Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Catcher in the Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 177 гласа)

Глава XXII

Като се върнах, тя си беше махнала възглавницата от главата — знаех си, че така ще стане — но все още не искаше да ме погледне, макар че лежеше по гръб и прочие. Като дойдох до леглото и седнах отново, тя си обърна смахнатото лице на другата страна. Дяволски ми се сърдеше. Също като фехтовъчния отбор в Пенси, когато забравих идиотските шпаги в метрото.

— Как е Хейзъл Уедърфийлд? — казах аз. — Пишеш ли нови разкази за нея? Този, дето ми изпрати, е в куфара ми. Той е долу на гарата. Много е хубав разказът.

— Татко ще те убие.

Братче, влезе ли й нещо в главата, не можеш го изби.

— Няма да ме убие. Най-многото ще ме наругае здравата, а после ще ме изпрати в онова идиотско военно училище. И това ще е всичкото. Но преди всичко мене няма да ме има тук. Ще съм заминал. Ще бъда вероятно в Колорадо, в онази ферма.

— Не ме карай да се смея! Та ти дори не можеш да яздиш.

— Кой не може? Разбира се, че мога. Разбира се. Могат да те научат за десетина минути — казах аз. — Престани да чоплиш това. Все си чоплиш лейкопласта от ръката. Кой те подстрига? — запитах я. Току-що забелязах колко глупаво й бяха подстригали косата. Прекалено къса.

— Не е твоя работа — каза тя. Понякога е прекалено сопната. Да, прекалено сопната. — Сигурно пак са те скъсали по всички предмети — каза тя много сопнато. Стана ми някак смешно. Понякога говори като проклета даскалица, а е съвсем дете.

— Не са — отвърнах аз. — Изкарах по английски. — Тогава само на шега я щипнах по задника. Както беше легнала на една страна, той стърчеше навън открит. Всъщност тя почти няма задник. Не я ощипах силно, но тя се опита да ме удари по ръката, само че не улучи. После изведнъж каза:

— О, защо трябваше да направиш така?

Искаше да каже защо са ме изключили пак. Така го каза, че ми стана някак мъчно.

— О, господи, не ме питай, Фийби. Омръзна ми всички да ми задават този въпрос — казах аз. — Има милион причини. В по-лошо училище никога не съм бил. Пълно с преструванковци. И с подлеци. Никога не си виждала толкова подлеци накуп. Например, ако сме се събрали на приказка в стаята на някое момче и някой поиска да влезе, никой не го пуска, ако е възглупавичък или пъпчив. Всеки си заключва вратата, щом някой иска да влезе. После имат едно идиотско тайно братство, в което влязох, защото ме беше шубе да откажа. Имаше едно пъпчиво отегчително момче, Роберт Акли, което също искаше да влезе в братството. Все се опитваше и все отказваха да го приемат. Само защото беше отегчителен и пъпчив. Просто не ми се ще и да говоря за това. Мръсно училище. Повярвай ми, честно слово.

Фийби не каза дума, но ме слушаше. Познавах по тила й, че ме слуша. Винаги слуша, когато й говориш. И най-интересното е, че почти винаги разбира за какво й говориш. Наистина разбира. Продължих да разправям за Пенси. Просто ми се искаше да разправям.

— Дори няколкото симпатични учители също бяха преструванковци — казах аз. — Имаше например един възрастен учител, мистър Спенсър. Жена му вечно ще ти поднесе горещ шоколад и такива работи, и наистина бяха доста симпатични. Но да можеше да го видиш, когато директорът, нашият Търнър, влезе в час по история и седне на някой заден чин. Той все идваше и седеше по половин час на някой заден чин. Уж незабелязано. Ще поседи малко и ще започне да прекъсва стария Спенсър с куп глупави шеги. А пък Спенсър се убива да се хили и усмихва и какво ли не, като че ли Търнър, мамка му, е някой бог или нещо подобно.

— Стига си псувал!

— Щеше да ти се приповръща, кълна се — казах аз. — После в Деня на ветераните! Имат такъв празник, Ден на ветераните, когато всички кретени, завършили училището около 1776 година, идват и се разхождат из цялото училище, придружени от жените и децата си и от всякакви. Да беше видяла един старчок на около петдесет години! Знаеш ли какво направи? Взе, че почука на вратата на стаята ни и попита ще имаме ли нещо против, ако използва клозета. Клозетът е на другия край на коридора — дявол знае защо попита точно нас. И знаеш ли какво каза? Каза, че искал да види дали още стоят инициалите му на една от вратите на клозетите. Най-малко преди деветдесет години взел, че си издълбал нещастните глупави инициали на една от вратите на клозета и сега искал да види дали още стоят. И така ние с моя съквартирант го заведохме до клозетите и трябваше да висим там, докато той си търсеше инициалите по всички врати. През цялото време ни дрънкаше, че дните, които прекарал в Пенси, били най-щастливите в живота му и ни даваше куп съвети за бъдещето и прочие. Братче, колко тъжно ми стана, като го слушах! Не че беше лош човек — ни най-малко! Но не е нужно непременно да си лош човек, за да развалиш настроението на хората, може и добър да си и пак да го развалиш. Ако искаш да развалиш настроението на някого, дай му куп празни съвети, докато си търсиш инициалите по вратата на клозета — то стига. Не зная. Може би нямаше да е така лошо, ако не се задъхваше толкова. А той се беше съвсем задъхал от изкачването на стълбите и докато търсеше инициалите, страшно пъхтеше и ноздрите му бяха такива едни смешни и жалки, а той все ни повтаряше на двамата със Страдлейтър, че трябва да извлечем най-голяма полза от Пенси. Боже мой, Фийби! Не мога да ти обясня. Просто не харесах нищо в Пенси. Не мога да ти обясня.

