Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Catcher in the Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 176 гласа)

Глава XIII

Върнах се пеша в хотела. Изминах четиридесет и един чудесни блока. Не защото вече не ми се качваше и слизаше от таксита. Понякога ти дотяга да се возиш в такси, както ти дотяга да вземаш асансьора. Изведнъж просто изпитваш нужда да вървиш пеш, колкото и да е далече или високо. Когато бях малък, много често се изкачвах пеш чак до нашия апартамент. Дванайсет етажа.

Просто не личеше, че е валяло сняг. Почти нямаше сняг по тротоарите. Но беше страшен студ, та си извадих червения каскет от джоба и си го сложих — не ми пукаше как изглеждам. Дори си спуснах наушниците. Ех, кой ли ми открадна ръкавиците в Пенси, че ръцете ми мръзнеха сега! Не че щях да направя кой знае какво, ако знаех кой е. От шубелиите съм. Мъча се да не го показвам, но такъв съм си. Например, ако знаех в Пенси кой ми е откраднал ръкавиците, сигурно щях да отида в стаята на крадеца и да кажа: „Е добре, няма ли да ми върнеш ръкавиците?“. Тогава мошеникът, който ги бе задигнал, сигурно щеше да попита с много невинен глас: „Какви ръкавици?“. Тогава сигурно щях да отворя гардероба му и да намеря ръкавиците някъде. Може би скрити в идиотските му галоши или нещо подобно. Щях да ги извадя, да ги покажа на момчето и да кажа: „Това да не са твоите ръкавици?“. А мошеникът щеше да ми хвърли един престорено невинен поглед и да каже: „В живота си не съм виждал тези ръкавици. Ако са твои, вземи ги. Не ми трябват идиотските“. Тогава сигурно щях да постоя няколко минути с идиотските ръкавици в ръце и щеше да ми се иска да му светна един в мутрата — да му разбия идиотската мутра. Само че нямаше да ми стиска да го сторя. Просто щях да стоя и да се мъча да изглеждам нахакан. Може би щях само да му кажа нещо много остро и обидно, да го ядосам — вместо да го светна по мутрата. Ако ли пък кажех нещо много остро и обидно, той сигурно щеше да стане, да дойде при мен и да ми каже: „Слушай, Колфийлд, ти крадец ли ме наричаш?“. Тогава, вместо да кажа: „Точно така, мошенико, ти си мръсен крадец“, вероятно щях само да кажа: „Аз само зная, че ръкавиците ми се оказаха в твоите мръсни галоши“. И тогава тази гад веднага щеше да разбере, че няма да го светна и сигурно щеше да каже: „Слушай, дай да се разберем. Ти крадец ли ме наричаш?“. И аз сигурно щях да кажа: „Никой не нарича никого крадец. Само зная, че моите ръкавици бяха в твоите идиотски галоши“. Това можеше да продължи цели часове. Най-после щях да напусна стаята му, без дори да съм го светнал. Сигурно щях да отида в умивалнята, щях да изпуша тайно една цигара и да се правя на нахакан пред огледалото. Ето за какво си мислех през целия път до хотела. Никак не е приятно да си шубелия. Може и да не съм съвсем шубелия. Кой знае. Може би съм донякъде шубелия — и донякъде такъв тип, който не му пука много дали си е загубил ръкавиците, или не. Това ми е големият недостатък — никога не ми пука, като загубя нещо — това просто вбесяваше майка ми, като бях малък. Някои хора по цели дни търсят каквото са загубили. Аз пък като че ли никога не съм имал нещо, за което много-много да ми пука, като го загубя. Може би затова съм донякъде шубелия. Все пак това не е оправдание. Ни най-малко. Изобщо не бива да си шубелия. Ако трябва да разбиеш нечия мутра и ти се иска да го сториш, трябва да я разбиеш. Но мене просто не ме бива за това. По-скоро бих бутнал някого от прозореца или бих му клъцнал главата с брадва, отколкото да му разбия мутрата. Ужасно мразя побоите. Не толкова, че ще ме набият — това съвсем не ми е приятно естествено — но при побоите най̀ ме е страх от лицето на другия. Бедата ми е, че не мога да понасям да гледам лицето на другото момче. Нямаше да бъде така противно, ако ни вържеха очите и на двамата. Това е особен вид шубе, като си помислиш, но все пак шубе. Не се залъгвам.

