Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Catcher in the Rye, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 177 гласа)

Глава XXI

От години не ми е вървяло така. Като стигнах дома, редовният оператор на асансьора, Пит, го нямаше. Някакъв нов човек, когото никога не бях виждал, беше дежурен и аз си представих, че ако не налетя право на родителите си, ще мога да зърна Фийби и да офейкам, без никой да разбере, че съм идвал. Голям късмет имах наистина. Най-хубавото беше, че новият оператор ми се видя глупавичък. Казах му много небрежно да ме закара в семейство Дикстайн. Апартаментът на Дикстайн е на нашия етаж. Свалих каскета, за да не изглеждам подозрителен и прочие, и влязох в асансьора, като че ли страшно бързам за някъде.

Той затвори вратите и беше готов да потегли, но изведнъж се обърна и рече:

— Те не са у дома. На гости са на четиринайсетия етаж.

— Нищо — отвърнах аз. — Казаха ми да ги почакам. Аз съм техен племенник.

Той ми хвърли един глупав подозрителен поглед и каза:

— Най-добре е да ги почакате долу във фоайето, приятелю.

— С удоволствие бих почакал там — казах, — но имам болен крак. Трябва да го държа в особено положение. Мисля, че ще е по-добре да седна на стола пред вратата им.

Той не разбра какви врели-некипели му дрънкам, та само каза: „О!“ и ме изкачи нагоре. Не беше лошо момче. Странно нещо. Само дрънкай на хората така, че да не могат да те разберат, и те ще извършат всичко, което поискаш.

Излязох от асансьора на нашия етаж — куцах като пребит — и тръгнах към апартамента на Дикстайн. После, като чух, че вратата на асансьора се затвори, свърнах към нашата врата. Всичко вървеше благополучно. Дори не се чувствах вече пиян. Тогава си извадих ключа и отворих вратата, тихичко, като мушичка. После влязох много, много предпазливо и затворих вратата. Само за крадец съм бил роден.

В антрето естествено беше тъмно като в рог, а естествено не можех да запаля лампата. Трябваше да внимавам да не се прасна в нещо и да вдигна шум. Все пак почувствах, че съм си у дома. Нашето антре има особена миризма, каквато няма никъде другаде. Не зная на какъв дявол мирише. Не е цветно зеле и не е парфюм — не зная какъв дявол е — но винаги познавам, че съм си у дома. Посегнах да си сваля палтото и да го закача в дрешника, но той е пълен със закачалки, които тракат като бесни, щом отвориш вратата, затова си останах с него. Тогава тръгнах много, много бавно към стаята на нашата Фийби. Сигурен бях, че прислужницата ни няма да чуе, защото имаше само едно тъпанче. Веднъж тя ми каза, че като била малка, брат й заврял сламка в ухото й. Доста глухичка си беше. Но родителите ми, по-точно майка ми, има уши като ловджийско куче. Затова вървях съвсем, съвсем бавно, като минавах покрай тяхната врата. Дори не дишах, ей богу. Баща ми можеш със стол да го удариш по главата, пак няма да го събудиш, но на мама само й трябва да се закашля някой в Сибир и ще го чуе. Нервна е като не знам какво. Половината нощ е будна и пуши цигари.

Най-после след около един час стигнах до стаята на Фийби. Нея обаче я нямаше. Съвсем забравих. Забравих, че тя винаги спи в стаята на Д. Б., когато той е в Холивуд или някъде другаде. Харесва й, защото е най-голямата стая в апартамента и защото там е онова огромно, старо, смахнато бюро, което Д. Б. купи от някаква алкохоличка във Филаделфия, и онова огромно, гигантско легло, най-малко десет мили широко и десет мили дълго. Не зная откъде купи това легло. Както и да е, нашата Фийби обича да спи в стаята на Д. Б., когато го няма. И той й позволява. Само да я видите, като си пише домашното или нещо друго на това смахнато бюро. Голямо е почти колкото леглото. Тя се губи в него, като си пише домашното. Но точно такива неща й харесват. Своята стая не харесвала, защото била твърде малка. Обичала да се разпростре, казва. Убива ме. Какво толкова има да разпростира? Нищо, нищичко!

