Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (22)

Глава 21

Като остави клуб „Кипюка“ след себе си, Чейс отиде в имението Камехамеха. Надяваше се, че Никол най-накрая се е прибрала у дома си.

Но нямаше този късмет. Колата й не беше паркирана в началото на пътеката, която се виеше до входната врата на котиджа й. Той мина набързо по главната алея, която водеше към голямата къща. Колата й не беше и там.

Гняв, породен от отчаяние, го завладя. Искаше да види Никол, да й говори, да й обясни, че беше преценил погрешно нещата, че съжалява, че…

„Какво? Какво друго бих могъл да направя?“

Чейс не знаеше. Знаеше само, че нуждата му да види Никол е прекалено дълбока, та да се изрази с думи.

Когато се прибра в собствения си котидж, телефонът звънеше. С надеждата, въпреки всякаква логика, че му се обажда Никол, той сграбчи слушалката.

— Ало. — Гласът му беше напрегнат, болезнен.

— Никол се обади преди няколко минути — каза Дейн.

Чейс изпусна мъчително въздуха от дробовете си.

— И?

— Урокът по рисуване все пак ще се състои тази вечер.

— Къде?

— Тук.

— Ще дойда за вечеря.

— Не.

— Чуй… — поде, не дотам любезно Чейс.

Но Дейн продължи да говори.

— Ако Никол види колата ти, няма да влезе. Ако пристигнеш след нея, тя ще си тръгне. Познаваш я вече. Ако не, аз я познавам. Нима искаш и децата да разберат какво се е случило?

— По дяволите, не, но…

— Дай й малко време, преди да я обсадиш отново — прекъсна го Дейн.

Чейс преглътна проклятието, което напираше на устните му. Тази вечер нямаше да може да бие барабаните за танца на Никол, защото тя нямаше да бъде в клуба, щеше да учи дъщеря му как да рисува. Нямаше да има възможност да говори с Никол, докато не…

Никога, ако тя успееше да се наложи. Тя не искаше да го вижда. Точка. Ако се опиташе да насили нещата, само щеше да влоши положението. Ако това въобще беше възможно.

— Добре — каза той уморено, приемайки онова, кое то не можеше да промени. — Кога трябва да прибера Лайза?

— Не бързай. Можеш да се тревожиш за това, кога да я вземеш в котиджа си само ако ти се съберат повече от няколко седмици престой в него.

— Но това може да означава едва Коледа — каза Чейс, като мислеше за всичката работа, която трябваше да се свърши по проекта Мон Сен Елен, плюс различните мексикански проекти. — Доста време ще ми се налага да пътувам между островите и континента.

— А по-голямата част от следващите няколко седмици ще прекараш в катерене по планините, за да подготвиш книгата си. Остави Лайза тук. Ние обичаме тя да е край нас. Има най-прекрасната усмивка на света.

— Знам. Тя ми липсва ужасно след развода.

Дейн се поколеба, после каза направо:

— Линет почти е успяла да съсипе Лайза. Тя има нужда от дом, Чейс. Истински дом. Точно сега ти не можеш да й осигуриш такъв. А Жан и аз можем.

— И аз мога.

— Така ли? — Дейн си пое дълбоко дъх. — Тази сутрин осъзнах, че и с теб са се случили много неща, за които нищо не знам. Линет те е променила.

Чейс стисна още по-здраво слушалката — толкова здраво, че кокалчетата на пръстите го заболяха. Прекалено живо си спомни какво беше причинил на Никол, защото не можеше да повярва, че тя не е още една Линет, готова да разруши всеки дом и да живее заради една-единствена причина на света — чистия си егоизъм.

— Няма да споря — каза той най-накрая. — Но Лайза е моя дъщеря. Аз я обичам и тя ме обича. Не спори с мен по този въпрос, Дейн. Ще загубиш. Не искам нещата да стават по този начин. Вече причиних достатъчно страдания, прекалено много хора загубиха нещо заради мен. Сега слагам край.

Настана дълго мълчание от другата страна на линията, последвано от въздишка.

