Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Catcher in the Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 176 гласа)

Глава IX

След като слязох на гарата, първата ми работа беше да отида до телефонната кабина. Искаше ми се да позвъня на някого. Куфарите си оставих пред самата кабина, за да мога да ги наблюдавам, но като влязох в кабината, не можах да измисля на кого да позвъня. Брат ми Д. Б. беше в Холивуд. Сестричката ми Фийби си ляга към девет часа — и на нея не можех да позвъня. Тя нямаше да се сърди, че съм я събудил, но работата беше там, че не тя щеше да се обади на телефона, а някой от родителите ми. И така това беше изключено. Тогава си помислих да позвъня на майката на Джейн Галагър и да разбера кога започва ваканцията на Джейн, но нямах настроение за това. Пък и твърде късно беше да им звъня. Тогава си помислих да позвъня на онова момиче, с което доста често излизах, Сали Хейз, защото знаех, че нейната коледна ваканция вече е започнала — тя ми беше написала онова дълго, преструванско писмо, с което ме канеше на Бъдни вечер, за да й помогна да окичи коледното дърво — но се боях, че на телефона ще се обади майка й. А майка й познаваше моята майка и можех да си представя как ще си счупи краката да тича до телефона, за да каже на майка ми, че съм в Ню Йорк. Пък и хич нямах желание да говоря със старата мисис Хейз по телефона. Един път тя беше казала на Сали, че съм необуздан. Казала й, че съм необуздан и че нямам цел в живота! Тогава си помислих да телефонирам на онова момче, дето учеше в Хутънското училище, когато и аз учех там — Карл Люс — но той не ми беше много симпатичен. Затова в края на краищата не повиках никого. Излязох от кабината след около двадесетина минути, вдигнах си куфарите, отидох до онзи тунел, където стоят такситата, и взех едно такси.

Така дяволски съм разсеян, че дадох на шофьора редовния си адрес, просто по навик — искам да кажа, съвсем забравих, че ще остана на хотел няколко дни и няма да си отида у дома, докато не почне ваканцията. Сетих се чак когато стигнахме до средата на парка. Тогава казах:

— Хей, имате ли нещо против да обърнете, когато ви е възможно? Дадох ви погрешен адрес. Искам да се върна в града.

Шофьорът се оказа хитър човек.

— Не мога да обърна тук. Това е еднопосочна улица. Сега трябва да отида чак до Деветдесета улица.

Не исках да започвам спор.

— Окей — казах аз. Тогава изведнъж се сетих за нещо. — Хей, слушайте — рекох му. — Знаете ли тези патици в езерото до южния вход на парка? Онова малко езерце? Дали знаете къде отиват те, патиците де, когато всичко замръзне? Не знаете ли случайно?

Всъщност разбирах, че вероятността да знае, е само едно на милион.

Той се обърна и ме изгледа, като че съм луд.

— Какво си намислил, братле? — каза той. — Да ме занасяш ли?

— Ни най-малко! Това просто ме интересува и нищо повече.

Той не каза вече нищо, аз също. Мълча, докато излязохме от парка при Деветдесета улица. Тогава попита:

— Е добре, приятелче, а сега накъде?

— Знаете, не ми се иска да отсядам в никой хотел в Ийст Сайд, където може да се натъкна на познати. Пътувам инкогнито — казах аз.

Много мразя такива надути приказки като „пътувам инкогнито“, но с простаци иначе не може да се говори.

— Случайно да знаете кой оркестър свири в „Тафт“ или в „Ню Йоркър“?

— Нямам представа, приятелче.

— Е, закарайте ме в „Едмънт“ тогава — казах аз. — Искате ли да спрем по пътя да изпиете един коктейл с мен? Аз черпя. Пълен съм с пари.

— Не мога. Съжалявам.

Наистина приятен компаньон, няма що. Забележителна личност. Стигнахме до хотел „Едмънт“ и аз се зарегистрирах. Бях си сложил червения ловджийски каскет в таксито ей тъй за удоволствие, но го свалих, преди да се зарегистрирам. Не исках да приличам на извратен тип или нещо подобно. Но най-смешното е, че тогава още не знаех, че тоя идиотски хотел е пълен с отвратителни типове и простаци. Просто гъмжеше от тях.

Дадоха ми ужасна стая, от чийто прозорец се виждаше само другата страна на хотела. Но това не ме интересуваше много. Бях в твърде потиснато настроение, за да ме интересува дали имам добър изглед от прозореца си, или не. Прислужникът, който ме заведе до стаята ми, беше шейсет и пет годишен старец. Неговият вид ми действаше по-потискащо и от стаята. Той беше от онези плешиви мъже, дето си решат косата на една страна, за да прикрият плешивостта си. Предпочитам да личи, че си плешив, отколкото да правя това. Изобщо чудесна служба за шейсет и пет годишен човек. Да пренася хорските куфари и да чака бакшиш. Предполагам, че не е бил много интелигентен, но все пак ужасно беше.

