Дж. Д. Селинджър
Спасителят в ръжта (14)

Глава XIV

Като си отиде Сани, поседях в креслото и изпуших няколко цигари. Навън вече се зазоряваше. Боже, колко нещастен се чувствах. Не можете да си представите колко потиснат се чувствах. И тогава започнах да разговарям на глас с Али. Често си разговарям с него, когато съм много потиснат. Тогава му казвам да отиде у дома, да си вземе колелото и да ме срещне пред къщата на Боби Фалон. Боби Фалон живееше съвсем близо до нас в Мейн — преди много години. И ето какво се случи: веднъж ние с Боби щяхме да ходим с колелата си до езерото Седебиго. Щяхме да си вземем ядене и всичко, и въздушните си пушки — още бяхме съвсем малки — и смятахме да убием нещо с нашите пушки. Както и да е, Али ни чу, като се уговаряхме, и искаше да дойде с нас, но аз не му дадох. Казах му, че още е дете. Затова понякога сега, когато съм потиснат, все му казвам „Добре. Иди дома, вземи си колелото и ме срещни пред Бобивата къща. Побързай“. И не че не го водех със себе си, като отивах някъде. Напротив, водех го. Но този ден не го взех. Той не се разсърди — никога не се сърдеше за нищо — но все за това си мисля, когато съм много потиснат.

Най-после все пак се съблякох и си легнах. Искаше ми се да се помоля или нещо подобно, като си лягах, но не можах. Не мога да се моля винаги, когато ми се поиска. Първо, падам малко безбожник. Нямам нищо против Христос и всичко това, но останалите работи в Библията не ми са много по вкуса. Да вземем например апостолите. Първо да си кажа, адски ме дразнят. Е, след смъртта на Христос не са се държали лошо, но докато е бил жив, видял ли е някаква полза от тях? Чушки! Само са го предавали. От цялата Библия те ми са най-несимпатични. Ако искате да знаете истината, след Христос най-много ми харесва в Библията онзи лудият, който живял в гробниците и все се порязвал по камъни. Този нещастен глупак ми е десет пъти по-симпатичен от апостолите. В Хутънското училище много пъти спорех за това с Артър Чайлдс, онова момче, дето живееше на другия край на коридора. Този Чайлдс беше квакер и вечно четеше Библията. Много добро момче и аз го обичах, но никога не бяхме съгласни по много работи в Библията, особено за апостолите. Той все повтаряше, че ако не обичам апостолите, значи и Христос не обичам. Щом Христос сам си бил избрал апостолите, трябвало да ги обичам. А аз казвах — зная, че сам си ги е избрал, но ги е избрал наслуки. Не е имал време, казвах, да върви да ги проучва и не го обвинявам за това. Не е виновен, че не е имал време. Помня, че запитах Чайлдс как мисли, дали Юда, онзи, дето предаде Христос, е отишъл в ада, след като се е самоубил. Разбира се — каза Чайлдс. А ето къде не бях съгласен с него. Басирам се на хиляда долара, казвах аз, че Исус никога не е изпращал Юда в ада. И сега бих се басирал, ако имах хиляда долара. Сигурен съм, че който и да е от апостолите би го изпратил в ада — хем на бърза ръка — но готов съм да се басирам на всичко, че не Исус го е изпратил. Чайлдс казваше, че грешката ми е, дето не ходя на църква. Преди всичко родителите ми имат различни религии и всички деца в нашето семейство сме безбожници. Право да си кажа, хич не мога да понасям свещениците! Във всички училища, където съм бил, гласът на свещениците беше все престорено набожен, като ни четяха проповеди. Господи, как мразя това. Не виждам защо да не говорят с естествен глас. Така фалшиво звучи, като говорят.

Както и да е, като си легнах, не можах и половин молитва да кажа. Щом почнех, все си представях как оная сладурана ме нарича хлапаче-глупаче. Най-после седнах в леглото и изпуших още една цигара. Никак не ми беше сладка. Трябва да бях изпушил най-малко два пакета, откакто напуснах Пенси.

