Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (39)

Глава 38

Никол се застави да преодолее паниката. Десет млади живота зависеха от нея. Трябваше да мисли, и при това — да мисли бързо. Чейс и Дейн знаеха накъде са потеглили. Щяха също така да знаят, че пътят им е преграден от пожара.

Говорителят беше толкова развълнуван, че думите му трудно се разбираха. Тя все пак улови няколко, които й подсказаха, че те са единствените, които са попаднали в капана на внезапно раздвижилата се планина. Били изпратени спасителни екипи по въздуха, по земя и дори по море. Мислено си представи разстоянието от сегашното им местонахождение до пътя, който не можеха да достигнат. Трябваше да заведе децата до място, където щяха да ги забележат от въздуха.

— Можем ли да стигнем по хлъзгавата лава пахоехое, която е на половината разстояние до пътя? — запита тя.

— Да-да — отговори веднага Бени.

— Има ли пушек в тази посока?

Той направи кръгообразно движение с ръка, сякаш да обхване цялата земя около тях.

— Пушек навсякъде.

— Виждаш ли хеликоптери или малки самолети? Той огледа небето също толкова внимателно, колкото и земята.

— Не. Само дим. Всичко-всичко, Пеле. Всичко-всичко.

— Слез долу, Бени. И ти благодаря. Много ни помогна.

Тя се обърна с лице към децата, които чакаха нетърпеливо. Сенди се премести и застана до по-големия си брат Марк се наведе и каза нещо в ухото й, а после я прегърна окуражаващо. Жестът толкова много приличаше на този на Дейн, че на Никол й се прииска да се смее и плаче едновременно. Тя си пое няколко пъти дълбоко дъх. Трябваше да запази спокойствие. А ако не можеше, на всяка цена трябваше поне да изглежда спокойна.

— По радиото казаха, че Килауеа има няколко нови кратера — каза тя на децата. — Трябва да стигнем до път или до чист район, за да могат да ни видят от въздуха. Ще дойде хеликоптер и ще ни вземе. Бени, ти ще водиш, както винаги. Марк, помогни на Лайза да се качи на гърба ми.

— Аз ще я нося — предложи той бързо.

Никол поклати глава.

— Благодаря, но не е чак толкова далеч.

„А и аз съм много по-силна от теб. Моментът е сериозен, хванати сме в горски пожар.“

— Но…

— Ако имам нужда от помощ по най-неравните места, ще ти извикам — каза тя, с което прекъсна възраженията му.

Нещастен, Марк повдигна Лайза и я намести върху гърба на Никол. Тя се усмихна през рамо на момиченцето.

— Дръж се здраво, скъпа, но ме хвани през раменете или през гърдите. Не стискай така врата ми.

Лайза кимна.

— Бени, искам да продължиш да вървиш, докато не стигнем до центъра на хлъзгавата лава пахоехое — каза Никол с тон, който подсказа на всички, че това не е просто предложение. — Когато стигнеш там, седни и чакай хеликоптера.

— Добре-добре.

Тя му се усмихна, после се обърна към останалите деца.

— Много е важно да бъдем заедно, да не се разделяме. Ако димът се сгъсти много, свалете блузките си и дишайте през тях.

Всички деца кимнаха сериозно. Марк свали ризата си и я подаде на Никол.

— Ако имам нужда от защитна „марля“, ще взема част от ризата на Стив.

Тя се поколеба, после прие ризата.

— Благодаря. Наистина, ще я разкъсам по-лесно от моето копринено потниче. И Марк, ако изостана малко — добави тя, уж между другото, — не се връщай за мен. Лайза и аз ще бъдем добре. Искам да вървиш най-отзад в колоната деца и да ги подканяш да бързат. — Видя как очите му я гледат тревожно, а на устните му се заформят думи на протест. — Ти си най-силното от момчетата — каза му тихо. — Ако някое от децата има нужда от помощ, разчитам да бъдеш до него.

Той искаше да възрази, да остане с нея независимо от всичко, но един-единствен поглед към очите й му каза всичко, което искаше да знае. Тя нямаше да отстъпи.

И така, Бени поведе колоната, Марк зае мястото си в края й, а Никол тръгна зад него с Лайза на гръб. Вървяха бързо, съсредоточено, без обичайните шеги и смях.

Сега Никол беше благодарна за годините упражнения, танци и катерене в планините, благодарение на които тялото й беше в превъзходна форма. Лайза може и да беше дребничка, но милите, които трябваше да изминат, бяха по път, който беше препречен от буйно растящи папрати и храсти.