Колкото повече си мислех за ръкавиците и шубето, толкова по-потиснат се чувствах, та реших, както си вървях, да се отбия да пия една чашка някъде. Бях изпил само три чаши у Ърни и последната не бях дори допил. За едно нещо ме бива — страшно издържам на пиене. Мога да пия цяла нощ и да не ми проличи, ако съм в настроение. Веднъж в Хутънското училище с едно друго момче, Реймънд Голдфарб, си купихме бутилка уиски и го изпихме в параклиса една събота вечер, където никой не можеше да ни види. Той се напи като свиня, но на мен хич не ми пролича. Само станах много хладнокръвен и пренебрежителен. Драх лисици, преди да си легна, но не защото ми се наложи, а просто се насилих.

Както и да е, преди да стигна хотела, реших да се отбия в един долнопробен бар, но в това време оттам излязоха двама адски пияни типове и ме попитаха къде е метрото. Единият приличаше на кубинец и докато му обяснявах накъде да тръгне, все ми дишаше в лицето с вонливата си уста. Накрая дори не влязох в идиотския бар. Просто се завърнах в хотела.

Цялото фоайе беше празно. Миришеше на петдесет милиона лоши пури. Истина. Не ми се спеше, но се чувствах някак зле. Потиснат бях и прочие. Почти не ми се живееше.

И изведнъж се забърках в страшна каша.

Щом влязох в асансьора, операторът ми каза:

— Искаш ли да се позабавляваш, приятелче? Или за тебе е вече късно?

— Какво искате да кажете? — попитах аз. Не можах да се сетя накъде бие.

— Интересува ли те някое младо момиче за през нощта?

— Мене ли? — казах аз. Страшно глупаво излезе, но човек се чувства твърде неловко, когато изведнъж му зададат подобен въпрос.

— На колко си години, шефе? — пак попита операторът.

— Защо питате? — казах аз. — На двайсет и две.

— Е, какво ще кажеш? Интересува ли те? Пет долара за един път, петнайсет долара за цяла нощ. — И като си погледна часовника, добави: — До обед. Пет долара за един път, петнайсет до обед.

— Добре — казах аз. Това беше против принципите ми, но така бях потиснат, че дори не премислих. Тук беше и цялата беда. Когато си много, много потиснат, не можеш дори да мислиш.

— Добре, за какво? За един път или до обед? Трябва да зная.

— Само за един път.

— Добре, в коя стая си?

Погледнах червената марка с номера ми на ключа.

— Двайсет, двайсет и две — казах аз. Вече малко съжалявах, че започнах тази история, но да се откажа беше късно.

— Добре, ще ти изпратя момиче след около четвърт час. — Той отвори вратата на асансьора и аз излязох.

— Ами хубава ли е? — попитах го. — Не искам някоя кобра.

— Никаква кобра. Не се безпокой за това, шефе.

— На кого да платя?

— На нея — каза той. — Да вървим, шефе.

Той затвори вратата почти под носа ми.