Като си отиде той, погледах малко от прозореца, още облечен в палтото си. Нямах какво друго да правя. Ще се почудите, като ви кажа какво ставаше в отсрещното крило на хотела. Дори не си бяха дали труда да пуснат пердетата. Видях един мъж с бели коси, много представителен на вид, само по долни гащи, да прави нещо, което не бихте повярвали, ако ви го кажа. Първо си сложи куфара на леглото. После извади разни дамски дрехи и си ги облече. Истински дамски дрехи — копринени чорапи, обуща с високи токове, сутиен и един от тези корсети с връзки. После си облече една много тясна черна вечерна рокля. Кълна ви се. Тогава започна да се разхожда надолу-нагоре из стаята със ситни стъпки, като жена, да пуши цигари и да се оглежда в огледалото. Беше сам-самичък при това. Освен ако имаше някой в банята — не можех да видя чак толкова. После в прозореца точно над неговия видях друг мъж и една жена да се пръскат с вода от устата. Вероятно това беше уиски, не вода, но аз не можех да видя какво имат в чашите си. Така или иначе, първо той сръбваше и я изпръскваше цялата, а после тя правеше същото на него — бога ми, редуваха се. Само да ги бяхте видели. През цялото време се смееха истерично, като че ли това беше най-смешното нещо на света. Не се шегувам — този хотел гъмжеше от извратени типове. Сигурно аз бях единственото нормално копеле в цялото здание — и това не е силно казано. Малко остана да изпратя телеграма на Страдлейтър да вземе първия влак за Ню Йорк. Той щеше да е царят на хотела.

Лошото е, че такива мръсотии те увличат да ги гледаш дори когато ти е противно. Например момичето, чието лице беше цяло изпръскано с вода, беше доста красиво. Ето кое ми е нещастието. В мислите си съм най-голям развратник. Понякога мога да си мисля за много мръсни неща, които бих извършил, без да му мисля, ако ми се удаде случай! Дори си представям, че ще е доста забавно, макар и гнусно, ако и двамата сте малко пияни, да вземете да се пръскате с някое момиче с вода по лицата. Работата е, че все пак тази идея ми харесва. Гадна е, ако се размислите. Струва ми се, че ако не харесваш едно момиче истински, не бива и да се занасяш с него, а ако наистина го харесваш, тогава се предполага, че харесваш и лицето му, а харесваш ли лицето му, трябва да внимаваш да не го мърсиш и да не го пръскаш с уста. Наистина жалкото е, че такива мръсотии са много забавни понякога. А и момичетата много няма да ти помогнат, когато се стараеш да не се увличаш в мръсотии, когато се стараеш да не развалиш нещо наистина хубаво. Познавах едно момиче преди няколко години, което беше дори по-развалено от мене. Братче, колко беше развалено! Все пак много се забавлявахме известно време, макар и по гаден начин. Полът е наистина нещо, което не разбирам много. Никога не знаеш докъде би стигнал. Все си създавам някакви правила на поведение, що се отнася до секса, и после ги нарушавам веднага. Миналата година си установих правило, че ще престана да се занасям с момиче, щом то ми е противно. Обаче наруших правилото още същата седмица — още същата вечер фактически. Цялата вечер се млясках с една ужасна преструвана на име Ана Луиза Шърман. Половият въпрос е нещо, което просто не разбирам. Бога ми, не го разбирам.

Докато стоях там, пак започна да ме съблазнява мисълта да телефонирам на моята Джейн, тоест да имам с нея междуградски разговор — с Б. М., училището, където тя учеше — вместо да звъня на майка й, за да разбера кога Джейн ще си дойде за ваканцията. Не беше позволено да се викат момичетата късно вечер, но аз бях предвидил всичко. Щях да кажа на лицето, което отговаря на телефона, че съм неин чичо. Че леля й току-що е била убита при автомобилна катастрофа и трябва веднага да говоря с Джейн. Планът сигурно щеше да излезе сполучлив. Единствената причина да не го приложа беше, че нямах настроение. А нямам ли настроение, нищо не излиза както трябва!