Изведнъж, както си лежах и пушех, някой почука на вратата. Помислих си, дано не чукат на моята врата, но си знаех много добре, че е на моята. Не зная откъде знаех, но знаех. Знаех и кой чука. Голям телепат съм.

— Кой е там? — попитах. Доста се бях изплашил. Много ме е шубе от такива работи.

Пак се почука. Този път по-силно.

Най-после станах от леглото само по пижама и отворих вратата. Не беше нужно да светвам, понеже беше вече светло. Сани и Морис, пъпчивият оператор на асансьора, стояха пред вратата.

— Какво има? Какво искате? — попитах аз. Братче, гласът ми трепереше страшно.

— Нищо особено — каза старият Морис. — Само пет долара.

Той говореше от името на двамата. Сани само стоеше до него с отворена уста.

— Но аз вече й платих. Дадох й пет долара. Попитайте я — казах аз. Братче, как ми трепереше гласът.

— Десет долара струва, шефе. Аз ти казах. Десет долара за един път, петнадесет до обяд. Така ти казах.

— Не ми казахте така. Казахте пет долара за един път. Вярно, казахте петнадесет долара до обед, но много ясно чух…

— Отвори вратата, шефе.

— Защо? — казах аз. Божичко, сърцето ми биеше като лудо. Поне да бях облечен. Ужасно е да си само по пижама, когато ти се случи такова вещо.

— Да влезем, шефе — каза Морис, като ме блъсна силно с мръсната си ръка.

Едва не паднах на задника си — толкова грамаден беше този кучи син. Докато се опомня, и двамата със Сани бяха в стаята ми. Държаха се, като че ли беше тяхна. Сани седна на перваза на прозореца. Морис седна в голямото кресло и си разкопча яката — беше облечен в униформата си. Братче, колко бях нервиран.

— Хайде, шефе, давай парите! Трябва да се връщам на работа.

— Казах ви вече десет пъти, не ви дължа нищичко. Вече й дадох пет…

— Стига плямпа. Давай парите…

— Защо пък да й давам още пет долара? — казах аз. Гласът ми трепереше страшно. — Вие се мъчите да ме изнудите.

Морис си разкопча цялата куртка на униформата. Отдолу имаше само фалшива яка на риза, но никаква риза или нещо подобно. Коремът му беше такъв един тлъст и космат.

— Никой никого не изнудва — каза той. — Давай парите, шефе.

— Няма да ги дам!

Като казах това, той стана от стола си и тръгна към мене. Имаше вид на много уморен или страшно отегчен човек. Господи, как ме беше страх. Помня, че бях скръстил ръце. Мисля, че нямаше да се чувствам така зле, ако не бях само по пижама.

— Давай парите, шефе! — Дойде съвсем до мене. — Давай парите, шефе! — Само това си повтаряше. Истински простак беше.

— Няма.

— Шефе, ще ме принудиш да те обработя малко. Нямах такова намерение, но така ми изглежда — каза той. — Дължиш ни пет долара.

— Не ви дължа никакви пет долара — казах аз. — Ако ме ударите, ще надам адски рев. Ще събудя всичко живо в хотела — полиция и всички. — Гласът ми страшно трепереше обаче.

— Хайде, почвай! Скъсай се от рев. Чудесно! — каза Морис. — Искаш ли родителите ти да научат, че си прекарал нощта с една курва? Аристократично хлапе като тебе?

Простак, ама доста хитър. Няма що.

— Оставете ме на мира. Ако бяхте казали десет, работата беше друга. Но вие ясно…

— Ще ни дадеш ли парите, или не? — И ме притисна до вратата. Почти целият беше легнал връз мене с косматия си корем.