— Съжалявам — измърмори Дейн. — Инстинктът ми да защитавам хората май е прекалено силен. Ще ти се обадя, след като Никол се прибере у дома си. Можеш да вземеш Лайза тази вечер. Знам, че няма да направиш нищо, с което да й причиниш страдание. Просто… По дяволите, Чейс!

— Така е. — Гърлото го болеше от усилието да говори спокойно. — Съжалявам, че нараних Никол. Не искам да я карам да се чувства принудена, застрашена. Само трябва да я накарам да разбере, че вината е моя, не нейна.

— Тя би предпочела да я оставиш на спокойствие.

— Белезите не са същото като пълното излекуване. Научих това тази сутрин, когато разбрах какви лоши белези ми е оставила Линет. Мислех, че съм се съвзел, че отново съм цялостна личност. Но не съм. Не искам Никол да се „излекува“ по същия начин като мен. Не бих могъл да живея, ако съм причинил този род страдание на друго човешко същество.

Дейн изпусна още една дълга въздишка. Когато заговори отново, гласът му беше топъл, пълен със спомени, любящ.

— Така приличаш повече на по-големия брат, който някога боготворях. Винаги си бил твърдо копеле, но беше също така онзи, който ме научи на значението на думата „благоприличност“.

Смехът на Чейс беше кратък и много тъжен.

— Опитай по-друг начин, братко. Ти ме научи как да се боря със зъби и нокти за нещата, които обичам.

— Както казах, аз те боготворях. Ти беше моят герой. И аз трябва да продължавам да се сравнявам с теб, за да открия колко съм пораснал, тоест, съзрял.

— Сега вече знаеш — каза Чейс, а гласът му беше натежал от чувства.

— Какво?

— Че си ме надраснал.

Много леко, Чейс остави слушалката. Известно време просто стоя, без да вижда нищо около себе си. После отиде във всекидневната стая и седна пред редицата прозорци, които гледаха към градината.

Пътеката, която водеше към котиджа на Никол, беше почти незабележима, тясна, от двете й страни растяха цветя. Искаше му се да тръгне по нея, да седне на входните й стъпала, да я чака да се върне. Искаше да я накара да разбере. Някак си трябваше да постигне това.

Вината беше негова, не нейна.

Трябваше да направи така, че нещата отново да си дойдат на мястото. Може би тогава ще може да се погледне в огледалото, без стомахът му да се свива.

А може би не.

Веднъж, когато изучаваше изригващ вулкан, вятърът беше сменил посоката си неочаквано. И той беше в капан от разяждащи газове и дъжд от горящи дървета, пепел и лава. На която страна и да се обърнеше, беше посрещнат от огън, от опасността да бъде изгорен жив.

Същото беше и сега. Впечатленията и спомените от сутринта излизаха на повърхността и го изгаряха.

Бледото лице и измъчените очи на Никол. Ясното съзнание за това, че тя би минала и през огън, за да го избегне. Унижение, толкова дълбоко, че буквално му прилошаваше от него.

„Благодаря ти, че не ми причини болка.“

Стисна зъби толкова силно и продължително, та чак го заболя. Гледаше втренчено в нощта, но нищо не забелязваше. Не беше изпитвал такъв безпомощен гняв и страх от деня, в който се беше изправил в съда и слушаше как дъщеря му бива дадена на жена, на която не би трябвало да се повери попечителството и над камък.

Тогава не можеше да направи нищо. Но сега можеше. Можеше да говори с Никол.

Да я преследва безпощадно.

Тази мисъл го накара да се почувства неудобно — същото неудобство, което беше почувствал снощи и което беше пренебрегнал. Този вечер нямаше да пренебрегва онова, което инстинктите му подсказват. Дейн беше прав. Никол не беше готова да говори с мъжа, който я беше наранил толкова лошо, толкова дълбоко.

И все пак той имаше нужда да разговаря с нея. Нужда.

Не знаеше колко дълго ще успее да устои на този силен подтик, затова се качи в колата си и потегли под изгряващата луна към върховете на Мауна Лоа, с което остави изкушенията зад гърба си. Когато се изправи и погледна към ледената, осветена от луната, реалност на планинския връх, разбра, че е трябвало да си остане у дома.

Огледалото, което се стараеше да избягва, беше навсякъде около него.