложни химически фабрики. Дори въздухът, който дишаме, вероятно идва изпод земната кора. И ако това не е достатъчно, за да те заинтересува, вулканите представляват чудни лаборатории на еволюцията. Те разрушават, но също така и създават. Те са собствените инкубатори на Бог.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако се замислиш, в много отношения Хавайските острови са истински Едем. Тяхната изолираност от другите земни маси позволява на живота на острова да приема форми, които са различни от тези на което и да е друго място на земята.

Смръщила вежди, тя се опитваше да следва хода на мислите му. Да, животът на един остров винаги се променя и израства в нови посоки, различни от тези, от които първоначално е произлязъл на континента.

— Нещо като самите полинезийски танци — каза тя след миг на размисъл. — Първият танц датира от времето, когато островът е бил част от континента и от място, което отдавна е само история. Всяка култура заимствала този оригинален танц и правела нещо ново от него, нещо уникално. Но всеки нов танц все пак бил свързан с предходния и по нещо си приличал с него.

— Точно така. — Чейс погледна пищната зеленина, избуяла върху черната лава. — Една от главните разлики между това място и континента, е, че семената на растенията, които били пренасяни на острова от други континенти, не били застрашени от животни, защото в самото начало тук въобще не е имало такива.

— Какво странно място трябва да са били Хаваите по онова време — каза тя и се опита да си представи земя без животни.

— Странно, но логично. Едно семе може да бъде носено от вятъра, да плава по океанските потоци или да бъде пренесено от птиците. Животните — с изключение на най-дребните насекоми — не могат.

— Ами птиците?

— Те са изключение от правилото за животните, но в началото тук сигурно е имало само морски птици, защото не е имало растения, с които да се хранят сухоземните птици. — Чейс сведе поглед към едно под заглавие в тетрадката си, задраска го и продължи да говори, докато пишеше нещо друго. — Но семето на някакво растение оцеляло и пуснало корени тук и растенията започнали да се променят.

— Защо? Защо не е било възможно да останат съвсем същите?

— Растението е трябвало да се адаптира към средата, която е била гъсто населена с конкурентни форми на живот. Хаваите са били различни. Не е имало нищо друго, освен голи скали, които са чакали да бъдат покрити. — Той отново вдигна поглед и загледа как различните видове растителност в кипюката се люлеят на вятъра. — Смята се, че хиляда и седемстотинте процъфтяващи видове растения, които са били местни на острова преди пристигането на европейците, са произлезли от по-малко от триста вида, внесени от континента.

— Това е повече от броя на танците, които са били запазени. Толкова много от тях са загубени в хода на времето.

— Тази история е доста стара. — Погледът на Чейс оглеждаше границата между лавата и живота, между черното и зеленото. — Ако не бяхме на височина, по-голяма от четири хиляди фута, тази кипюка щеше да бъде изпълнена с песните на медничарките. Но техният вид не е бил устойчив на птичата малария, нито пък на шарката. Когато европеецът пристигнал със своите домашни животни и комари, които били вътре във варелите с водата на корабите му, повечето от местните видове птици загинали.

— А птиците, които оцелели, с какво са били по-устойчиви?

Той поклати глава.

— Комарите не можели да оцелеят над височина четири хиляди фута. Това е единствената причина, че въобще са останали хавайски птици.

Никол се замисли за много редките птици, прилични на летящи бижута, които сякаш озаряваха по-високите части на острова, и почувства как сърцето й се свива.

— Благодаря на Господ и за това — каза тя рязко.

— Надморската височина забавила изчезването на видовете, но няма да го спре завинаги. Има и други видове комари, които пренасят болестите и които могат да оцеляват и на по-голяма височина. Само дето досега тези комари не са намерили пътя до островите. — Раменете на Чейс помръднаха рязко, като че ли в отричане на онова, което, той знаеше, беше вярно. — Но те ще дойдат тук рано или късно. Има достатъчно време. А хората са небрежни в опазването на райските си градини.

Той затвори рязко тетрадката си, което красноречиво изразяваше чувствата, които се криеха под привидно неутралния му тон.

— Затова си се съгласил да направиш „Острови на живота“, нали? — запита тя. — Страхуваш се, че Едем съществува благодарение на времето, взето на заем от вечността.

— Аз знам, че е така.

Той погледна Никол със сивите си очи, които бяха видели толкова много неща да се изгубват, още преди да са били намерени, още по-малко пък — разбрани. Прекалено много възможности, изгубени завинаги. Прекалено много жестоки хора, които са оцелели само за да упражняват жестокостта си.

