Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (23)

Глава 22

Когато колата на Никол спря в началото на пътеката, която водеше към къщата й, луната се беше издигнала доста високо над дърветата. Въпреки че тя продължаваше да се окуражава и да убеждава сама себе си, че ще успее да се справи в онези моменти, в които няма да може повече да избягва Чейс, не беше очарована от идеята да го срещне отново. Всъщност тази възможност я ужасяваше. Когато видя, че колата му не е паркирана на обичайното място, изпита такова огромно облекчение, че ръцете й затрепериха.

„Страхливка. Добре. Наистина проявявам малодушие. И какво от това? Утре ще бъда вече по-силна.“

Докато продължаваше да си намира извинения, не се чувстваше чак толкова зле. Доволна, че е успяла да спаси поне малко от гордостта си, тя забърза надолу по пътеката. Обикновено се спираше, за да докосне нежно венчелистчетата на цъфтящите през нощта цветове, но не и днес. Тази вечер просто искаше да се скрие от…

„Какво? Чейс Уилкокс? Не бъди толкова глупава. Той не може да те нарани повече, защото вече го е направил.“

Спря се. Бавно, преднамерено бавно, пръстите й погалиха бял цвят с размерите на дланта й. Споменът за това, как Чейс нежно беше захапал цвета на хибискуса изникна в съзнанието й и я разтърси. Тя бързо го прогони. Знаеше, че той е чувствен мъж. Нямаше нужда да й се напомня за това, защото то подсилваше чувството й, че се е провалила като жена.

„Като труп.“

Тя затича по пътеката към котиджа си, хвърли чантата си върху един от столовете и затвори плътно вратата след себе си. В стаята беше ужасно задушно. Отвори прозорците, после и френските врати, които водеха към градината. Леките завеси от двете страни започнаха да се повдигат и завъртат от нежния бриз, подобни на валма мъгла.

Здравият разум подсказваше на Никол, че трябва да вземе душ и да хапне нещо, а след това да продължи работата си по идеите си за „Острови на живота“. И все пак в мига, в който тази мисъл се появи, тя я отхвърли.

Чейс беше главата на този проект. Той щеше да й казва какво очаква от нея да нарисува, кога и къде да го нарисува. Вече беше осъзнала това, докато седеше в своята любима малка кипюка.

Нямаше да избяга от островите.

Но това също така означаваше, че ще трябва да продължи да следва онзи живот, който беше успяла да си изгради тук. След тази вечер щеше да продължи да танцува в клуб „Кипюка“. Ще продължи да работи в обсерваторията. Ще направи илюстрациите за „Острови на живота“. Ще продължи да води дъщерята на Чейс на пикник.

Нищо няма да се промени.

Погледът на Никол попадна на леглото. То беше все още спуснато, чаршафите бяха разбъркани. Споменът за онези няколко мига, когато се беше почувствала гореща и подивяла от докосването на Чейс, я връхлетя и тялото й се стегна. Усещанията бяха съвсем нови, остри, непоносими. Тя не разполагаше със защита срещу тях.

Извърна се, за да не вижда доказателството за своята глупост. Зави й се свят и тя залитна. Спомни си, че отдавна не бе слагала нищо в уста. Нищо чудно, че й се виеше свят.

Но тя знаеше, че истината е много по-сложна от липсата на храна за организма й. Отчаяно желаеше да може да отговори на желанията на чувствен мъж като Чейс Уилкокс.

Но не можеше. Нищо не се беше променило. Нищо. Не би могло да се промени. Беше такава, каквато е. Студена.

Трябваше да помни това. Не би могла да преживее още една грешка като онази, която беше направила с Чейс Уилкокс. Шокът, който обикновено следва подобни преживявания, я връхлиташе неочаквано, на моменти, и разбиваше на пух и прах и малкото спокойствие, което беше успяла да намери в кипюката.

„Хапни нещо — напомни си нетърпеливо тя. Стомахът й се сви. — Добре. Забрави това. Може би по-късно.“

Първо ще изпере чаршафите. Или поне ще ги смени.

Като че ли докосваше живи змии, тя ги свали от леглото и ги напъха в ъгъла на гардероба си при останалото пране. Каза си, че не може да понася миризмата на пот и секс, полепнала по чаршафите.

Лъжеше сама себе си.

Повтори си, че това я отвращава.

„Тогава защо държиш ръцете си до лицето и вдишваш така дълбоко, сякаш това е най-прекрасният парфюм на света?“

Бързо отри ръцете си в дрехите. Звукът, който те издадоха, приличаше на самодоволен смях. Мирисът, който я изкушаваше, беше в съзнанието й, не полепнал по дланите й. Това беше мирисът на няколкото минути в живота й, когато се беше чувствала като жена.

„Трябваше да отида в клуба и да танцувам. Дори и той да е там, пак трябваше да отида. Ще полудея, ако продължавам да крача така из стаята.“

Трябваше да си намери някаква работа, иначе щеше да бъде в по-лоша форма от онази, в която сутринта беше потеглила към кипюката. Без всъщност да мисли за онова, което прави, тя започна бързо да преглежда купчина компактдискове. Когато намери онзи, който искаше, тя го постави в устройството, натисна копчето и го усили толкова, че чак подът затрепери. После зачака чувствения ритъм на таитянските барабани да изпълни празнотата и болката, в които сега тя се беше превърнала.

Отначало просто слушаше, позволяваше на първичните ритми да завладеят цялото й същество, за да прогонят от главата й всяка друга мисъл. След известно време, вече не й беше достатъчно само да слуша.

Като Чейс, ритъмът на барабаните й въздействаше по начин, който всъщност никога не беше разбирала. Беше го приела от първия миг, в който баба Камехамеха беше протегнала ръка към нея, беше казала „Пеле“ и беше научила тялото на Никол на танците, които винаги беше носила в душата си.

Когато компактдискът се превъртя и музиката започна отново от самото начало, Никол захвърли дрехите си на пода, освободи косата си от фибите и се отдаде на първичните, възбуждащи, неустоими ритми на Таити. Танцува, докато дискът не се превъртя отново един път, два пъти, три пъти.

И после пак — отново.

Танцува, докато потта не започна да блести по кожата й като капки разтопено злато, докато косата й не заприлича на див гъсталак, оплетена около тялото й. Танцува дотогава, докато не забрави всичко, което се беше случило преди първия гръмогласен удар на барабаните и докато не загуби способността да си представи, че нещо би могло да следва след това. Танцува дотогава, докато самата тя не заприлича на горящ огън в пълен мрак и докато тя и барабаните не се превърнаха в едно неразделно цяло.

Докато отново не се превърна в цяла, завършена личност.