— Оставете ме на мира. Махайте се, по дяволите, напуснете стаята ми! — казах аз все още със скръстени ръце. Господи, какъв хапльо бях!

Тогава Сани проговори за пръв път:

— Слушай, Морис. Искаш ли да му взема портфейла? Той е там на това, как го казват…

— Да, вземи го.

— Не пипайте портфейла ми!

— Взех ги вече — каза Сани. Тя размаха пет долара под носа ми. — Виждаш ли, вземам само петте долара, които ми дължиш. Не съм крадла.

Изведнъж се разплаках. Какво ли не бих дал да не бях се разплаквал, но на̀, разплаках се.

— Да, не сте крадци — изхлипах аз. — Само задигате пет…

— Дръж си устата! — каза Морис и ме блъсна здравата.

— Остави го де! — обади се Сани. — Хайде да вървим. Нали си взехме парите. Да вървим сега, чу ли?

— Идвам — каза Морис, но не тръгна.

— Сериозно ти говоря, Морис, чу ли. Остави го на мира.

— Кой му прави нещо? — каза той, невинен като ангел.

Тогава взе, че ме щипна силно през пижамата — няма да ви кажа къде точно ме щипна, но адски ме заболя. Казах му, че е мръсен идиот и простак.

— Какво каза? — попита той и сложи ръка зад ухото, уж че не чува. — Какво каза? Какъв съм?

Още плачех. Така адски бях ядосан и нервиран и прочие.

— Ти си мръсен простак — казах аз. — Глупав изнудвач и простак и след някоя и друга година ще си голтак и ще просиш от хората петаче за кафе. Ще размазваш сополите си по мръсната си дреха и ще…

Тогава той ме удари. Дори не се опитах да се отдръпна или запазя. Само усетих страшен удар в стомаха.

Не загубих съзнание обаче, защото си спомням, че погледнах от пода и видях и двамата да излизат от стаята и да затварят вратата. После останах да лежа на пода доста време, нещо като онзи път със Страдлейтър. Само че сега вече си мислех, че умирам. Честна дума. Мислех, че потъвам и се давя или нещо такова. Работата беше там, че едва можех да дишам. Когато най-после станах, трябваше да отида до банята превит на две и да си държа стомаха с две ръце.

Но сигурно не съм с всичкия си. Ей богу, не съм. На половин път до банята започнах да си въобразявам, че имам куршум в червата. Че Морис ме е надупчил. И сега отивам в банята да си дръпна един гълток уиски или нещо такова, че да ми укрепи нервите и да започна да действам. Представях си как излизам от банята облечен и прочие, с автоматичен пистолет в джоба, но все още залитащ по малко. После слизам по стълбите, а не с асансьора. Държа се за перилата и прочие, а от крайчеца на устата ми протича струйка кръв от време на време. Слизам няколко етажа, като си държа корема, а кръвта тече по пода, и тогава повиквам асансьора. Морис отваря вратите, вижда ме с пистолета в ръка и започва да квичи със своя писклив, пъзлив глас да го оставя на мира. Но аз го застрелвам въпреки всичко. Шест куршума право в тлъстия му космат корем. После хвърлям пистолета в шахтата на асансьора — разбира се, след като залича всички отпечатъци от пръсти и прочие. Тогава допълзявам до стаята си и повиквам Джейн по телефона. Викам я да дойде да ме превърже. Представях си как тя ми подава цигарата да пуша, докато раната кърви.

Идиотски филми. Може да съсипят човека! Шегата настрана.

Седях близо цял час в банята да се къпя и прочие. После се върнах в леглото. Мина доста време, докато заспах — не бях дори изморен — но най-после успях да заспя. Всъщност просто ми се искаше да се самоубия. Искаше ми се да скоча от прозореца. Може би щях да го направя, ако бях сигурен, че ще има кой да ме покрие, щом падна на земята. Не исках някакви любопитни глупаци да ме гледат цял облян в кръв.