Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (34)

Глава 33

Тази вечер, когато Чейс се отби в жилището на Никол, Лайза беше с него. Никол се зарадва, че вижда малкото момиченце, но в същото време беше и разочарована.

„Можеш да бъдеш насаме с него и после — каза си тя. — А сега покажи на Лайза, че е добре дошла, покажи й добрите си чувства.“

— Прегръдка? — запита тя момиченцето.

— Прегръдка-прегръдка! — каза Лайза и направо скочи в ръцете на Никол.

Никол я стисна здраво и започна да се върти и да се върти, а Лайза започна да пищи от удоволствие.

Въпреки болката от това да вижда Никол и да знае колко непоправимо е объркал всичко, Чейс се усмихна, зарадван от щастието на дъщеря си. Тя вече започваше да преодолява онова, което й беше причинила жестокостта на Линет. А поне част от причината това да стане възможно за Лайза, беше червенокосата танцьорка, в чиито ръце сега беше.

— Ако знаех, че ще дойдеш и ти — каза Никол, като спря и целуна Лайза по бузата, — щях да купя и малко сладолед.

— Бени вече й купи — каза Чейс. — Както казах, момчето е ненадминато във всичко.

— Да, той е съвършен — каза бързо Лайза, за да защити приятеля си.

— Да, той е съвършено ненадминат — съгласи се Чейс.

— Добре ли е да си ненадминат? — запита тя, изпълнена със съмнения.

— Разбира се. — Той хвана дъщеря си за ръката. — Означава, че е истински магьосник.

— О! — Лайза сви рамене. — Ами, да, такъв е.

Чейс се усмихна.

— Да, той е такъв. Помниш ли нашата сделка?

Тя кимна и се обърна към Никол.

— Аз ще рисувам, докато ти и татко работите. Така добре ли е?

— Да-да. Знаеш къде е всичко, което ти е необходимо.

— Четвъртото чекмедже? — запита Лайза, защото искаше да бъде сигурна.

— Точно така.

Когато Лайза щастливо заподскача към кухнята, Никол се опита да не гледа втренчено Чейс. Брадичката му беше потъмняла от наболата през последното денонощие брада. Силна умора или нещо, което трудно можеше да се определи, беше опънало кожата на лицето му и беше засилило впечатлението за ъгловатост. Разбира се, мускулите му се движеха, когато се усмихваше или говореше, но лицето му не се отпускаше.

— Скиците? — каза той и се прозина.

— Там са.

Диванът легло сега имаше формата на диван, на който, повече или по-малко удобно, можеше да седне човек. На пода пред него лежеше купчина скици.

Независимо от сегашното му състояние, Чейс не вярваше, че може спокойно да седне на дивана, на който някога беше имал Никол. Беше прекалено изтощен, чувстваше се прекалено нещастен, беше прекалено близо до предела на силите и на възможностите си за самоконтрол. Ако тя седнеше до него, той нямаше да може да сдържи ръцете си, въпреки присъствието на светлооката пазителка в кухнята.

Чейс се наведе, взе папката в едната си ръка и започна да прелиства с другата.

— Някои от скиците не са на местната фауна — каза бързо Никол, — но ще ти покажат как представям нещата отблизо и в перспектива, как изглеждат отделните растения и пейзажите, рисувани от мен.

Той кимна и започна да преглежда скиците. Имаше намерение да работи бързо, почти безстрастно, но рисунките го развълнуваха. Всяка линия беше ясно изразена, кристалночиста, и все пак всяка от тях се преливаше плавно в другата и изцяло улавяше безпогрешно грациозността на природата.

Самотна птица лети към залязващото слънце.

Палмово дърво, което сякаш танцува на вятъра.

Зелена кокосова палма, която след време ще заприлича на богинята на плодородието.

Разсеян на вид учен, стъпил на нащърбената лава, се навежда да взема проба.

Абсолютната опустошеност на току-що родената земя.

Той вдигна поглед и видя, че тя го гледа с тревога.

— Тези са прекрасни — каза той простичко. — Ти предаваш чудесно както фактите, така и грацията на природата.

Преди да е успяла дори да се усмихне, той започна отново да преглежда скиците. Прегледа ги веднъж, два пъти и всеки път изказваше тихо похвалите си. Думите не означаваха толкова много за нея, колкото очевидното му възхищение от работата й.

Една от рисунките прикова вниманието му за по-дълго от останалите. Тя беше почти гола, толкова прост беше рисунъкът: едно-единствено дърво джакаранда и само една напъпила клонка. Пъпката беше толкова разцъфнала, че щеше всеки миг да се отвори, но нито цветът, нито нежността на бъдещия цвят й придаваха мекота.

Чейс я изучава дълго. После вдигна поглед и сякаш я закова с погледа си.