Тогава Фийби проговори нещо, но не можах да я чуя. Беше завряла уста във възглавницата, та не можах да я чуя.

— Какво? — попитах аз. — Махни си устата от възглавницата. Не мога да те чувам така.

— Ти все нещо не харесваш.

Тези думи още повече ме натъжиха.

— Харесвам, харесвам някои неща. Разбира се, че харесвам. Не говори така. Дявол да го вземе, защо говориш така?

— Защото не харесваш. Никое училище не ти харесва. Милион неща не харесваш. Милион неща.

Има неща, които харесвам. Ти грешиш — точно тук грешиш. За какъв дявол трябваше да казваш това? — попитах аз. Братче, колко тъжно ми стана от думите й.

— Защото нищо не харесваш — каза тя. — Кажи ми едно-едничко нещо, което харесваш.

— Едничко ли? Едничко нещо, което харесвам? — казах аз. — Е добре, ще ти кажа.

Лошото беше, че не можех много да се съсредоточа. Понякога е мъчно да се съсредоточиш.

— Значи да ти кажа едно нещо, което много харесвам, нали? — попитах аз.

Тя обаче не ми отговори. Лежеше накриво, далече — чак на другия край на леглото. Най-малко на хиляди мили от мене.

— Хайде, отговори — казах аз. — Нещо, което много ми харесва или нещо, което ей тъй, просто ми харесва?

— Дето много ти харесва.

— Е, добре — казах аз.

Но лошото беше, че не можех да се съсредоточа. Единственото нещо, което ми дойде наум, бяха онези две калугерки, дето обикаляха да събират пари в очуканите касички. Особено онази, дето имаше очила с железни рамки. И онова момче от Елктън Хилс. Имаше едно момче в Елктън Хилс на име Джеймс Касъл, което не искаше да си вземе назад думите, казани по адрес на онзи надут тип Фил Стейбъл. Джеймс Касъл го нарекъл самомнителен тип, а един от Стейбъловите кални приятели отишъл, та го издрънкал пред Стейбъл. Тогава Стейбъл дошъл в стаята на Джеймс Касъл с още шест мръсни копелета, влезли вътре и заключили вратата, а после се помъчили да го накарат да си вземе думите назад, но той отказал. Тогава те се нахвърлили върху него. Няма да ви кажа какво са му направили — толкова е гнусно — но той пак отказвал да си вземе думите назад, милият Джеймс Касъл. А само да го видите какъв беше! Такъв един кльощав и слабосилен, китките на ръцете му тънки като молив. Най-после вместо да си вземе думите назад, взел, че скочил през прозореца. Аз бях в банята по това време, но пак го чух как тупна на земята. Само си помислих, че нещо падна от прозореца — радио или бюро, или нещо такова, но не и момче. Тогава чух как всички се разтичаха по коридора и надолу по стълбите, метнах си хавлията, изтичах долу и какво да видя: горкият Джеймс Касъл проснат на каменните стъпала. Беше мъртъв, наоколо само кръв и зъбите му и никой не смее да се приближи до него. Облечен беше с моя пуловер, който му бях дал да носи. А какво мислите, че направиха на момчетата, които са били в стаята му? Само ги изключиха. Даже в затвора не ги изпратиха.

Само за това можах да се сетя обаче. За онези двете калугерки, които видях на закуска, и за това момче, Джеймс Касъл, което познавах в Елктън Хилс. Най-смешното е, че едва се познавах с Джеймс Касъл, ако искате да знаете самата истина. Той беше от тези, тихите момчета. Бяхме в същия клас по математика, но той седеше на другия край на стаята и почти никога не ставаше да си каже урока или да излезе на черната дъска. В училището има момчета, които почти никога не си казват урока и не излизат на черната дъска. Струва ми се, че единственият път, когато се заговорихме, беше, като ме попита може ли да му дам пуловера си да го поноси. Едва не умрях от изненада, като ме попита. Помня, че си миех зъбите в тоалетната, когато ме попита. Каза, че братовчед му щял да дойде да го изведе с колата си. Дори не знаех как е научил, че имам такъв пуловер. Знаех само, че неговото име е пред моето на проверка: Кейбъл Р., Кейбъл В., Касъл, Колфийлд — още си спомням. Право да си кажа, аз за малко не отказах да му дам пуловера си. Само защото не го познавах много добре.

