Дж. Д. Селинджър
Спасителят в ръжта (5)

Глава V

В събота вечерята биваше винаги една и съща в Пенси. Смяташе се за галавечеря, защото ни даваха пържоли. Обзалагам се на хиляда долара, че ни даваха пържоли, защото много от родителите на момчетата идваха в училището в неделя и старият Търмър сигурно си правеше сметка, че всяка майка ще запита милото си синче какво е яло предната вечер и то ще каже: „Пържола“. Каква шашма. Само да видехте пържолите. Те бяха толкова малки, твърди и сухи, че нож не ги режеше. И на пържолените вечери все ни даваха това много буцесто картофено пюре, а за десерт имахме „Кафява Бети“^[1] — десерт, който никой не ядеше освен може би дечурлигата от долните класове, които не разбираха какво е хубаво, и момчета като Акли, които ядяха всичко.

Обаче хубаво беше, като излязохме от столовата. Земята беше покрита с около четири пръста сняг и той продължаваше да вали като луд. Беше адски хубаво и ние започнахме да се замеряме със снежни топки и да лудуваме из целия двор. Детинщини, разбира се, но на всички ни беше много весело.

Аз нямах среща и нищо подобно, затова решихме с моя приятел Мал Бросард, който беше в тима на борците, да отидем с автобус до Ейджърстаун, да изядем по едно кюфте и може би да видим някой глупав филм. И на двамата не ни се искаше да си седим на задника цяла вечер. Попитах Мал дали ще има нещо против, ако Акли дойде с нас. Попитах го, защото в събота вечер Акли никога не правеше нищо, само си седеше в стаята и си изстискваше пъпките или нещо такова. Мал каза, че няма нищо против, но не е кой знае колко възхитен от тази идея. Не обичаше много Акли. Така или иначе, и двамата отидохме в стаите си да се приготвим и докато си слагах галошите и глупостите, изревах към другата стая да попитам Акли дали иска да дойде на кино. Оттатък се чуваше много добре през завесите на банята, но той не ми отговори веднага. Беше от тези момчета, дето мразят да ти отговорят веднага. Най-после се показа през глупавите завеси, застана на прага на банята и попита кой ще дойде освен мене. Все искаше да знае кой ще дойде. Кълна се, че ако това момче претърпи корабокрушение и вие го спасите с някоя лодка, преди да влезе в нея, той ще поиска да знае кой е човекът, дето кара лодката. Казах му, че Мал Бросард ще дойде. Той каза:

— Това ли копеле?… Добре. Почакай малко.

Човек би помислил, че той ни оказва голямо благоволение.

Нужни му бяха около пет часа да се приготви. Докато се готвеше, отидох до прозореца, отворих го и направих снежна топка с голите си ръце. Снегът беше много хубав за топки. Не замерих нищо с нея обаче. Бях се приготвил да замеря една кола, паркирана от другата страна на улицата. Но си промених намерението. Колата беше така хубава и бяла. После понечих да я хвърля на един пожарен кран, но и той изглеждаше много хубав и бял. Най-после не замерих нищо. Само затворих прозореца и се заразхождах из стаята със снежната топка, като я стисках все по-силно. След малко, когато се качихме на автобуса с Акли и Бросард, аз още я държах в ръцете си. Шофьорът отвори вратата и ме накара да я хвърля навън. Казах му, че няма да замерям никого с нея, но той не ми повярва. Хората никога не ти вярват.

Бросард и Акли бяха гледали филма, който даваха, затова само изядохме по две кюфтета, после поиграхме пинбол и взехме автобуса назад към Пенси. Във всеки случай не съжалявах, че не съм видял филма. Казаха, че е някаква комедия с Кари Грант и всичката тази плява. Освен това и друг път бях ходил на кино с Бросард и Акли. И двамата се смееха като хиени на неща, които не бяха дори смешни. Даже ми беше неприятно да седя до тях в киното.