Както и да е, влязох в стаята на Д. Б. тихичко, като мушичка и запалих лампата на бюрото. Фийби дори не се събуди. На светлината на лампата седнах да я погледам малко. Тя си спеше с лице на една страна върху възглавницата. Устата й беше съвсем отворена. Странна работа. Вземете някой възрастен и ще ви се види отвратителен, ако е заспал с широко отворена уста, но с децата не е тъй. Децата са си хубави и така. Може и цялата им възглавница да е олигавена, пак са си хубави.

Започнах да обикалям из стаята тихичко и да разглеждам нещата. За разлика от преди сега се чувствах чудесно. Вече дори престанах да мисля, че ще се разболея от пневмония или нещо подобно. Просто ми беше добре за разлика от преди. Дрехите на Фийби бяха на един стол до леглото. Много е прибрана за дете. Искам да кажа, че не си разхвърля нещата наоколо като някои деца. Никак не е разпиляна. На гърба на стола беше закачила жакетчето си от онова, тютюневото костюмче, дето мама й го донесе от Канада. А пък блузката и другите неща бяха на седалката. Обувките и чорапките й на пода, точно под стола, прибрани една до друга. Никога не бях виждал тези обувки. Нови бяха. Тъмнокафяви, спортни, нещо като моите, и чудесно вървяха с костюма, дето мама й го донесе от Канада. Хубаво я облича мама. Наистина. Майка ми има страшно добър вкус за някои работи. Не я бива да купува кънки и тям подобни, но за дрехи, няма друга като нея. Искам да кажа, Фийби винаги е облечена с някоя рокля, която те смазва. Вземете повечето деца, дори когато родителите им са богати и прочие, обикновено са облечени с ужасни рокли. Но само да видехте наша Фийби в този костюм, дето мама й го донесе от Канада! Без шега, бива си го!

Седнах на бюрото на Д. Б. и започнах да разглеждам нещата по него. Повечето бяха училищни принадлежности на Фийби. Най-вече книги. Тази най-отгоре беше озаглавена „Аритметиката е удоволствие!“. Отворих първата страница и погледнах. Ето какво беше написала наша Фийби на нея:

Фийби Уедърфийлд Колфийлд

4Б-1

Уби ме. Второто й име е Джоузефийн, ей богу, никаква ти Уедърфийлд. Обаче тя не си харесва името. Всеки път, като я видя, си е прикачила ново второ име.

Под аритметиката имаше география, а под географията — учебник по правопис. Много е добра по правопис. Всъщност по всички предмети е много добра, но най-добра е по правопис. А под учебника по правопис имаше куп тетрадки. Барем хиляда тетрадки. Надали сте виждали дете с толкова тетрадки. Отворих най-горната и погледнах първата страница. На нея беше написано:

Бърни, чакай ме през междучасието, имам да ти кажа

нещо много, много важно.

На първата страница имаше само толкова. На втората:

Защо в Югоизточна Аляска има толкова много консервни фабрики?

Защото там има много сьомга.

Защо има там ценни гори?

Защото климатът е подходящ.

Какви мерки е взело нашето правителство, за да направи живота на ескимосите в Аляска по-лек?

Потърси отговора за утре!!!

Фийби Уедърфийлд Колфийлд

Фийби Уедърфийлд Колфийлд

Фийби Уедърфийлд Колфийлд

Фийби У. Колфийлд

Фийби Уедърфийлд Колфийлд

Моля, подайте на Шърли!!!

Шърли, ти каза, че си Стрелец, но си просто Телец, донеси си кънките, като дойдеш у дома.

Седнах на бюрото на Д. Б. и прочетох цялата тетрадка. Не ми отне много време, а такива работи, като детски тетрадки на Фийби или чии да са, мога да чета цял ден и цяла нощ. Убиват ме, като ги чета. После си запалих още една цигара — последната. Трябва да бях изпушил най-малко три пакета този ден. Най-после я събудих. Ами че не можех да седя на това бюро цял живот, при това се боях да не нахълтат внезапно родителите ми, а ми се искаше да си побъбря с нея преди това. Затова я събудих.

Тя много лесно се събужда. Искам да кажа, не е нужно да й крещиш или нещо подобно. Всъщност стига само да седнеш на леглото й и да кажеш: „Събуди се, Фийби“, и хоп, тя е вече будна.