— Какво? — попитах аз Фийби. Тя ми говореше нещо, но не я чух.

— Дори едно-едничко нещо не можеш да измислиш.

— Мога, мога!

— Е, хайде де, измисли.

— Харесвам Али — казах аз. — И обичам да правя, каквото правя точно сега. Да седя тук с тебе и да разговарям, и да си мисля за разни неща, и…

— Али е мъртъв. Само това повтаряш! Но щом някой е умрял и е на небето, не може…

— Зная, че е мъртъв. Да не мислиш, че не зная. И пак мога да го обичам, нали? Човек не престана да обича някого само защото е умрял, ей богу, особено ако е бил хиляди пъти по-симпатичен от живите, които познаваш.

Фийби не каза нищо. Когато не може да измисли какво да каже, не казва нито дума.

— Както и да е, ето това сега ми харесва — казах аз. — Точно сега. Да си седя тук с тебе, да си разговаряме и да се шегувам…

— Но това не е нищо наистина!

— Напротив, това наистина е нещо! Разбира се, че е. Защо пък да не е, дявол да го вземе? Хората никога не разбират какво е нещо наистина. Писва ми от това.

— Стига си ругал! Хайде, добре, сега кажи още нещо. Кажи нещо, което би ти харесвало да станеш. Учен. Или адвокат, или нещо друго.

— Учен не мога да стана. Не ме бива за наука.

— Е добре, тогава адвокат — като татко.

— Адвокат не е лошо, предполагам, но мене това не ме влече — казах аз. — Искам да кажа, не е лошо, ако адвокатите винаги гледат да спасят живота на невинни хора и това им допада, но един адвокат не постъпва така. Само гледа да прави много пари и да играе голф и бридж, и да си купува коли, и да пие мартини, и да се фука. А пък дори да спасяваш живота на хората, не можеш да си сигурен дали вършиш това, защото наистина искаш да спасиш живота на хората, или защото всъщност искаш да си страшно известен адвокат и всички да те тупат по гърба и да те поздравяват в съда след процеса — репортерите и всички — както е в тези мръсни филми! Как можеш да си сигурен, че и ти не си един преструвай? Там е бедата, че не можеш.

Не съм много сигурен дали Фийби разбираше за какво й говоря. Нали беше още малка и прочие. Но поне ме слушаше. Стига поне да те слушат, пак е добре.

— Татко ще те убие! Ще те убие — повтори тя.

Аз обаче не я слушах. Мислех си за нещо друго — нещо шантаво.

— Знаеш ли какъв ми се ще да стана? Искам да кажа, ако ми дадат да си избера, дявол да го вземе.

— Какъв? Престани да ругаеш.

— Знаеш ли тази песен: „Ако някой някого улови в цъфналата ръж“? Иска ми се…

— То е „Ако някой някого целуне в цъфналата ръж“ — прекъсна ме Фийби. — Това е едно стихотворение от Робърт Бърнс.

— Зная, че е стихотворение от Робърт Бърнс.

Права беше. То е „Ако някой някого целуне в цъфналата ръж“. Тогава обаче не го знаех.

— Мислех, че е „Ако някой някого улови“ — казах аз. — Както и да е, аз все си представям малки дечица да си играят на някаква игра в една голяма ръжена нива. Хиляди деца — а наоколо няма никой, никой голям човек, искам да кажа — освен мене. А аз стоя на ръба на някаква шеметна пропаст. И каква ми е работата? Да спасявам всяко дете, което тръгне към пропастта — искам да кажа, ако то се е затичало и не вижда накъде отива, аз да изляза отнякъде и да го спася. Ето, това бих правил по цял ден. Просто ми се иска да бъда спасителят в ръжта. Знам, че е лудост, но ей на, това е единственото нещо, което наистина ми се иска да бъда. Зная, че е лудост.

Фийби дълго мълча. А като продума, само каза:

— Татко ще те убие.

— Не ми пука, ако ще, нека ме убие — казах аз.

После станах от леглото, защото исках да телефонирам на онзи мъж, дето ми беше учител по английски в Елктън Хилс, мистър Антолини. Сега живееше в Ню Йорк. Напусна Елктън Хилс. Стана преподавател по английски в Нюйоркския университет.

— Трябва да се обадя по телефона — казах на Фийби. — Веднага ще се върна. Не заспивай.

Не исках да заспи, докато съм в гостната. Знаех, че няма да заспи, но все пак й го казах, за по-сигурно. Докато отивах към вратата, Фийби извика: „Холдън!“ и аз се обърнах. Тя седеше чак в края на леглото. Такава беше хубавка.

— Вземам уроци по оригване от едно момиче, Филис Маргулис — каза тя. — Слушай.

Заслушах и чух нещо, но не беше нещо особено.

— Браво — казах аз. После отидох в гостната и позвъних на този мой учител, мистър Антолини.