— Да — каза той и извърна поглед от нея. — Точно затова дойдох на Хаваите. Знаех, че това ще бъде моят единствен шанс да видя пейзажи и форми на живот, които не съществуват никъде другаде по земята. Тези острови са доказателство, че животът винаги побеждава. По някакъв начин винаги оцелява.

— Това ми напомня за една от любимите поговорки на Фред. Нещо като „природа, вкопчила се в земята със зъби и нокти“.

— По-голямата част от нея — да. Но не и тук. Това тук е било Райска градина, пълна с по-нежни форми на живот. Повечето местни хавайски растения нямат нито бодли, нито отрова, за да се защитят от нашественици. Нямат дори неприятна миризма.

Той отново отвори тетрадката си и започна да пише бързо. Обърна една страница и посочи с ръка обилната зеленина в кипюката, толкова изненадваща на фона на голата лава, която я заобикаляше.

— В известен смисъл, Хавайските острови сами по себе си са една гигантска кипюка, безопасно райско място за земните форми на живот насред заобикалящата ги враждебна околна среда, която ние наричаме море. Някога формите на живот от главната суша дошли тук, но нямало нужда те да бъдат агресивни — да се борят за вода, слънце или оцеляване.

— Защо? Сигурно дори на Хаваите е имало съревнование между различните форми.

— Не и в началото. Всеки вид живот тук бил много рядък. Имало повече хабитати, отколкото форми на живот, които да ги запълнят. След като те дошли, растенията и животните се променили, за да посрещнат по-лесната реалност на този Рай. Зеленината из губила бодлите и отровата си. Много от птиците и насекомите, които дошли на техните криле, често губели способността си да летят.

Тя понечи да попита защо и видя, че той очаква въпроса.

— Имаш ли нещо против? — запита го тя. — Въпросите ми.

Той се усмихна и я погали по цялата дължина на ръката.

— Ни най-малко. Хора, у които няма и капка любопитство, са много скучни.

— Тогава защо птиците и насекомите спрели да летят? Да притежаваш такава чудна способност и да я изгубиш… — Тя поклати глава. — Не виждам как това може да облагодетелства птиците.

— Това е типично човешко мислене. Летенето изисква разход на много енергия. Да се издигнеш във въздуха е добре за оцеляването, когато единствената друга алтернатива е да бъдеш изяден. В противен случай, особено за птиците, летенето е хабене на калории, които могат да се използват по-добре — например за правене на деца.

Тя се усмихна.

— На Хаваите, преди да пристигне европеецът — каза той, — нямало змии, котки и кучета. Нямало сухоземни хищници, с изключение на прасетата, които островитяните отглеждали. Птиците не изпитвали нужда да летят и дори да вият гнезда в клоните на дърветата. И на земята било безопасно. Птиците, които запазили способността си да летят, правели това само за да стигнат до сладкия нектар на цветовете на дърветата охайа, който много обичали.

— Рай без змии — каза Никол и се опита да си го представи.

— Освен тези, които ходели на два крака.

Тя се усмихна тъжно.

— Нищо не е съвършено. Бих взела Рая такъв, какъвто ми го предложат. Дори с мъж в него.

„Включително някой богат Адам?“

Въпреки че Чейс не каза нищо на глас, устните му се стегнаха, като си спомни какво всъщност преследва Никол. Когато тя го слушаше толкова внимателно и му задаваше въпроси, особено след като разбираше добре отговорите му, след като през цялото време го гледаше с тези блестящи, почти златни, очи, като че ли той беше единственият мъж на земята, беше му трудно да помни, че той, не Пеле, би трябвало да бъде хищникът в този тук Рай.

Той отмести поглед от обезоръжаващите ясни очи на Никол. Огледа отново кипюката. От екзотичните храсти и цветя до него достигаха различни аромати. Не беше виждал нищо подобно на тази кипюка извън ботаническите градини.

И все пак, нищо не ухаеше като жената, която стоеше толкова близо до него, че можеше да чуе тихото й равномерно дишане и да усети топлината на тялото й. Нетърпеливо и дори раздразнено, той се застави да мисли за нещо друго. За кипюката например. За растения. За дървета. За каквото и да било.

До него, само на една ръка разстояние, растеше гъсталак от храсти, който можеше да е бил голям храст или малка горичка дървета с листа във формата на сърце. На върха на някои от клончетата растяха жълти цветове, които имаха големината на дланта му. С върха на пръстите си, той докосна нежно едно цветче. То потрепери и се залюля като докоснато от лек бриз. Венчелистчетата бяха изящни и нежни, ароматни, безупречни. Някога би казал, че нищо друго не би могло да му достави по-голяма радост, че не би могла да съществува по-нежна и по-мека тъкан от тази.

