Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (26)

Глава 25

Стана четвъртък вечер, преди Чейс да успее да говори с Никол.

— Вечно ли ще бягаш? — запита я той тихо.

Тя се обърна към него толкова рязко, че почти загуби равновесие. За миг се почувства така, сякаш белите й дробове бяха натясно, обградени с железни решетки, които не й позволяваха да диша. После въздухът се върна с мъчителен спазъм, а с него по бузите й изби силна руменина, която тя не можеше да контролира, колкото и да се опитваше.

Разговорите в клуб „Кипюка“ замряха и любопитните погледи на хората се насочиха към Никол и Чейс. Макар нито един от тях двамата да не беше споменавал и дума на когото и да било, освен на Дейн, някак си, хората бяха заключили, че нещо се е случило между недосегаемата Пеле и завоевателя на женските сърца, дошъл от континента.

Клюки, свързващи Никол с някой новодошъл, бяха разнасяни и преди, но тя бързо беше сложила край с едно-единствено пренебрежително свиване на раменете. Но този път не беше успяла да се справи по същия лесен начин. Знаеше, че изглежда толкова бледа и напрегната, колкото и се чувства.

— Упражненията са добри за теб — каза тя и сви рамене, като избягваше погледа на Чейс.

— Тогава да се упражняваме заедно.

Никол пребледня още по-силно, ако това беше възможно.

— В планините — каза той с престорено спокойствие.

Мразеше начина, по който тя трепваше, стараеше се да стои по-далеч от него. След като я беше дебнал почти пет дни само за да усеща как тя се изплъзва като огън измежду пръстите му, настроението му не беше точно ведро. А съзнанието за това, че вината за сегашното й поведение е изцяло негова, не го караше да се чувства по-добре. Просто гневът му нарастваше непрекъснато. Досега не знаеше, че спомените могат да причиняват толкова остра болка — както лошите, така и добрите.

Споменът за Никол го преследваше. А самата тя го избягваше.

— Илюстрациите, помниш ли? — каза той. — Или си решила да се откажеш от проекта „Острови на живота“?

— Не.

Гласът й, също като лицето, беше напрегнат. Точно сега много й се искаше да се беше отказала от проекта, независимо от това, че много се нуждаеше от работата. Не беше осъзнавала колко болезнено ще бъде да се озове отново толкова близо до Чейс. Беше достатъчно лошо да знае всеки път, когато се обърне, че той я гледа с ясните си сиви очи и да знае, че няма да успее да избяга.

Като тази вечер например. Беше хваната в капан, принудена да разменя празни любезни думи с Чейс, докато унижението кара сърцето й да бие бързо, а стомахът й — да се свива. А и трябваше да понася всичко това под любопитните погледи на колегите си.

Те знаеха. Всичките. Със същия успех би могла да окачи надписи на всеки от стълбовете в клуб „Кипюка“.

— В такъв случай да вървим — каза Чейс безизразно. — Направил съм списък на местата, като се започне от кратера и се стигне до океана. Предполагам, че ще са необходими поне две седмици, а най-вероятно дори четири, само за да посетим всеки район.

Никол кимна сковано.

— Ако имаме късмет, ще намерим всичко, от което се нуждаем, на Килауеа — продължи да говори той. — В противен случай ще трябва да се преместим в района на Мауна Лоа. А това би означавало да останем на лагер там поне една нощ. — Той присви очи, като видя ужаса, изписан по лицето на Никол.

— Мислех, че това ще ти хареса — каза той, като се наведе към нея с толкова тих глас, че тя едва го чуваше. — Не знаеш ли, че последното, което бих направил, е да те докосна отново?

Клепачите й трепнаха от безпомощната болка, която изпита. Не беше предполагала, че може да е толкова жесток, че отново да спомене за сексуалните й недостатъци. И то на обществено място.

Когато Чейс видя как устните й побеляват, чу ехото на собствените си думи и осъзна, че е постъпил погрешно. Ужаси се, че тя отново ще избяга, затова постави длан на ръката й и заговори изключително тихо.

— Не исках да кажа… По дяволите, като жена, ти си съвсем наред — каза той. — Имах предвид…

Тя се извърна, с което пренебрежително го прекъсна.