Беше едва девет без четвърт, когато се върнахме в общежитието. Бросард беше запалянко на бридж и веднага започна да търси партньори за една партия. Акли пък паркира в стаята ми, просто за разнообразие. Само че вместо да седне на ръчката на Страдлейтъровото кресло, той се тръшна на леглото ми с лице право на възглавницата. Взе да говори с онзи страшно монотонен глас и да си чопли всичките пъпки. Пуснах му поне хиляда намека, но не можах да се отърва от него. Той все си приказваше със своя страшно монотонен глас за някакво гадже, с което уж имал полови връзки предишното лято. Беше ми разказвал за това вече поне сто пъти. Всеки път историята излизаше различна. Веднъж казваше, че бил свил гаджето в буика на братовчед си, друг път в някаква алея. Всичкото беше само плява, разбира се. Ясно беше, че си е още девствен. Съмнявам се дори дали въобще е докосвал момиче. Така или иначе, наложи се да му кажа направо, че имам да пиша съчинение на Страдлейтър, и да се разкара по дяволите, за да мога да се съсредоточа. Най-после се измете, но без да си дава много зор както винаги. Като си отиде, аз си облякох пижамата и халата, сложих си ловджийския каскет и започнах да пиша съчинението.

Работата беше там, че не можех да измисля стая или къща или каквото и да е, което да опиша, както Страдлейтър искаше. И без това не си падам много по описания на стаи и къщи. Затова написах за бейзболната ръкавица на брат ми Али. Темата беше много описателна. Истина. Брат ми Али имаше една лява бейзболна ръкавица. Той беше левак. Описателното в нея беше, че той я беше изписал със стихове по пръстите и върху джоба, и навсякъде. Със зелено мастило. Написал ги беше, за да има какво да чете, когато играта е в застой. Сега той не е жив. Разболя се от левкемия и умря, когато бяхме в щата Мейн, на 18 юли 1946 г. Сигурно щеше да ви хареса. Беше две години по-малък от мене, но поне петдесет пъти по-интелигентен. Страшно интелигентен беше. Учителите му все пишеха писма на мама да й кажат какво удоволствие е да имаш в класа си момче като Али. И това не бяха само празни приказки. Те говореха искрено. Но Али не само беше най-интелигентният член на семейството. Беше и най-добрият в много отношения. Никога не се гневеше на никого. Казват, че уж червенокосите се гневят лесно, но Али никога не се гневеше, а имаше много червена коса.

Ще ви разкажа каква червена коса беше неговата. Аз започнах да играя голф, когато бях едва на десет години. Спомням си, че едно лято — тогава бях около дванайсетгодишен, — както си играех голф, изведнъж почувствах, че ако се обърна, ще видя Али. Обърнах се и настина той седеше на колелото си отвън, до оградата — онази ограда, дето загражда игрището — седеше си там, на около сто и петдесет ярда зад мене, и ме наблюдаваше как играя. Ето такава червена коса имаше. Господи, какво добро момче беше. Така се смееше, като се сетеше за нещо на обяд, че просто едва не падаше от стола. Аз бях едва тринайсетгодишен и щяха да ме подлагат на психоанализа и какво ли не, защото изпочупих всичките прозорци на гаража. Не ги обвинявам. Истина ви казвам. През нощта, когато той умря, аз спах в гаража и изпочупих всичките прозорци с юмрук, просто ей така. Дори се опитах да счупя и прозорците на колата — тогава имахме лиферваген — но ръката ми беше вече счупена, та не можах. Много беше глупаво от моя страна, признавам, но едва ли съзнавах какво правя, а вие не познавате Али. Ръката още ме боли от време на време, когато вали, и не мога вече да я свия в истински юмрук — стегнат, искам да кажа — но като изключим това, не е много важно. Искам да кажа, че така и така нямах намерение да ставам хирург или цигулар, или нещо подобно.

Както и да е, ето какво описах в Страдлейтъровото съчинение: бейзболната ръкавица на Али. Случайно я носех със себе си в куфара, та я извадих и преписах стиховете, изписани по нея. Трябваше само да сменя името на Али, за да не познае никой, че той е мой брат, а не на Страдлейтър. Не ми беше много приятно да направя това, но не можах да измисля нещо друго описателно. Освен това беше ми някак неприятно да пиша за Али. Изгубих около един час, защото трябваше да използвам мръсната пишеща машина на Страдлейтър, която все се запъваше. Не използвах моята, защото я бях дал на едно момче от другото крило.

Трябва да беше десет и половина, когато свърших. Не бях уморен обаче, та погледнах малко от прозореца. Вече не валеше, но от време на време се чуваше някоя кола, която не можеше да запали. Чуваше се хъркането на нашия Акли. Чуваше се хем през завесите на банята. Нещо не беше в ред със синусите му, та не дишаше добре, когато спеше. Какво ли нямаше това момче? Синузит, пъпки, мръсни зъби, миризлива уста, потрошени нокти. Без да щеш, ти става жал за този кучи син.