И все пак, беше целунал жена, чиято уста беше по-гладка, по-съвършена, по-сочна. А плътта на устните й сигурно щеше да бъде нищо, сравнена с тайните местенца на нейното тяло, горещи и хлъзгави от желанието й. Мисълта да изследва нейните коприненомеки дълбини премина през цялото му тяло като серия от леки и хармонични земетресения, сякаш за да изпита устойчивостта му, да го предупреди за експлозията, която се задава.

— Знаеш ли за някои застрашени представители на флората и фауната тук, в тази кипюка? — запита Чейс.

Гласът му беше прекалено наситен и дрезгав, за да бъде съвсем нормален. Върховете на пръстите му бавно и нежно галеха цветчето. Тя ги гледаше втренчено, неспособна да откъсне поглед от необичайно женственото цветче, галено толкова нежно и с толкова любов.

— Не, няма нищо застрашено — каза тя. После, на ум, на себе си, добави: „Само аз. Аз броя ли се? Аз съм на път да загубя сърцето си, да се влюбя в мъж, когото познавам само от няколко дни. Това ме поставя в списъка на застрашените, нали? Не? Ами тогава, дали не съм глупава?“

Но не й се струваше глупаво да се довери на Чейс. Струваше й се неизбежно, както и това, че растенията бяха загубили бодлите си, когато са се намерили в своя нежен земен Рай. Когато беше с него, тя откриваше нови неща за себе си. Всеки път, когато той я докосваше, откритията се умножаваха.

Като сега, например. Тя току-що беше открила, че изпитва ревност към цветето, което трепереше толкова лекичко под върховете на пръстите му.

— Значи всичко ще бъде наред, ако изследваме това? — запита той с дълбок глас, като гледаше по-скоро нея, отколкото цветето.

— Имаме ли избор? — запита тя дрезгаво.

— Има и други кипюки.

— Не тук, не и сега.

Чейс нежно вдигна цветето.

— Права си.

Той вдъхна деликатния му аромат. После езикът му се стрелна навън, за да изследва гладката му вътрешност, където жълтият цвят преминаваше в наситен махагонов нюанс. Веднъж, два пъти, три пъти, той сякаш опитваше вкуса му, преди внимателно да захапе едно от венчелистчетата. След миг той освободи кадифената мекота. Нямаше никакви следи от зъбите му, тоест от чувствената „целувка“.

— Много е красиво — каза той, като се обърна към нея. — Знаеш ли какво е това?

Тя каза първото нещо, което й дойде наум, защото беше много разсеяна.

— Цвете.

Лека усмивка заигра под мустаците му.

— Сигурна ли си? — Гласът му беше дълбок, леко заядлив.

Руменината изби по бузите й въпреки загара.

— Би могло да е утринно сияние, което не знае, че вече е почти пладне.

Усмивката му стана по-широка.

— Мисля, че е вид хибискус.

Тя докосна едно от извитите венчелистчета и се опита да подреди разбърканите си мисли.

— Всъщност, ти си прав. Местните хора наричат растението „хау“, а цветето — „пуа“. Запазвали ги за кралете.

Той нежно втъкна цветчето във V-образното деколте на потничето й, преди да се наведе и отново да го вкуси. Когато косата и мустаците му докоснаха извивката на гърдите й, през тялото й преминаха неудържими тръпки.

— Ще ми достави огромно удоволствие да намеря и да вкуся всички цветя — каза той и позволи на устните си да се спрат върху топлата й златиста кожа.

— Чейс… — поде тя, но гласът й трепереше.

— Нали затова сме тук, помниш ли?

— За да вкусваме? — запита го тя, изненадана.

— И да се учим.

Тя затвори очи и се замисли за всички неща, които би могла да научи от Чейс Уилкокс и тази нежна райска градина. Прекрасни неща, за които почти беше изгубила надежда, че някога ще познае. Но сега надежда имаше. Сега усещаше възможностите само на ръка разстояние от себе си. Всичко, от което имаше нужда, беше достатъчно кураж да протегне ръка. Да се устреми цялата към тях.

Зачака идването на страха. Знаеше, че е толкова уязвима, колкото беше и пъпката на джакарандата. Но вместо страх, у нея като цветче нежно разцъфна непознато чувство за сигурност.

Ако той я поискаше, тя щеше да му се отдаде. Цялата.

Не би могла да направи нещо по-малко от това. Ако се отдръпнеше, щеше да прекара остатъка от живота си във въпроси за това, какво би могло да бъде. И през цялото време, всеки час, щеше да се мрази, защото не е имала смелост за простите неща от живота. А те сигурно се променяха, когато пуснеха корени на ново, сигурно и защитено място.

Нямаше вече причина да се поддава на страха. Тя беше негова. Винаги е била негова. Само че досега не го е знаела.