— Холдън! — възкликна тя. Взе да ме прегръща и прочие. Много е любвеобилна. Искам да кажа, твърде е любвеобилна за дете на нейната възраст. Понякога е дори прекалено любвеобилна. Аз я целунах леко, а тя каза: „Кога си дойде?“. Страшно се зарадва, като ме видя. Явно беше.

— По-тихо. Току-що си идвам. А ти как си?

— Чудесно. Получи ли писмото ми? Писах ти пет страници.

— Да. По-тихо. Благодаря ти.

Бях получил писмото й. Обаче не успях да й отговоря. Цялото се отнасяше за онази пиеса, дето училището й щяло да дава и в която тя взема участие. Пишеше ми да не поемам някакви ангажименти за петък, за да мога да я видя.

— Как е пиесата? — запитах я. — Как се казваше?

— „Коледна пантомима за американци“. Отвратителни глупости, но аз съм Бенедикт Арнолд, фактически моята роля е най-голяма — каза тя. Братче, как се разсъни! Много се пали, като говори за такива работи. — Слушай сега. Започва, когато аз съм на умиране. Един дух се явява на Бъдни вечер и ме пита срамувам ли се и прочие. Нали знаеш? Задето съм предала родината си и прочие. Ще дойдеш ли да я видиш? — Беше седнала на горния край на кревата. — Нали ти писах за това? Ще дойдеш ли, а?

— Разбира се, ще дойда. Как да не дойда?

— Татко не може да дойде. Трябва да отлети за Калифорния — каза тя.

Братче, как се разсъни! Само две секунди й трябваха да се разсъни съвсем. Седеше почти на колене — на горния край на леглото — и ми държеше ръката.

— Слушай, мама каза, че ще си дойдеш в сряда — каза тя. — В сряда.

— Пуснаха ме по-рано. Не викай толкова. Ще събудиш цялата къща.

— Колко е часът? Мама каза, че ще се върнат много късно. Отидоха на гости в Норуок, Кънектикът — каза Фийби. — Отгатни какво правих днес. Какъв филм гледах. Отгатни.

— Не знам. Слушай, не казаха ли в колко часа ще…

— „Докторът!“ — продължи Фийби. — Имаше специална прожекция в Листеровата фондация. Само за един ден, само за днес. Разправя се за един доктор от Кентъки, който увива с одеяло главата на едно дете, дето е сакато и не може да ходи. После го изпращат в затвора и прочие. Световен филм!

— Послушай ме за минутка. Не казаха ли в колко часа…

— Той съжалява детето, докторът де. Затова увива с одеяло главата му и го задушава. После го осъждат на доживотен затвор, но това дете, чиято глава увива в одеялото, му се явява непрекъснато и му благодари за това, което е направил. Станал убиец от състрадание. Само че, разбира се, с право го изпращат в затвора, защото не е позволено на един лекар да отнема живота на божите твари. Майката на едно момиче от нашия клас — Алис Холмборг, ни заведе. Тя е най-добрата ми приятелка. Единственото момиче в целия…

— Поспри за малко, моля ти се! — казах аз. — Питам те: казаха ли нашите кога ще се върнат?

— Не, но във всеки случай много късно. Татко взе колата и всичко, че да не се притесняват за влакове. Сега колата има радио! Само че мама казва, че никой не може да го пуска, когато колата е в движение.

Започнах да се поуспокоявам. Искам да кажа, престанах да се тревожа дали ще ме заловят у дома, или не. Премислих си най-страшното и си рекох: по дяволите — да става каквото ще!

Ех, да можехте да видите нашата Фийби! Беше с онази, синята пижамка с червени слончета на якичката. Умира за слончета!

— Значи филмът беше хубав, а? — попитах аз.

— Световен. Само дето Алис беше простинала и майка й непрекъснато я питаше дали не е грипозна. Посред филма. Точно по средата на нещо важно майка й току ще се наведе през мене и ще запита Алис дали не е грипава. Просто ми действаше на нервите.

Тогава й казах за плочата.

— Слушай, купих ти една плоча. Само че я счупих по пътя за дома.

Извадих парчетата от джоба си и ги показах.

— Бях се гипсирал — обясних аз.