— Никол.

Когато тя се спря и бавно се извърна отново към него, Чейс почувства любопитните погледи на хората в клуба да пълзят като досадни насекоми по кожата му. Беше все същото от понеделник — хората се държаха така, като че ли той и Никол живееха в центъра на сцена и играеха собственото си „аз“ пред тълпата.

Онова, което истински го безпокоеше, беше, че Никол страда повече от него от това внимателно вглеждане в личния им живот. Преди онази нощ, тя се беше шегувала с хората, с които се срещаше, и отказваше предложенията на всички мъже с усмивка. От приятелите си — мъже и жени — беше получавала радостни усмивки при всяка среща, потупване по рамото, дори бърза прегръдка, ако не се бяха виждали известно време.

Сега беше различно.

Всеки мъж, който беше в клуб „Кипюка“ миналата неделя вечер, изглежда, знаеше, че Никол е достъпна като всички други жени. За по-голямата част от мъжете това означаваше просто да я гледат замислено, да се опитват да я подредят в нова за нея категория, а после напълно да забравят за нея.

Но някои мъже не забравяха. Те се държаха така, като че ли тя беше гола. Защото очакваха, че накрая ще имат успех, те я преследваха открито и безмилостно — както никога преди.

Чейс разбираше какво точно се случва и защо. Дотогава, докато дебнещите мъже бяха сигурни, че Никол не спи с никого, те приемаха отказа й спокойно, особено когато тя си правеше остроумни шеги с техните опити. Но това се беше променило. Сега мъжете усещаха, че тя е била в леглото с Чейс Уилкокс.

Целомъдрието и чувството за хумор бяха щитът и оръжието на Никол срещу най-настоятелните мъже. Макар Чейс да не беше го искал, той я беше лишил от защитата й в неделя вечер. Сега тя беше изложена на хорските погледи. Уязвима. Онова, което преди беше проява на чувство за хумор, сега беше просто лоша шега.

Да знае това, не беше леко за Чейс. Гневът му нарастваше дори още повече. Но той не можеше да промени нищо в мъжката природа, нямаше как да защити Никол. Не и докато тя бягаше от него при всяка удала й се възможност.

Той не можеше да реши кое го кара да се чувства неловко — фактът, че тя го избягва, мъжете, които я преследваха, както ловджийски кучета гонят ранен заек, или пък приятелите й мъже, които сега тя избягваше.

За Никол вече нямаше приятелски потупвания по рамото, кратки разговори, не съществуваше чувството, че е приятел сред приятели. Дейн много пъти беше споменавал за нейното отдръпване пред Чейс. Другите сигурно също бяха забелязали.

Чейс не знаеше дали тя просто не може да понася повече да бъде докосвана или пък се страхува да не би да изглежда така, все едно кани мъжете около себе си да проявяват повече от обикновено приятелство. Всъщност, причината нямаше чак такова голямо значение, защото резултатът беше същият. Тя се държеше на разстояние от онези, които й се струваха опасни. Единствено това в цялата тази ситуация караше Чейс да се чувства по-добре. Колкото повече научаваше за Никол, толкова по-ясно разбираше колко пълно е било заблуждението му и колко жестоко е постъпил с нея.

Трябваше да сложи край на бягането й от него. Защото това не беше добре за нито един от двама им.

— Трябва да вземем решение за рисунките — каза той.

— Направи списък на растенията, които искаш да бъдат илюстрирани и на кои стадии на развитие ги искаш — каза тя безизразно. — Кажи ми къде и кога ще имаш нужда от мен. Ще бъда там.

— Тук. Сега. Трябва да поговорим. Не може по вече да продължава така.

За първи път Никол срещна погледа на Чейс. Очите му бяха студени, металически, сребристи. Стомахът й се сви, когато разбра, че няма място на света, където би могла да се скрие.

— Хей, малка моя приятелко! — извика Фред, който седеше няколко маси по-нататък. Той дойде зад Никол и я прегърна, точно под гърдите. Почти ги докосваше. — Търсех те.

Тя се опита да отстъпи, да се отдалечи от Фред на такова разстояние, че той да не може да я докосва. Той стегна прегръдката, притисна я към себе си. Дори притисна бедрото си в нейното.