Влязох в стаята си и си сложих малко вода на косата, но как да срешеш такава къса коса? Тогава проверих дали ми мирише дъхът от толкова цигари и това уиски, което изпих у Ърни. За това е нужно да си сложиш ръката под устата и да дъхнеш отгоре към ноздрите. Не ми се стори да мирише много, но все пак си измих зъбите. После си сложих друга, чиста риза. Знаех, че не е нужно да се докарвам толкова много за някаква си проститутка, но така си намерих занимание. Малко бях неспокоен. Усещах полова възбуда, но бях и малко нервен. Ако искате да знаете истината, още съм девствен. Честна дума. Имал съм доста случаи да си загубя девствеността и прочие, но никога не съм стигал дотам. Все нещо ще се случи. Например, ако съм у някое момиче, родителите му все ще се върнат вкъщи не навреме или пък аз се боя, че ще се върнат. Или пък, ако съм на задната седалка в нечия кола, все ще има някой на предната седалка — някое момиче, искам да кажа, което все иска да знае какво става в цялата кола. Искам да кажа, че момичето от предната седалка все ще се върти да види какво става отзад. Така или иначе, все нещо ще се случи. Въпреки това няколко пъти стигах почти до края. Особено един път, спомням си. Но нещо пак попречи — не помня дори точно какво. Работата е, че повечето пъти тъкмо когато стигнеш дотам, момичето, което, разбира се, не е проститутка или нещо подобно, все ще те помоли да спреш. Бедата ми е, че аз спирам. Повечето момчета не спират. Аз не мога. Човек никога не знае дали момичетата наистина искат да спреш, или просто се боят страшно, или само ти казват да спреш, та ако не ги послушаш, да обвиняват тебе, а не себе си. Така или иначе, аз все спирам. Бедата е, че започвам да ги съжалявам. Искам да кажа, повечето момичета са така глупави и прочие. Понатиснеш ли ги малко, просто можеш да видиш как си загубват ума. А пък ако вземеш някое истински темпераментно момиче, то просто си няма и ум. Зная ли аз? Кажат ли ми да спра, и аз спирам. Винаги съжалявам за това, след като съм ги завел у дома, и после пак повтарям същото.

Така или иначе, като си слагах чистата риза, помислих си, че най-после ми се представя добър случай. Мислех си, че понеже тя е проститутка, с нея ще мога да се поупражня, в случай че някога се оженя или нещо подобно. Понякога тая работа ме тревожи. Един път в Хутънското училище четох една книга, в която имаше един мосю Бланшар, много изтънчен и мазен сексуален тип. Още я помня. Кална книга, но този Бланшар не беше лош. Имаше голям замък и прочие на Ривиерата, в Европа, и единствената му работа беше да бие жени с тояга. Истински развратник, но жените бяха луди по него. На едно място казваше, че тялото на жената е като цигулка и че трябва да си страшен музикант, за да умееш да свириш на нея както трябва. Гадна книга — това ми е ясно, но тази цигулка не може да ми излезе от ума. Донякъде затова ми се искаше да добия малко практика, в случай че се оженя някога. Колфийлд и магическата му цигулка! Майчице! Кално е, признавам, но пък не чак дотам. Не би било зле да съм по-опитен в тази работа. Ако искате да знаете истината, много често, като съм с момиче, страшна мъка пада, докато намеря това, което търся — не знам дали ме разбирате. Ето например онова момиче, с което за малко щяхме да свършим работа и за което ви казах. Ами нужен ми беше цял час само докато й сваля идиотския сутиен. И като го свалих вече, тя беше готова да ме заплюе в лицето.

И така, разхождах се из стаята и чаках проститутката да се появи. Все се надявах да е красива. Не че много държах на това. Само ми се искаше всичко да се свърши по-скоро. Най-после някой почука на вратата и аз се завтекох да я отворя, но куфарът ми се изпречи на пътя и аз така се препънах, че едва не си счупих коляното. Все ще намеря чуден момент да се препъна в някой куфар или нещо подобно.

Като отворих вратата, проститутката стоеше пред нея. Беше облечена със спортно палто и нямаше шапка. Косите й бяха руси, но явно ги боядисваше. Във всеки случай не беше стара.

— Здравейте — казах аз с най-кавалерски тон.

— Вие ли сте оня, за който Морис ми каза? — запита тя.

Не ми се видя много любезна.

— Морис операторът на асансьора ли е?