След малко седнах в едно кресло и изпуших няколко цигари. Чувствах се доста зле. Трябва да си призная. Тогава изведнъж ми дойде една идея. Извадих си портфейла и започнах да търся адреса, който ми даде онова момче, което учеше в „Принстън“ и с което се запознах на една танцова забава миналото лято. Най-после го намерих. Беше добил особен цвят от портфейла ми, но още можеше да се чете. Адресът беше на едно момиче, за което това момче от „Принстън“ ми каза, че не е съвсем курва или нещо подобно, но не би имало нищо против да върши онази работа от време на време. Веднъж той я завел на забава в „Принстън“ и за малко щели да го изключат, защото я завел. Тя била от онези момичета, дето се събличат голи по разни ревюта или нещо подобно. Както и да е, отидох на телефона и й позвъних. Казваше се Фейт Кавендиш и живееше в хотел „Станфорд Армз“ на Шестдесет и пета улица и Бродуей. Проста работа безсъмнено.

Отначало си помислих, че не е вкъщи. Никой не отговаряше. Най-после някой вдигна слушалката.

— Ало! — казах аз с дебел глас, та да не се досетят за възрастта ми. И без това гласът ми е доста дебел.

— Ало? — отвърна един женски глас. Не беше много любезен.

— Мис Фейт Кавендиш ли е там?

— Кой е там? — каза тя. — Кой ме вика в този късен час, дявол да го вземе?

Това някак си ме поизплаши.

— Е, то се знае, че е доста късно — казах аз с този много възмъжал глас. — Надявам се, че ще ми простите, но имам силно желание да вляза във връзка с вас. — Казах го дяволски галантно. Истина.

— Кой е там? — каза тя.

— Ами вие не ме познавате, но аз съм приятел на Еди Бърдсел. Той ми каза, ако някога съм в града, да ви поканя на една-две чаши коктейл.

Кой? Чий приятел сте? — Братче, цяла тигрица беше по телефона. За малко оставаше да ми закрещи.

— Едмънд Бърдсел. Еди Бърдсел — казах аз. Не можех да си спомня дали името му беше Едуард или Едмънд. Само веднъж го бях срещал на една много глупава забава.

— Не познавам никого с такова име. И ако си мислите, че ми е приятно да ме будят посред…

— Еди Бърдсел. От „Принстън“ — казах аз.

Личеше, че се мъчи да си припомни името.

— Бърдсел, Бърдсел… от „Принстън“… Колежът „Принстън“ ли?

— Точно така — казах аз.

— И вие ли сте от Принстънския колеж?

— Да, кажи-речи.

— О! Как е Еди? — каза тя. — Но все пак това е необикновен час да ми звъните, ей богу.

— Чувства се отлично. Помоли ме да ви поздравя.

— Е, благодаря. Поздравете го и вие от мене — каза тя. — Чудо човек е. Какво прави сега? — Изведнъж стана адски любезна.

— Ами нали знаете. Все същото — казах аз. Как, по дяволите, можех да зная какво прави той? Едва го познавах. Даже не знаех дали е още в „Принстън“. — Слушайте — рекох, — ще ви бъде ли интересно да се срещнем някъде на чаша коктейл?

— Вие имате ли случайно представа колко е часът? — каза тя. — И как се казвате изобщо, ако смея да попитам? — Изведнъж произношението й стана английско. — Някак младичък ми звучите.

Изсмях се.

— Благодаря за комплимента — казах аз адски галантно. — Името ми е Холдън Колфийлд. — Трябваше да й кажа някое друго име, но не се сетих.

— Е, тогава чуйте, мистър Кофъл. Нямам обичай да си определям срещи посред нощ. Аз съм трудещо се момиче.

— Утре е неделя — казах й аз.

— Няма значение. Трябва да си отспя, за да съм красива. Нали знаете тези работи?

— Мислех си, че можем да изпием по един коктейл. Не е прекалено късно.

— Е, вие сте много мил — каза тя. — Откъде телефонирате? Къде се намирате изобщо?

— Аз ли? В една телефонна кабина съм.

— О — каза тя. След това настъпи много дълга пауза. — Е, много бих искала да се срещна с вас някой път, мистър Кофъл. По гласа изглежда да сте много мил човек. Имате много приятен глас. Но наистина е късно.

— Бих могъл да дойда у вас.

— Е, по друго време това би било чудесно. Искам да кажа, би ми било много приятно да се отбиете на един коктейл, но моята съквартирантка случайно е болна. Цяла вечер лежи и не е мигнала. Току-що затвори очи. Искам да кажа…

— О, жалко.

— Къде сте отседнали? Бихме могли да се срещнем на коктейл утре може би.

— Не мога утре — казах аз. — Само тази вечер мога. — Какъв глупак излязох! Не трябваше да казвам това!

— О, ужасно съжалявам!

— Ще поздравя Еди от вас.

— Ще бъдете ли така любезен? Дано прекарате хубаво в Ню Йорк. Чудесен град е.

— Известно ми е. Благодаря. Лека нощ — казах аз и затворих телефона.

Братче, ама че я оплесках. Трябваше поне да си уговоря среща за коктейл или нещо подобно.