— Това е превъзходна рисунка, Никол. На прага на сладкото превръщане, но пъпката никога няма да цъфне за нас, нали? Хваната завинаги в капана на времето — между нищото и реалния свят. — Той отново погледна пъпката, застинала във вечността. — Не знам дали въобще някога съм виждал нещо толкова красиво и нещо толкова тъжно.

Той остави скиците обратно в папката и й я подаде, като много внимаваше да не я докосне.

— Продължавай в същия дух — каза той с безразличен тон, — но гледай да се концентрираш върху местната фауна, ако можеш.

— А какво ще кажеш за нова кипюка? Искам да кажа, да отидем до нея. Катерене.

И всичко останало. Прегръдките и целувките, горещината и удоволствието.

— Не и утре — каза той и отново се прозина. — Имам много работа в лабораторията. Може би когато се върна от следващото си пътуване до континента. Но няма нужда да забавяш работата по скиците. Местната фауна е все една и съща, независимо в коя кипюка расте. — Той се обърна с лице към кухнята. — Хайде, мъничката ми. Време е да вървим. Старият ти татко е много уморен.

Лайза дотича от кухнята и се хвърли в ръцете на баща си. Той я улови, вдигна я високо и я пъхна под мишница, а тя запищя високо.

— Благодаря, че сподели идеите си и скиците си с мен — каза той и тръгна към вратата. — Ще танцуваш ли на празненството?

— Само ако ти биеш барабаните за мен.

Той се поколеба.

— Разбира се, Пеле. Сделката е сключена. Ще се видим на празненството.

Никол не знаеше колко време е останала, втренчена във вратата, която Чейс беше затворил тихо след себе си. Сигурно е било дълго време, защото мракът отвън се беше сгъстил.

„Прекалено много работа в лабораторията.“

„Няма нужда да ме чакаш, да забавяш работата.“

„Ще се видим на празненството.“

Не осъзнаваше, че крачи из жилището си и плаче. Едва когато сълзите започнаха да изсъхват по бузите й, се осъзна. Продължи да крачи, продължи да плаче, продължи да се ослушва за стъпките му, да се надява да го види отново още тази вечер. Той много й липсваше.

„Но той се върна, защо тогава продължавам да крача неспокойно? Защо продължава да ми липсва? Защо, за Бога, плача!?“

Нямаше никакъв друг отговор, освен звука от стъпките й по дървения под. Хвърли поглед на компактдисковете, после погледна встрани. Точно сега дори танците не представляваха интерес за нея. Не й се искаше да прави каквото и да било. Не искаше никого.

Освен Чейс.

„Омъжи се за мен. Бъди с мен през цялото време.“

Тя нададе приглушен вик и отново закрачи — напред-назад, напред-назад. А думите не излизаха от главата й, преследваха я като тъмни сенки.

„Не бъди така тъжна, пеперудке. Можеш да отговориш по същия начин и на друг мъж. Но аз няма да те изоставя, докато не се убедиш, че е истина. Медът ще бъде тук, докато не разпериш кадифените си криле и не отлетиш.“

Тя стисна длани и закрачи дори още по-бързо. Не искаше нещата да се развият по този начин. Прекалено бързо. Тя имаше нужда от време. Имаше нужда да размисли. Имаше нужда… От Чейс.

„Ще танцуваш ли на празненството?“

„Само ако ти биеш барабаните за мен.“

„Разбира се, Пеле. Сделката е сключена.“

Времето между днес и утрешното празненство се простираше пред нея като дълбока бездна.

„По дяволите! Защо ми причинява това?“

Нямаше друг отговор, освен кипящите, непредсказуеми потоци, които се събираха някъде в тялото й. Тя беше като Килауеа, опустошен от скрити предвестници на бъдещо изригване.

Той не я беше целунал. Нито веднъж. Не дори и по бузата. Тя беше чакала и чакала, а сърцето й се беше блъскало в гърдите.

„Защо не ме целуна?“

И тогава разбра. И й се прииска да пищи — високо и неспирно.

Ако го искаше, трябваше да отиде при него като пеперудите в гората. Сладкият мед беше там, чакаше я. Трябваше само да кацне между дланите му и да започне да пие.

Тя затвори очи и видя пъпката на джакарандата да тръпне под скритата в нея топлина.

„На прага на сладкото превръщане, по пъпката никога няма да цъфне за нас, нали? Хваната завинаги в капана на времето — между нищото и реалния свят.“

— Чейс — прошепна тя, а гласът й беше дрезгав, — ти искаш прекалено много от мен! Ти си прекалено много мъж. А аз съм слаба жена. Ще разочаровам теб, а себе си ще унищожа.

И то за нищо.

Също като пъпката, тя беше хваната в капан, по средата между всичко и нищо. И се страхуваше.