Вятърът отново смени посоката си. Сега духаше в гърба на Никол. Въздухът беше задимен, неприятен и им напомняше, че някъде над тях разтопена лава се стича по склоновете на планината. Никол се закашля, но продължи да върви с надеждата, че вятърът, за пореден път, ще смени посоката си. Вече не виждаше децата пред себе си. Дори не чуваше редките им оплаквания от скоростта, която Бени им налагаше. Можеше единствено да следва почти незабележимата пътека, оставена от деветте чифта крака, които вървяха преди нея.

Постепенно гората се промени, оредя и после отново стана буйна — според редуването на замръзналите потоци лава. Въздухът остана същият, гъст и задушлив. Всяка промяна на вятъра носеше още дим, който се стелеше надолу по планината на гъсти валма. Въпреки че беше разкъсала ризата на Марк и двете с Лайза бяха превързали устите си, и двете с Лайза кашляха непрекъснато.

Никол се ослушваше и за прашенето на съчките, което щеше да й подскаже приближаването на пожара. Но досега чуваше само бученето на кръвта в ушите си. Гората беше прекалено зелена и влажна, за да се подпали от няколко случайни огнени камъчета. Но поток лава би бил нещо съвсем различно. Нейната горещина изсушаваше всичко. Растенията биваха изкоренявани с нещо като малки експлозии. Тогава дишането не само би било трудно, а направо невъзможно.

Точно когато Никол започна да мисли, че се е загубила, растенията около нея първо изтъняха и накрая съвсем се изчистиха. Лъскавата повърхност на лавата пахоехое пред нея, макар и изстинала преди повече от сто години, беше прекалено неподходяща околна среда и не позволяваше развитието на никаква зеленина.

Марк стоеше на ръба на блестящата огледална повърхност и гледаше тревожно към гъстата гора зад себе си. Когато видя Никол, той изтича към нея и вдигна Лайза от гърба й.

— Дръж се за мен, катериче — каза той на Лайза.

Момиченцето обгърна здраво неговите крехки още рамене. Никол се усмихна уморено и изпъна схванатите мускули на гърба си.

— Всички ли са тук?

— Да. Чакат в центъра на потока, както ти заръча. Малък самолет прелетя само преди няколко минути.

— Видяха ли ви? — запита тя остро.

— Да.

Тя затвори очи, защото й се виеше свят от изпитаното огромно облекчение. До този момент не смееше да признае дори на себе си колко много се страхува.

— Слава Богу!

Върху лавата пахоехое нямаше дървета или високи папрати, които да закриват гледката към планината. Дори въпреки дима, те виждаха високите стълбове пушек, които се издигаха към небето и маркираха местата, откъдето изригва лавата. Разтопената скална маса оставаше скрита за момента, виждаха се само огньовете, когато се подпалваше зеленината.

Никол гледаше как димът се спуска все по-ниско и по-ниско по склона. Посоката на вятъра не можеше да се предскаже. Той разнасяше дима насам и нататък, като ту разкриваше, ту закриваше гледката от очите им. Сигурно беше само това, че пушекът отново стана толкова гъст, че всички се закашляха.

— Чуйте! — каза Марк.

Чуха тихия, но ясен звук от мотора на хеликоптер, който се спускаше от черното небе. Той се приземи на неравната земя. Никол бързо поведе децата към отворената врата на отделението за пътници.

Пилотът премести поглед от десетте деца към високата жена, която се беше стегнала, за да издържи на напора на вятъра, предизвикан от перката. Тя погледна тясното пространство вътре, а после — пилота. Нито един от двамата не каза и дума. Тя остана до вратата, докато всички деца не се напъхаха вътре като риби в консерва. Марк беше последен. Той се обърна да помогне на Никол, но видя, че тя бърза нанякъде.

— Къде отива Никол?

Пилотът не му отговори. Хеликоптерът започна да се издига и Марк разбра.

— Никол! — извика той през отворената врата. — Върни се! Има място! Можеш да заемеш моето място! Никол!

С една ръка пилотът задържа Марк на седалката. С другата затвори и заключи вратата. После увеличи оборотите на мотора и издигна хеликоптера във въздуха.

Марк заудря с юмрук по прозрачната врата и гледа към Никол дотогава, докато вече не можеше да я види. Но виждаше голяма част от планината. И докъдето стигаше погледът му, се ширеше пожарът.