— Да — каза тя.

— Тогава аз съм. Влезте, моля — поканих я аз. Постепенно добивах самоувереност. Честно слово.

Тя влезе, свали си палтото веднага и го метна на леглото. Имаше зелена рокля. После седна настрана на стола до бюрото и започна да си клати краката нагоре-надолу. Кръстоса крака и започна да мята единия. Беше доста неспокойна за проститутка. Истина. Може би защото беше страшно млада. Почти на моята възраст. Дръпнах голямото кресло до нея и й предложих цигара.

— Не пуша — каза тя. Гласът й беше един тъничък-тъничък. Едва чувах какво казва. Даже не ми благодари, като й предложих цигара. Толкова разбираше от обноски.

— Позволете ми да се представя. Името ми е Джим Стийл — казах аз.

— Имаш ли часовник? — попита тя. Разбира се, никак не я интересуваше как се казвам. — Ами на колко си години?

— Аз ли? На двайсет и две.

— Ами не се шегувай!

Някак странно ми прозвуча. Просто като малко момиченце. Човек би очаквал от проститутката да каже: „Разправяй ги на баба си“ или: „Не ме будалкай“, а не така по детски: „Не се шегувай“.

— А вие на колко сте години? — попитах аз.

— Достатъчно стара да ми е ясно всичко — каза тя. И остроумна беше. — Имаш ли часовник? — запита пак, стана и си съблече роклята през главата.

Наистина се почувствах някак особено, като я видях да се съблича. Мисълта ми е, че някак много внезапно го направи. Зная, че трябва да се почувстваш възбуден, когато някой стане и си съблече роклята през главата пред очите ти, но аз се почувствах нищо. Съвсем не се почувствах възбуден. По-скоро се почувствах потиснат, отколкото възбуден.

— Имаш ли часовник, а?

— Не, нямам — казах аз. Братче, как особено се чувствах! — Как се казвате — запитах я. Тя беше само по розов комбинезон. Страшно неловко ми стана. Честно слово.

— Бебчо — каза тя, — да почваме ли, а?

— Не ви ли се иска да си поговорим малко? — попитах я аз. Зная, че въпросът ми беше много детински, но така дяволски неловко се чувствах. — Много ли бързате?

Тя ме изгледа, така че ли съм побъркан.

— За какъв дявол искаш да разговаряме? — каза тя.

— Не зная. Нищо особено. Просто си помислих, че може да ви е приятно да си побъбрим.

Тя пак седна на стола до бюрото. Явно беше обаче, че не й е приятно. Пак започна да мята крак — братче, какво нервно момиче!

— Не бихте ли взели една цигара сега? — казах аз. — Забравих, че не пушите.

— Не пуша. Слушай, ако ти се приказва, приказвай. Аз си имам работа.

Но аз не можех да измисля какво да й говоря. Помислих си да я запитам как е станала проститутка, но не посмях. И без това едва ли щеше да ми каже.

— Вие не сте от Ню Йорк, нали? — казах най-после. Само това можах да измисля.

— Не, от Холивуд съм — отвърна тя. После стана и отиде до леглото, където си беше оставила роклята. — Имаш ли закачалка? Не искам да ми се измачка роклята. Съвсем е чиста.

— Разбира се — казах веднага. Много се зарадвах, че си намерих работа. Занесох роклята й до гардероба и я закачих. Представих си как влиза в магазина да я купи и никой не подозира, че е проститутка и прочие. Продавачът сигурно си е мислил, че е обикновено момиче, когато я е купувала. Това адски ме натъжи — не зная точно защо.

Пак седнах и се опитах да подновя разговора. Тя обаче беше много лоша събеседница.

— Всяка вечер ли работите? — попитах аз и веднага разбрах каква глупост изрекох.

— Да — каза тя, като се разхождаше из цялата стая. Взе листа за менюто от бюрото и го зачете.

— А какво правите през деня?