— Кога ще ме научиш да танцувам секси?

— На трийсети февруари, точно както обещах — каза тя с надеждата, че само тя усеща колко напрегнат е гласът й.

Някога Фред щеше да я пусне със смях и с поклащане на главата. А сега просто се притисна още по-плътно, още по-интимно в нея. Тя се опита да отблъсне ръката му, без да прави сцена. Той не отстъпи, а отново притисна бедрото си в нейното.

— Приятелко моя, напрежението, което се таи в мен, не може да чака толкова дълго — каза той. — Разбираш ли какво имам предвид?

Тя усети ужасната напрегнатост в тялото на Чейс, като че ли нервите й бяха съединени с неговите. Чувстваше се като в капан. Нито секунда повече не можеше да понася да бъде докосвана от този самоуверен и прекалено нетърпелив учен.

— Край на шегите — процеди тя през зъби. — Пусни ме!

— На луд ли ти приличам? Забавното тъкмо за почва. — Дланта на Фред леко я погали от ребрата до талията и обратно. — Ще те науча на няколко хоризонтални движения, които…

Чейс го удари силно под брадичката.

Думите на Фред прекъснаха по средата, а въздухът му излезе на пресекулки от изненада и болка. Чейс отстрани ръцете му от Никол и безмилостно ги изви, като спря тъкмо навреме, за да не ги счупи.

Тя незабавно отстъпи, така че другият мъж да не може да я докосне.

Със студена усмивка, Чейс хвана ръцете на Фред и ги стиска силно дотогава, докато лицето му не пребледня толкова, колкото миг преди това беше лицето на Никол.

— Знаеш ли — каза Чейс уж весело, като гледаше Фред извънредно внимателно, — през последните няколко дни наблюдавам поведението ти. Дръж се прилично или ще те изпратя в болницата.

Фред издиша рязко, когато Чейс освободи пръстите му. Протегна внимателно ръце, погледна от Никол към Чейс и обратно.

— Реших, че си приключил с нея — измърмори Фред.

— Погрешно си заключил — каза Чейс тихо, но гласът му трепереше от сдържан гняв. — Всеки мъж, който иска да я докосне, по-добре да чака писмена покана. От нея. Предай съобщението ми, човече, иначе планината ще бъде засипана със счупени ръце.

Фред се поколеба, протегна отново ръце, после сви рамене.

— Значи на трийсети февруари — каза той и хвърли колеблив поглед на Никол.

— Разбира се — каза тя, но едва чуто.

Когато Фред се обърна, тя потрепери, неспособна повече да сдържа чувствата си.

— Добре ли си? — запита Чейс тихо.

— Чувствам се чудесно — каза тя, но думите й дойдоха прекалено бързо, прозвучаха прекалено необмислено. После прошепна безпомощно: — О, Господи, мразя да бъда притежание на някой мъж!

Чейс си спомни какво беше казала тя за брака, за това, че жената е притежание на мъжа. От това му прилоша и, същевременно, у него отново се насъбра гняв. Беше готов да потроши всичко в клуба, просто заради удоволствието от физическото усилие. Но клубът не заслужаваше гнева му повече от Никол.

— Да изчезваме оттук — каза той, стиснал силно устни. — Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от глътка свеж въздух.

Никол се препъна няколко пъти, когато тръгна неуверено към вратата. Обичайната за нея грация беше изчезнала.

— Ще те хвана за ръката — предупреди я Чейс тихо.

— Аз… — Тя отново се спъна.

Когато я хвана, просто за да я подкрепи, видя доктор Вик съвсем близо до тях.

— Никол? — запита доктор Вик загрижено. — Добре ли си?

Тя успя да се усмихне.

— Просто съм малко уморена.

Ученият изгледа свирепо Чейс. Той му върна погледа. Беше прекалено ядосан, за да бъде дипломатичен с по-възрастния професор.

— Извинете ни, сър. Реших, че малко свеж въздух ще помогне на Никол. В клуба е прекалено задушно тази вечер.

— Хм, да. Фред е един от най-умните и най-добрите ни учени, но може да бъде малко, хм, досаден. Ще говоря с него по въпроса. Мога да прекратя тези неща в работно време, но…

— Боби и аз ще се погрижим за клуба — каза Чейс безизразно. — Просто кажете на мъжете от лабораторията, че сексуалният тормоз все още е престъпление.