До вечерта лавата щеше да прилича на жива мрежа от златно и червено. А докато се съмнеше, вече щеше да е като черна, сгърчена ръка и тази ръка се протягаше към островчето лава пахоехое, където чакаше Никол.

— Ще се върна за нея — извика пилотът, за да надвика шума от мотора.

Марк отмести поглед от страшната гледка и се взря в очите на пилота, които изразяваха съчувствие. Момчето кимна рязко и отново загледа през прозореца.

През по-голямата част от пътуването до летището в Хило пилотът говори по радиото. Каза на координатора по издирванията и спасителните операции, че е намерил децата, за които са докладвали от самолета. Че били десет на брой, а не девет. Че ги води към Хило и някой да се погрижи, по дяволите, да има свободна писта и възможност веднага да зареди с гориво.

Веднага щом хеликоптерът докосна земята, Марк забеляза високите фигури на баща си, на чичо си и на Боби, които тичаха през тревата към тях. Децата се изсипаха от хеликоптера и изтичаха към родителите си. Марк предаде Лайза в нетърпеливите ръце на баща й Чейс я пое с чувство на благодарност, от което гърлото му се свиваше. Прегърна я здраво. И тя го стисна в отговор с всичката сила на малките си ръчички.

— Тя е добре — увери Марк чичо си. — Само навехнат глезен.

Чейс кимна и погледна над чернокосата главица на Лайза, за да види огнената коса на танцьорката, която го преследваше в сънищата му. Хеликоптерът беше празен. Наоколо нямаше никой, освен пилота, който махаше на машината с горивото да отиде към него. С нарастващо чувство за безпокойство, Чейс се огледа като подивял. Когато се обърна пак към Марк, видя, че по лицето на племенника му се стичат сълзи.

— Нямаше достатъчно място — каза Марк, а гласът му сякаш щеше да се пречупи — Тя не ми позволи… да си разменим местата. Зад нея… гората гореше. Цялата. Гореше.

Чейс издаде звук, сякаш някой го беше ударил силно по главата. После, с усилие, успя да запази гласа си спокоен, докато сваляше ръцете на Лайза от врата си.

— Иди при чичо Дейн, мъничката ми — каза той, целуна дъщеря си и я предаде в ръцете на Дейн. — Той ще те заведе у дома.

— Искам Никол — каза Лайза неочаквано и избухна в сълзи.

— И аз.

Пилотът видя Чейс, който бягаше към хеликоптера.

— Жената, която е в планината, ваша съпруга ли е?

— Работя по въпроса — отговори Чейс грубо.

— Упорита жена — каза пилотът и бързо наля горивото. Беше мрачен. — Веднага видя, че няма достатъчно място. Не каза нито дума. Просто напъха децата вътре и се дръпна, за да не ни пречи да излетим. Момчето се хвърли след нея. Едва успях да заключа вратата.

— Беше ли наранена?

— Не.

— Можете ли да определите координатите на мястото, където се намира?

— Да, но не знам дали ще имам полза от това. Разположението на глобалните точки, снети със сателит, не означава абсолютно нищо, ако не виждаш земята.

— Дим?

— Достатъчно гъст, за да се задушиш. — Пилотът отново посвети вниманието си на преливането на гориво. — Толкова трябва да стигне. Не е далеч. Но е достатъчно далеч, ако вървиш пеш. Ще се обадя по радиото веднага щом я намеря.

— Идвам с теб.

— По дяволите, много е опасно — сряза го безцеремонно пилотът. — Планината се разцепва на две.

— Губим си времето — каза Чейс и скочи на седалката за пътника.

Пилотът седна на своето място.

— Вярно е. Пък и още един чифт очи ще са ми добре дошли. Въпреки че имам координатите… — Той сви рамене. — Използвал ли си някога такъв шлем?

— Да — отговори натъртено Чейс.

— Сложи си го. Иначе няма да чуем кой знае какво.

След тези думи пилотът започна да подготвя хеликоптера за полет. Когато всичко беше готово, от кулата им дадоха знак да излетят. И хеликоптерът се издигна в небето.

Панорамата на горящата планина се разгърна долу под Чейс. Тренираното му око бързо различи схемата на изригването под хаоса на скриващия го дим. От точка, малко над средата на билото, потоци разтопена лава, прилични на дълги пръсти, се разливаха във всички посоки и подпалваха гората в мига, в който я достигнеха. От няколко главни отвора към небето изригваха фонтани гореща разтопена скална маса. От по-малките отвори лавата изтичаше тихо и се спускаше по склона. Между потоците лежаха части от гората, останали недокоснати, зелени, както и преди.