— Дай ми парчетата — каза тя. — Ще ги запазя. — Тя ги дръпна от ръката ми и ги сложи на нощната си масичка. Уби ме.

— Ще си дойде ли Д. Б. за Коледа? — попитах аз.

— Мама каза, че може да си дойде, но може и да не си дойде. Може да се наложи да остане в Холивуд и да напише сценарий за Анаполис.

— Анаполис ли, за бога?

— Това е някаква любовна история и прочие. Познай кой ще играе във филма! Коя кинозвезда. Познай!

— Не ме интересува. Анаполис! Боже мой! Та какво знае Д. Б. за Анаполис, боже мой? Какво общо има това с разказите, които той пише? — възкликнах аз. Братче, как ме вбесяват такива работи! Този идиотски Холивуд! — А какво ти е на ръката? — попитах я. Забелязах голямо парче лейкопласт, лепнато на лакътя й. Забелязах го, защото пижамата й нямаше ръкави.

— Едно момче от нашия клас, Къртис Уейнтрауб, ме бутна, като слизах по стълбите в парка — каза тя. — Искаш ли да видиш? — и започна да отлепва шантавия лейкопласт от ръката си.

— Остави, недей! Защо те бутна надолу по стълбите?

— Знам ли аз? Мисля, че ме мрази — каза Фийби. — Аз и едно друго момиче, Селма Атърби, му намацахме цялото виндяке с мастило и други работи.

— Това не е хубаво. Та ти дете ли си, що ли — за бога?

— Не, ама изляза ли в парка, той все по мене навсякъде. Все по петите ми. Действа ми на нервите.

— Сигурно те харесва. Не бива заради това да му мацаш с мастило…

— Не искам да ме харесва — каза тя. После ме загледа особено. — Холдън — рече, — защо си идваш преди сряда?

— Какво?

Братче, с нея трябва да си нащрек всеки миг. Трябва да си луд, за да не разбереш колко е умна!

— Защо се връщаш преди сряда, а? — повтори тя. — Да не са те изхвърлили от училището или нещо такова?

— Казах ти вече. Разпуснаха ни по-рано. Разпуснаха цялото…

— Изключили са те! И още как! — настоя Фийби. После ме удари с юмручето си по крака. Голяма побойница става, когато й дойде настроение. — Изключили са те! О, Холдън! — и закри уста с ръка. Много се развълнува, ей богу.

— Кой ти каза, че са ме изключили? Никой не е казал, че…

— Изключили са те, изключили са те — настояваше тя. И пак ме цапна с юмручето си. Луди сте, ако си мислите, че ме болеше. — Татко ще те убие! — продължи тя. После се хвърли по корем на леглото и покри глава с възглавницата. Много често прави така. Наистина е луда понякога.

— Престани сега — казах й. — Никой няма да ме убие. Никой няма дори… Хайде, Фийби, махни това проклето нещо от главата си. Никой няма да ме убие.

Но тя не искаше да махне възглавницата. Не можеш я накара на направи нещо, щом не иска. Само повтаряше: „Татко ще те убие“. Едва й се разбираше с тази идиотска възглавница на главата.

— Никой няма да ме убие. Размисли малко. Преди всичко аз ще се махна оттук. За известно време ще си намеря работа в някоя ферма или нещо такова. Познавам едно момче, чийто дядо има ферма в Колорадо. Може да се хвана на работа там — казах аз. — Ще поддържам връзка с тебе след заминаването, ако изобщо замина. Хайде! Махни това от главата си. Хайде, чуваш ли, Фийби. Моля ти се, моля ти се, Фийби, чуваш ли?

Тя обаче не ме чуваше. Опитах се да изтегля възглавницата, но Фийби е дяволски силна. Просто си капваш, ако речеш да се бориш с нея. Братче, решила ли е да държи възглавницата на главата си, ще я държи.

— Фийби, моля ти се. Хайде излез оттам — повтарях аз. — Хайде, чуваш ли… Хей, Уедърфийлд, хайде излез.

Обаче тя упорстваше. Понякога не можеше и да се разбереш с нея. Най-после станах и отидох във всекидневната, та си взех няколко цигари от кутията на масата и ги мушнах в джоба си. Бях останал без нито една.