— Кой още, освен Фред? — запита доктор Вик и погледна тъжно Никол.

— О, лесно ще ги разпознаеш — каза Чейс с невесела усмивка. — Те ще обикалят около нея, ще я дебнат като плячка.

Въпреки чувството за опасност, което се излъчваше от Чейс, той държеше Никол внимателно и нежно, докато й помагаше да стигне до вратата. Да, хватката му беше нежна, но все пак не беше възможно тя да се изтръгне от ръцете му. Беше готов да чака, колкото е необходимо, но все пак да разговаря с нея. Избягването на този момент нямаше да й помогне, а и на него, повече от сигурно, не му се отразяваше добре.

В мрака, мълчаливо, Никол и Чейс стояха току пред полуотворената странична врата на клуба. Бяха в малък заграден двор, който свършваше с алея. Почти не съществуваше възможност някой да ги обезпокои. Страничната врата водеше към кухненските и сервизните помещения на клуба, а всички, които работеха там, вече бяха влезли и заели работните си места.

Мъгла се беше спуснала от облаците и бе обгърнала плътно малкото дворче. Никол я усещаше като през стъкло — хладина, по-скоро предчувствана, отколкото усещана. Сега, когато на бягането й от него беше сложено край, тя изпитваше странно облекчение, от което почти й се виеше свят. Не изпитваше дори необходимост да влезе вътре, за да избяга от дъжда. Предпочиташе да се намокри, но да бъде на спокойствие, отколкото да бъде на сухо, но изложена на любопитните погледи на хората в клуба.

Чейс съблече якето си и наметна раменете й. Тя го погледна, а лешниковите й очи изразяваха нескрита изненада.

— Това не е необходимо — каза тя тихо. — Свикнала съм с дъжда. Дъждът на Хаваите е като слънчевата светлина. Топъл.

— Все пак вземи го.

Тя усети гнева, който се таеше под привидното му спокойствие. С тихо проклятие той прокара длан през косата си. Сега, когато най-после беше насаме с нея, не знаеше откъде да започне.

„Как да запиташ една жена учтиво, не арогантно, защо е спала с теб?“

Не му хрумна никаква блестяща идея.

„Учтивостта да върви по дяволите.“

— Защо си легна с мен? — запита той направо.

Никол подложи лицето си на дъжда, приемайки го точно така, както приемаше факта, че трябва да избяга толкова надалеч, колкото може, без да загърби всичко, което обича. Не, нямаше да направи това. Нито един мъж не заслужава такава жертва. Дори Чейс Уилкокс.

— Тогава идеята ми се виждаше добра. — Ъгълчета на устните й се извиха надолу в горчива усмивка.

— Това не е отговор.

— Какво те интересува? Няма да се случи отново. Това ли те притеснява? Че може би очаквам нещо от теб? Не, не очаквам. Всичко, което искам, е да възвърна спокойствието си.

— Това не е…

— Не — каза тя, прекъсвайки го. — Ти реши, че преследвам Дейн. Не беше вярно. Ти се извини. Аз приех извинението. И това е краят на историята.

Чейс поклати бавно глава.

— Но не всичко е приключило още — каза той. Гласът му беше напрегнат, криеше заплахи. — Аз те нараних жестоко. И все още те боли. Искам да те… излекувам.

Никол затвори златистите си очи и се опита да не мисли за нищо. Въобще за нищо.

— Това не е възможно. Не можеш да излекуваш труп.

— Какво? — запита Чейс, разтърсен до дън душа.

— Ти посочи, че съм като труп в леглото. Труповете не ги лекуват. Погребват го и после всеки си тръгва по пътя. — Тя го погледна с очите си с цвета на старо, разтопено, злато. — Така че, върви си по пътя, доктор Уилкокс. Аутопсията свърши, словото беше произнесено, гробът е покрит с пръст…

— Престани! — прекъсна я той рязко, с дрезгав глас.

Макар и трудно, тя преглътна горчивите думи, които напираха на езика й. След минутка си пое дълбоко, накъсано, дъх и обви тялото си с ръце като да й беше студено.