Потенциални острови на живота се формираха буквално пред очите му. Някои от кипюките бяха прекалено малки, за да защитят и спасят растенията. Всичко изгаряше, покосено дори само от диханието на огъня. Но други кипюки бяха достатъчно големи и някои растения оцеляваха, защото оставаха достатъчно далеч от зловещото дихание на планината. Имаше толкова много дим, че изглеждаше така, като че ли всичко гори, дори самият въздух.

— Как, по дяволите, успяхте да намерите децата в този хаос? — запита Чейс.

— Самолет от обсерваторията ги забеляза първи. Жената ги беше завела до средата на поток пахоехое. Там, както знаете, не растат дървета и нищо не пречи на видимостта. Което е много добре. Иначе въобще нямаше да ги намерим.

Пилотът провери данните от сателита, зави надясно и започна да се спуска ниско над реките горяща лава. Горещината стигна до тях, но пилотът упорстваше и поддържаше курса. Чейс за сега успяваше да потиска нетърпението, което го изгаряше отвътре. И страха, че вече е прекалено късно. Той трябваше да е там долу с нея.

— Колко има още? — запита с едва овладян глас.

— Там някъде под дима е. На точното място сме. Чейс втренчи поглед във виещите се валма дим.

— Оттук абсолютно нищо не се вижда.

— Ще бъде много опасно да се спуснем по-ниско.

— Нима не е опасно да бъдеш съвсем сам там долу? — запита го грубо Чейс.

— Сигурно знаете по-добре от мен.

— Знам.

— Добре. Отваряйте си очите на четири. Аз съм готов.

Шумът от работата на мотора се промени, когато хеликоптерът буквално се гмурна в дима. Пилотът следеше данните от сателита и уреда за отчитане на надморската височина.

Чейс се взираше напрегнато в дима. Но виждаше само валма и неясна зеленина под тях. Започваше да му се вие свят от усилието да различи нещо. Хеликоптерът вече бръснеше върховете на дърветата.

След няколко минути пилотът смени посоката. Тук гората беше по-зелена. Но димът все така диво се виеше. Горещината беше непоносима. Мисълта, че Никол е сама там долу, беше непоносима. По кожата му избиваше студена пот, събираше се и се стичаше по гърба му. Хеликоптерът беше опасно близо до върховете на дърветата и все пак той не можеше да различи нищо, никакви форми по земята. Пепел се носеше във въздуха, който не можеше да се диша, защото миришеше ужасно на сяра.

Чейс свирепо стисна длани в юмруци. Мирисът на сяра му подсказваше, че има отвор съвсем наблизо, откъдето излизат отровни газовете.

„Побързай! — извика той, но наум, на пилота. — Побързай!“

Гората се скри от погледа им. Отначало Чейс помисли, че е заради гъстия дим. После разбра, че се носят над стар поток пахоехое. Пахоехое, върху която нищо не би могло да живее, да пусне корени.

Дълги минути минаваха, а той продължаваше да се взира и вече очите го боляха. Облаците дим се виеха, местеха се, но отдолу се виждаше само гладка черна повърхност. Всичко друго, но не и цветовете на живота. Изведнъж видя нещо яркочервено, златисто, да проблясва сред сивотата и чернотата. Отначало помисли, че е огън. После осъзна какво беше видял.

— Там! — извика той и посочи с пръст на пилота.

Пилотът промени посоката и се спусна надолу като ястреб. Колкото по-близо се спускаха, толкова по-голям ставаше страхът на Чейс, докато накрая заприлича на ръка, която го стискаше силно за гърлото и го задушаваше.

Никол лежеше неподвижна. Само косата й се вееше като знаме върху черната скала.

Чейс изскочи от хеликоптера още преди той да се е установил на мястото за кацане. Извика името й и изтича при нея. Най-после тя осъзна, че викат нея, и се обърна по посока на гласа. Чейс я взе на ръце и зарови лице в косите й. Тя се закашля, неспособна да говори, и се притисна отчаяно в него, докато той я носеше към хеликоптера.

Едва бяха закопчали коланите си и хеликоптерът се издигна във въздуха. Започна да си пробива път през дима към Хило.