Тя само сви рамене. Беше такава слабичка.

— Спя, ходя на кино. — Остави листа и ме погледна. — Но да почваме, а? Нямам много…

— Слушайте — казах аз. — Тази вечер никак не съм разположен. Прекарах лоша нощ. Честна дума, кълна се. Аз ще си ви платя, но ще се обидите ли много, ако не правим нищо? Държите ли много?

Бедата беше там, че на мене просто не ми се щеше. Право да си кажа, чувствах се по-скоро потиснат, отколкото възбуден. Тя ме потискаше. Зелената й рокля, окачена в гардероба, и прочие. Мисля, че никога не бих могъл да направя това с момиче, което седи по цял ден в някое глупаво кино. Истина, не бих могъл.

Тя дойде при мене и ме изгледа странно, като че ли не ми повярва.

— Какво ти е? — каза тя.

— Нищо — отвърнах. Братче, колко бях нервен. — Работата е, че много скоро ми правиха операция.

— Така ли? Къде?

— На… как се казваше… на клавесина.

— Така ли? Че къде, по дяволите, се намира това?

— Клавесина ли? — казах аз. — Ами че в канала на гръбначния стълб. Искам да кажа, чак долу на гръбначния канал.

— Така ли? — каза тя. — Виж, това е лошо. — После седна в скута ми. — Какъв си ми сладур!

Страшно ми действаше на нервите. Постоянно си отдръпвах главата настрана.

— Още не съм съвсем оздравял — казах й.

— Приличаш ми на един от филмите. Нали знаеш? Как се казваше? Сещаш ли се на кого? Как му беше дяволското име?

— Не зная — казах аз. Тя все не се махаше от скута ми.

— Сигурно го знаеш. От онзи филм с Мелвин Дъглас. Този, дето играеше братчето на Мелвин Дъглас, дето падна от лодката. Нали знаеш за кого ми е думата?

— Не, не зная. Много рядко ходя на кино.

Тогава изведнъж тя започна да се държи особено. Толкова кално и противно.

— Престанете, моля ви се — казах аз. — Не съм в настроение, вече ви казах. Току-що ми е правена операция.

Тя не се помръдна от скута ми, а само ме изгледа страшно мръсно.

— Слушай! — извика тя. — Спях, когато този смахнат Морис ме събуди. Ако мислиш, че съм…

Казах, че ще ви заплатя за идването. Наистина ще ви платя. Имам много пари. Работата е, че още не съм оздравял от много сериозна…

— Тогава за какъв дявол каза това на този смахнат Морис, че искаш момиче? Щом са ти правили операция на идиотското… как го каза, а?

— Мислех, че ще се чувствам по-добре. Малко прибързано си направих сметката. Не ви лъжа. Съжалявам. Станете за малко, че да си взема портфейла. Истина ви казвам.

Страшно беше ядосана, но стана от скута ми, така че можах да стана и взема портфейла си от шкафа. Извадих една петдоларова банкнота и й я подадох.

— Много ви благодаря — казах аз. — Страшно ви благодаря.

— Това са пет долара — каза тя. — Цената е десет.

Явно беше, че започва да става неприятна. Боях се, че нещо подобно ще се случи, ей богу!

— Морис каза пет — отвърнах. — Каза петнайсет до обед и пет само за един път.

— Десет за един път.

— Той каза пет. Наистина съжалявам, но повече няма да дам.

Тя пак сви рамене както преди и каза студено:

— Бъди така добър да ми подадеш роклята? Или може би ще ти е трудно?

Много странно момиче. Дори с това тънко гласче можеше да те поизплаши. Ако беше някоя дебела, стара проститутка, с намазано лице и прочие, нямаше да е толкова страшна.

Отидох и й извадих роклята. Тя си я облече и после си взе спортното палто от леглото.

— Довиждане, хлапаче-глупаче — рече тя.

— Довиждане — казах аз. Не й поблагодарих. И добре, че не й благодарих.