Чейс я гледаше с измъчени, сребристи като луната, очи и чуваше ехото на думите й и се опитваше да ги свърже с колебливата в леглото Никол, която му беше благодарила, че не й е причинил болка.

— Какво, по дяволите, се е случило с теб, преди да дойдеш на Хаваите? — прошепна той дрезгаво.

Тя затвори очи, но не каза нищо. Много нежно, той положи длани на раменете й. Но усети как цялото й тяло излъчва отхвърляне, неодобрение.

— Не си се срещала с нито един мъж, не си била по петите на Дейн, а с мен беше повече уплашена, отколкото страстна. — Дланите на Чейс се стегнаха леко около раменете й. — Защо го направи, Никол? Защо спа с мен?

— Отдай го на разюздан морал. Аз съм курва.

— Глупости!

Тя отвори очи. Те бяха ясни и студени.

— Но ти виждаше точно това в мен, когато и да ме погледнеше. И точно това доказах, когато отидох в леглото с мъж, когото познавах само от три дни. Както ти каза на Дейн, не бях образец за добродетелност…

— Не го прави — прекъсна я Чейс с тих глас, но с подчертано предупредителна нотка.

— Какво?

— Не използвай моите думи като ножове против себе си.

— Но те вършат толкова добра работа. Истината е такава. Реже като нож.

Сега той затвори очи, отвратен и ядосан на всекиго и всичко, но най-много на себе си.

— Тогава ги използвай срещу мен. Аз направих грешка, не ти.

— Ти реши, че съм толкова гореща, колкото е косата ми — каза тя. Устните й отново се извиха надолу, когато си спомни думите на един друг мъж, други ножове, които разкъсваха тялото й.

„Единственото горещо нещо у теб е косата ти.“

— Аз вярвах, че ти преследваш Дейн — каза Чейс, едновременно ядосан, но и много търпелив, защото искаше на всяка цена да накара Никол да разбере, че вината е негова, не нейна. Нямаше нужда тя да изглежда толкова унила, толкова уплашена — жена, която очаква отново да я наранят.

— Не, не преследвах Дейн — повтори глупаво тя. — Не преследвах никого. Докато не се появи ти.

— Вярвам ти, Никол. — Той видя изненадата, изписана на лицето й.

— Аз… Добре — каза тя. — Добре. И това е нещо.

— Наблюдавам те, откакто ние… От онази сутрин. И виждам как се чувстваш и до какви усложнения в живота ти доведе това.

Онемяла, Никол подложи лицето си на дъжда и зачака той отново да й каже, че се е провалила като жена.

— В обсерваторията не обръщаш внимание на нито един мъж — каза Чейс. — Не обръщаш внимание и на сексуалните им намеци, не им позволяваш да се доближат и на инч до теб. Но позволяваш на някои женени мъже да те докосват. Някоя и друга прегръдка, потупване по рамото или по ръката, топла усмивка. Защо? Защо те, а другите мъже — не?

— Ти сам го каза. Те са женени. Безопасни.

Чейс си помисли за Боби Камехамеха и се усмихна невесело.

— Невинаги, Никол. Невинаги.

— За мен те са безопасни! Аз никога не бих… — Гласът й изневери под натиска на напрежението и тя застина неподвижно.

Нуждата да избяга, да се скрие, беше толкова голяма, че дори поемането на въздух беше мъчително, след като толкова дълго беше сдържала дъха си. Разбираше към какво се стреми Чейс. Той искаше да я накара да си признае, че го е пожелала. И тогава пълният й провал като жена щеше бъде още по-унизителен.

Не знаеше дали ще може да понесе да го чуе още веднъж от неговите уста.

В следващия миг разбра, че няма да може.

И все пак, не можеше просто така да избяга. Ръцете му се бяха плъзнали от раменете й и сега обхващаха китките й. Той вече леко, но настоятелно, я принуждаваше да свали ръцете си свободно край тялото, а не да се обгръща в стремежа си да се защити. Ако се опиташе да се отмести дори на метър от него, силните му пръсти щяха да се сключат, да я заставят да остане на мястото си.

Нямаше как да избяга.

Беше хваната в капан.